Решение № 3522 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13675/2020 г.

Решение № 3522 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13675/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Е. Т. от [населено място], община Минерални бани, област Хасково, подадена чрез адв. В. Ч., против Решение № 649/28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 662/2020 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение №Ц1012-26-240-1 от 20.07.2020 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Хасково, с което са потвърдени Задължителни предписания № 3 Д-1-26-00771469 от 19.06.2020 г., издадени от контролен орган при ТП на НОИ – Хасково. Изложени са доводи за недопустимост и неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3, пр. 1 и пр. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение, като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени издадения административен акт. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът - Директорът на ТП на НОИ - Хасково оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, като иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: С процесния съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Е. Т. срещу Решение №Ц1012-26-240-1 от 20.07.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, с което са потвърдени Задължителни предписания №ЗД-1-26-00771469 от 19.06.2020 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Хасково. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не следва да се счита за "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на Кодекса за социално осигуряване (КСО) земеделски стопанин, който е регистриран по реда на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (наричана по-долу само Наредба № 3/29.01.1999 г.), който е собственик на животновъден обект, но не го е регистрирал по реда на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД) и този обект е лично стопанство, т. е. не произвежда продукция за пазара. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд е формирал решаващ извод, че към датата на издаване на оспорения пред него акт Е. Т. не е самоосигуряващо се лице, тъй като не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО лица. Развити са съображения, че подадените от оспорващата данни с Декларация образец № 1 за периода 03.04.2019 г. до 31.05.2020 г., като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са процесните задължителни предписания. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Установено е от фактическа страна, че във връзка с определяне правото на парично обезщетение за временна неработоспособност от фондовете на ДОО е извършена проверка, като е изискана информация относно животновъдния обект на Е. Т. – регистрирана като земеделски стопанин, отглеждаща домашни птици в [населено място]. След извършена справка към 28.05.2020 г. в Интегрираната информационна система – ИС на ВетИС на БАБХ е установено, че Е. Т. няма вписан/регистриран животновъден обект по реда на чл. 137 от ЗВМД. Във връзка с постъпил сигнал с вх. № Ц1043-26-127/03.06.2020 г. за извършване на проверка относно възникване на осигуряване по смисъла на чл. 10 и чл. 48 а КСО, с оглед правилно определяне на правото на парично обезщетение, от старши инспектор по осигуряването – контролен орган в ТП на НОИ – Хасково са издадени Задължителни предписания №ЗД-1-26-00771469/19.06.2020 г. На основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО е предписано, както следва: по т. 1 да се подаде в ТД на НАП - Пловдив, офис Хасково Декларация образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице Е. Т., съдържащи заличаващи данни за периода от 03.04.2019 г. до 31.05.2020 г., като се посочи в т. 12 (вид осигурен) – код 13; по т. 2 подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода от 03.04.2019 г. до 31.05.2020 г. относно лицето Е. Т. да бъдат заличени. В задължителните предписания е посочено, че за да бъде Е. Т. осигурено лице за риска "общо заболяване и майчинство" е необходимо да бъдат изпълнени кумулативно следните условия: да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба; да е регистрирано по установения ред; да е подала декларация по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ); да е започнала упражняване на трудова дейност по чл. 4 от КСО от датата, от която се декларира, че ще се осигурява за риска "общо заболяване и майчинство" и да е внесла дължимите осигурителни вноски. От административния орган е установено, че Е. Т. няма вписан/регистриран животновъден обект, съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, поради което последната не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и не подлежи на осигуряване. В получения отговор от БАБХ е посочено, че Т. не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което същата не отговаря на визираната в § 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистрирани земеделски стопани по смисъла на КСО. Посочено е също, че поради това лицето няма основание за осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО и внесените в приход на бюджета на ДОО осигурителни вноски са неоснователни и не пораждат права за лицето по КСО. Прието е, че към датите на настъпване на риска "бременност и раждане" – 12.10.2019 г., 23.11.2019 г., 24.02.2020 г., същата не е осигурено лице по КСО. При последвалото оспорване на задължителните предписания, горестоящият административен орган, директорът на ТП на НОИ - Хасково, на основание чл. 117, ал. 3 от КСО, е отхвърлил жалбата на Т., като е възприел констатациите на контролния орган от извършената проверка. В производство по проверка законосъобразността на оспорения административен акт, в съответствие с нормата на чл. 168 АПК, на всички основания по