Решение № 5372 от 5.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8799/2019 г.

Решение № 5372 от 5.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8799/2019 г., II о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационен протест на Окръжна прокуратура – Пазарджик срещу Решение № 386/12.06.2019 г. на Административен съд – Пазарджик по адм. дело № 598/2018 г., с което е отхвърлен протест на прокурор при окръжна прокуратура – Пазарджик срещу Заповед № ДК – 10 – ЮЦР – 15/21.05.2018 г. на началника на РДНСК - ЮЦР, с която на основание чл. 216, ал. 6 от ЗУТ е оставен в сила Акт за узаконяване № 45/16.10.2003 г. на Главния архитект на община Велинград, за незаконен строеж "Ресторант "Езерото" - Клептуза", находящ се в УПИ VI – за парк, кв. 393, по плана на гр. Велинград, издадено на Г. Велев – наемател. С касационния протест се твърди неправилност на оспореното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради противоречие с материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В протеста се твърди неправилност на извода на съда за законосъобразност на заповедта на РДНСК – ЮЦР и липса на основания за прогласяване на нищожност на акта за узаконяване. Твърди, че узаконеният ресторант е изграден в имот публична общинска собственост, отреден за парк, "озеленена територия", както и че частично попада в защитена територия. Твърди, че одобряването на ПУП от 2002 г. не може да дерогира законовите норми забраняващи изграждането на обекти, които са масивни и с площ над 100 кв. м., какъвто е спорният, в такива територия, дори и в случаите, когато частично попадат в такива. Твърди и наличие на още едно основание за нищожност на акта за узаконяване, а именно, че строежът е узаконен на името на наемателя на същия, на не на собственик. Твърди, че посочените пороци са толкова съществени да обосноват нищожност на акта за узаконяване, съответно и незаконосъобразността на заповедта на началника на РДНСК – ЮЦР, оставяща в сила акта за узаконяване. В протеста се твърди и че не са обсъдени всички наведени в протеста възражения за нищожност на акта за узаконяване, както и решението е постановено при необсъждане на всички относими доказателства, както и при неправилното интерпретиране на част от доказателствата, поради това, че необосновано е отказал да допусне събирането на допълнителни доказателства, поискани от касатора своевременно, както и неправилното конституиране на Г. Велев като заинтересована страна по делото, което води до допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на оспореното съдебно решение. Предлага оспореното съдебно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта на началника на РДНСК – ЮЦР и се прогласява нищожността на акт за узаконяване № 45 от 16.10.2003 г., а алтернативно иска делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира разноските, сторени в двете инстанции и в частност в размер на 300 лв. направени разноски за заплатен депозит за допусната съдебно–техническа експертиза пред първата инстанция. Ответникът Г. Велев, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационния протест. Претендира разноски. Ответникът Началник на РДНСК – Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. Михайлова, изразява становище за неоснователност на касационния протест. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Главен архитект на община Велинград изразява становище за неоснователност на касационния протест. Ответникът община Велинград не изразява становище по касационния протест. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационния протест. Касационният протест е подаден в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустим. Разгледан по същество е основателен. С оспореното решение Пазарджишкият административен съд е отхвърлил протеста на прокурор при Окръжна прокуратура – Пазарджик срещу заповедта на Началника на РДНСК – ЮЦР с доводи за материална законосъобразност на същата. За да постанови оспореното решение съдът е приел, че правният спор е досежно законосъобразната преценка на началника на РДНСК - ЮЦР, че не са налице основания за обявяване нищожността на акт за узаконяване № 45/16.10.2003 г. Приел е и е изложил мотиви, че за да бъде един административен акт нищожен, е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе целените правни последици. Приел е, че в случая не са налице тези основания, тъй като актът за узаконяване е издаден от компетентен орган и без съществени нарушения във формата, които да обосноват нищожност. Посочил е, че разпоредба на § 184 от ПР на ЗИДЗУТ изисква заявлението да е подадено от собственика, както и актът за узаконяване да е на името на собственика на земята или на лицето, което има учредено/притежава право да строи в чужд имот, която императивна разпоредба не е спазена в настоящата хипотеза при издаване на Акт за узаконяване № 45/16.10.2003 г., тъй като актът е издаден на името на наемателя – ответник по делото. Приел е обаче, че това нарушение води до унищожаемост на акта, но не и до неговата нищожност, тъй като нарушенията на императивните норми, свързани с определяне на адресатите на акта, водят до незаконосъобразност, която обаче не е в степен да обоснове нищожност, включително тъй като с акта за узаконяване не се решават проблеми, свързани със собствеността на имота. Приел е и че с акта за узаконяване не е узаконен строеж в защитена територия, тъй като от геодезическо заснемане към Заповед № 614/4.07.2004 г. на кмета на община Велинград, процесният обект ресторант "Езерото" попада изцяло в границите на действащия към 2003 г. план на гр. Велинград и няма навлизане в защитена територия, а и по КККР местоположението на обекта е идентично с кадастралния план, тоест сграда с идентификатор 10450.503.1304. 1 попада в населеното място. Посочил е, че едва към 2018 г. при съвременното оцифряване на картния материал, а именно по извадките от АГКК се вижда, че ъгъл на сградата навлиза в друг имот – защитена зона, а според заснемането през 2003 г., което следва да се отчете за релевантно при преценката за нищожност на акта за узаконяване сградата е изцяло вътре в УПИ VI и не попада в защитена зона. Приел е, че от издадената скица виза от 2003 г., извлечение на действащия подробен устройствен план, е изяснено, че за процесният УПИ VI за парк, кв. 393 по действащият план на гр. Велинград, към 2001 г. е действал кадастрален, регулационен и застроителен план на гр. Велинград, одобрен със Заповед № РД-14-03/13.10.1983 г. и Заповед № 301/1.04.2002 г. на кмета на община Велинград, с която е одобрен план за застояване за УПИ VI за парк, кв. 393, като се увеличава етажността на сградата – ресторант "Клептуза" от един на два етажа и Заповед № 614/4.07.2003 г., с която е одобрено попълване на кадастралния план с нов имот пл. № 7372 със сграда. Приел е и наличие на противоречие с подзаконови разпоредби на узаконения строеж, а именно на Наредба № 5 от 21 май 2001 г. за правила и нормативи за устройство на територията - чл. 38, ал. 1, която допуска в обществените озеленени площи (паркове и градини) да се разполагат малки покрити обслужващи обекти (кафенета, сладкарници, обекти за забавни игри, за художествени и хоби дейности), както и преместваеми търговски обекти по чл. 56 ЗУТ, които съобразно ал. 2 на разпоредбата могат да имат разгъната застроена площ не по - голяма от 100 кв. м и да заемат не повече от 1 или 2 на сто от територията на паркове с определена очертана в разпоредбата площ. Приел е обаче, че застрояване се допуска само ако е предвидено с влязъл в сила подробен устройствен план и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон, като в случая е приел, че именно такова застрояване е допуснато със Заповед № 301/1.04.2002 г. на кмета на община Велинград, с която е одобрен план за застояване за УПИ VI за парк, кв. 393, като е увеличена етажността на сградата – ресторант "Клептуза" от един на два етажа. Приел е и че имотът, върху който е построен узаконеният ресторант, към 16.10.2003 г. е бил в активите на Държавно ловно стопанство "Чепино", правоприемник на Държавно, като правоприемник на Държавно лесничейство Велинград, като имотът е включен в баланса на дружеството, а актът за общинска собственост от 1995 г. се приема за нищожен с решение на ВАС от 2001 г., поради което е приел, че имотът не е публична общинска/държавна собственост, към момента на издаване на акта за узаконяване, а УПИ VI, кв. 393 по плана на гр. Велинград, е актуван като публична общинска собственост през 2008 г., а преценената по аргумент на чл. 142, ал. 1 от АПК за това дали имотът е бил публична държавна собственост следва да е към датата на издаване на акта за узаконяване – 16.10.2003 г. Приел е и че наличието на издаденото Удостоверение № 29/31.10.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строеж "Ресторант "Езерото"Клептуза" санира и води до стабилитет евентуално допуснатите при издаването на РС и на приравнения му акт за узаконяване нарушения, дори и такива обуславящи нищожност. По тези съображения е приел липса на предпоставките да се приеме наличието на толкова тежко нарушение на материално прави разпоредби при издаване на акта за узаконяване, които да водят до неговата нищожност. Поради и това е приел, че оспорената заповед на началника на РДНСК – ЮЦР, с която се оставя в сила акта за узаконяване е законосъобразна и е отхвърлил касационния протест. Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Искането за издаване на акта за узаконяване е подадено от лице, което е извън кръга от лица, за които е признато това право по § 184 от ПЗР на ЗУТ, т. е. административното производство по издаването на акта за узаконяване е започнало по недопустимо искане, като в тази връзка за административният орган е е било налице задължение да прекрати административното производство. Освен това е неправилен изводът на съда за това, че не е тежък порок факта, че оспореният акт за узаконяване е издаден на името на лице, което не е от кръга на правоимащите лица. Съгласно § 184, ал. 5 от ПЗР на ЗУТ "Строежите се узаконяват на името на собственика на земята, на името на лицето, на което е учредено право на строеж, или на името на лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. Ако строежът е изграден от несобственик, отношенията между строителя и собственика се уреждат съгласно изискванията на чл. 72 - 74 от Закона за собствеността". Видно от посочената разпоредба, актът за узаконяване се издава само на името на собственика на земята, на лицето, на което е учредено право на строеж или това което има право да строи в чужд имот. А при хипотезата на строеж, изграден от