чл. 146 АПК, първоинстанционният съд обосновано е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, подписан от издателя си и не се установяват други съществени пороци, които да обосновават нищожност на акта, противно на твърдяното в касационната жалба. Не е налице и твърдяното от касатора превиване пределите на компетентност и служебните задължения на административния орган, издал задължителните предписания с указания до касатора за подаване на декларация по образец за заличаване на некоректно подадени данни. По делото няма спор, че касаторът Е. Т. е регистрирана като земеделски стопанин в Регистъра по чл. 7, ал. 1 от ЗПЗП, воден в МЗХГ по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани от 03.04.2019 г. Както правилно е приел първоинстанционният съд, по смисъла на КСО, наличието само на регистрация в Регистъра на земеделските стопани, не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение за общо заболяване и майчинство, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на ЗПЗП и "осигурено лице" по смисъла на КСО. Между страните не е спорно и обстоятелството, че Е. Т. е отглеждала посочените в анкетните карти брой и вид домашни животни (16 бр. кокошки - носачки). Предвид вида на извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на птици, правилно първоинстанционният съд е приел, че в настоящия случай приложими са и разпоредбите на Закона за животновъдството (ЗЖ), който урежда организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности, както и че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми. Обосновано решаващият съд е посочил, че съгласно законовото изискване, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на Закона за ветеринарномедицинската дейност и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на БАБХ с уникален номер. По делото е безспорно установено, че Е. Т. няма вписан/регистриран в БАБХ животновъден обект, съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. При липса на доказателства, че съответният животновъден обект представлява "ферма" по смисъла на закона, то не може да се приеме за доказано, че произвежданата в него животинска продукция е предназначена за продажба, т. е. не се доказва изпълнение на кумулативно изискуемите по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО условия. Настоящата инстанция споделя изводите в оспорения съдебен акт, че лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба и е регистрирано по установения ред (съгласно чл. 137 от ЗВМД), не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Посоченото изискване за регистрация по съответния за това ред е в изпълнение разпоредбите на КСО, като процедурата по осъществяване на посочената регистрация е предмет на уредба от нормите, регулиращи съответния кръг от обществени отношения, в случая тези на ЗПЗП, ЗВМД и ЗЖ и подзаконовите актове по тяхното прилагане. Не се установи съдът да е обсъждал и кредитирал "недопустими към съдебния спор доказателства", както бланкетно се сочи в касационната жалба, а вероятно се визират наличните по преписката документи относно събирането на информацията за наличие/липса на съответната регистрация на касатора по реда на споменатите закони и подзаконови актове. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, разписана в чл. 4, ал. 3, т. 4 и ал. 4 от КСО, се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за пазара, както и на второ - са спазили специфичните изисквания за регистрация по установения ред във връзка с извършването именно на тази дейност, т. е. продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара. Ирелевантно е обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била продавана на пазар, доколкото в тази хипотеза не може да се приеме, че е извършвана "трудова дейност" по смисъла на КСО. Съображенията за противното, изложени в касационната жалба, не се споделят, като посочените по-горе горе предпоставки следва да са на лице в условията на кумулативност и по общите правила на чл. 154 от ГПК следва да бъдат установени от лицето, което претендира благоприятни за себе си правни последици – в случая от Т., което същата не е сторила в хода на процеса. Неотносими към настоящия спор са и цитираните в касационната жалба съдебни решения на ВАС, тъй като са постановени по дела с предмет, различен от настоящия. С решение № 15444/11.12.2018 г. по адм. дело № 171/2018 г. по описа на ВАС е безспорно установено, че лицето е осигурено лице по смисъла на КСО, а спорът е сведен до това дали лицето, регистриран земеделски производител, е упражнявала трудова дейност като такав, в период, в който е получавала и обезщетение за бременност и раждане на дете. Видно от приетото във второто, цитирано от касатора решение на ВАС по адм. дело № 519/2013 г., съдебният състав се е произнесъл по въпрос, който не е идентичен със спора по настоящия казус, а именно относно това дали е необходимо самоосигуряващото се лице да подава изрична декларация при преминаване от една трудова дейност /на тютюнопроизводител/ към друга /на земеделски производител/, без да е налице прекъсване на полагания от лицето труд. Касационният довод за необоснованост се преценява като неоснователен. Решаващият съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, постановил е решението си при изяснена фактическа обстановка и е подвел фактите под вярната правна квалификация. Формираното вътрешно убеждение не се отклонява от правилата на формалната и правната логика, а фактическите и правните изводи на съда не са опорочени от грешки и превратно тълкуване в насоки, които не са нормирани от закона. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Е. Т. следва да бъде осъдена да заплати на ТП на НОИ – Хасково разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,