несобственик, това задължение не отпада, т. е. актът за узаконяване отново може да бъде издаден само на някое от посочените лица, съответно само по тяхно искане, но имуществените отношения във връзка с този строеж се уреждат по ЗС. Налице е нарушение, което е толкова съществено, а именно производството е започнало по недопустимо искане и като издаден в недопустимо производство страда от тежък порок, водещ до неговата нищожност. Като е достигнал до обратен извод, съдът е постановил оспореното решение в противоречие със закона. При издаването на акта за узаконяване е допуснато и друго нарушение, което е толкова тежко, водещо до извод за липса изначално на законово основание за издаването му. От събраните по делото доказателства, в частност в обясненията си от открито съдебно заседание вещото лице е посочила, че спорната сграда и скицата, в която тя е отразена по заснемането от 2003 г., на която се позовава съдът, за да приеме, че обектът не попада в защитена територия, е неточна, тъй като е направена по ситуация и без посочени координатни точки. В тази връзка съдът необосновано не е кредитирал и приетите по делото, представени от прокуратурата доказателства по извършено точно заснемане на сградата, от което е видно, че същата попада и частично в защитена територия на м. "Клептуза". Този извод се подкрепя и от установеното, че при оцифряване на модела на съществуващия кадастрален план също се установява, че сградата частично попада в защитена територия. Не са налице твърдения или установявания за преместване на сградата, за да се направи извод, че "изместването" й и попадането й в защитената територия е станало на етап следващ издаването на акта за узаконяване. Също така вещото лице потвърждава при разпита си в съдебно заседание, че съгласно представените документи и включително нанасянето в кадастралната карта има изместване на сградата и ясно се вижда, че е налице излизане извън УПИ VI и навлизане в територия извън населеното място – в земеделски земи и в частност в защитена зона. Дори обаче спорната сграда да попада изцяло в УПИ VI, което не се потвърждава от доказателствата, то същата пак е узаконена в противоречие с действащите към момента на издаването на акта правила, което е безспорно установено, тъй като УПИ VI е озеленена територия и ограниченията за изграждане на строежи в такава територия са по–строги и съответно нарушаването им води до порок на акта. По принцип допуснат порок или нарушение при издаването на административен акт съставлява основание за унищожаемост на същия, но не и за неговата нищожност. Такава би била налице при разрешен строеж, съответно при издаден акт за узаконяване на строеж в защитена територия, в терен за озеленяване, в чужд имот и др., т. е. когато противоречието с материално правните норми е толкова съществено, че не допуска въобще съществуването на такъв строеж. В настоящия случай е налице именно тази хипотеза, тъй като спорният строеж попада частично в защитена територия, а дори и да се приеме, че не попада частично в такава, попада изцяло в терен, предвиден за озеленяване и парк. При преценка на съответствието на издадения акт с материалноправните разпоредби се разкрива порок, толкова съществен, който обосновава неговата нищожност. Засиленият стабилитет на строителното разрешение, съответно на приравнения на него акт за узаконяване, съгласно чл. 156 от ЗУТ цели предвидимост и сигурност на инвестиционния процес. Не може обаче в случая да бъде направено позоваване на чл. 156, ал. 5 от ЗУТ, съгласно който "влезлите в сила разрешения не подлежат на отмяна", тъй като нищожното разрешение за строеж, съответно акт за узаконяване не се отменят, а се констатира неговата нищожност, а нищожните индивидуални административни актове не влизат в сила и не пораждат правни последици, поради което и посочената норма е неприложима. На още по–малко основание, може да се приеме, че издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация може да санира допуснати пороци от най–тежките, тъй като удостоверението на за въвеждане в експлоатация удостоверява годността на строежа с оглед на спазване на техническите норми на извършването му и неговата безопасност, но не може да се отрази на наличието на порок, водещ до изначална негодност на акта да породи своите правни последици. Във връзка с гореизложеното, неправилно в оспореното съдебно решение е прието, че е не са налице основания за прогласяване на нищожността на акта за узаконяване, съответно неправилно и в противоречие със закона е прието, че оспорената заповед на началника на РДНСК – ЮЦР, с която е оставен в сила акта за узаконяване, е законосъобразна. Налице са предпоставките за обявяване на нищожност на акта за узаконяване. Обжалваното решение като постановено в противоречие със закона следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспорената пред първата инстанция заповед на Началника на РДНСК – ЮЦР и да бъде прогласен за нищожен оспореният пред РДНСК – ЮЦР акт за узаконяване. Предвид изхода на спора, основателно е искането на касатора за присъждане на разноски, сторени за допуснатата пред първата инстанция СТЕ, а искането на ответниците по касация Г. Велев и РДНСК – ЮЦР за присъждане на направени в производството разноски като неоснователно не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,