Решение № 6840 от 17.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14659/2010 г.

Решение № 6840 от 17.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14659/2010 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК . Образувано е по касационната жалба на Владимир Иванов Христов и Соломон Алфред Куюмджийски, чрез адвокат Бинка Илиева, против решение по адм. д. № 398/2010 г. Иска отмяна на решението и на отказа на областния управител от 21.04.2009 г. да признае обезщетение по ЗОСОИ. Твърдението е за нарушение на материалния закон на чл. 2, ал. 7 от ЗОСОИ, защото имотът е станал публична собственост едва през 2004 г., като дотогава е било собствено на жалбоподателите, поради което се твърди, че правото на парично обезщетение е възникнало след влизане в сила на ЗОСОИ. Неправилно е приложен чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, защото законодателят е имал предвид 1 годишния срок само за онези лица, за които към тази дата е възникнало правото на обезщетяване, докато жалбоподателите твърдят, че тяхното право на обезщетяване е възникнало след влизане на закона в сила. Не е спазен чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗОСОИ, който трябвало да се приложи по аналогия и следвало да се разбира в смисъл, че при висящ спор за собственост страните не са длъжни да искат обезщетение по ЗОСОИ. В съдебно заседание пълномощникът навежда и нов касационен довод- нарушение на съдопроизводствените правила, но не развива оплакването. Оплакването е за несправедливо съдебно решение, защото доверителите на адвоката сега нямат нито собственост, нито обезщетение. Ответната страна областният управител на Софийска област не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна, но по съображения, различни от оплакванията. С решение № 713/12.10.2010 г. по адм. д. № 398/2010 г. по описа на АССО е отхвърлена жалбата на касационните жалбоподатели против писмо № 94-В-27/20.04.2010 г. на областния управител на Софийска област, с което административният орган е отказал уважаване на молба вх. № 94-В-27/21.04.2009 г. за определяне на обезщетение по чл. 2, ал. 7 от ЗОСОИ чрез заплащане по пазарни цени. Съдът приел, че писмото представлява административен акт, но е законосъобразен, защото срокът по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ е преклузивен и е изтекъл, поради което искане направено след едногодишния срок е недопустимо, а не е налице хипотезата на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗОСОИ. Прието е, че последващото актуване на имота като публична държавна собственост с АПДС№ 53/28.06.2004 г. е неотносимо за настоящото производство. Развити са съображения, че е право на жалбоподателите да изберат реда и начина за защита на интересите си, включително с иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) или по чл. 108 от ЗС. Мотивите на първоинстанционния съд относно преклузивния характер на срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ и за неприложимостта на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗОСОИ, които се отнасят за случаите, когато е имало спорове по чл. 7 от ЗВСОНИ, са правилни. Защитната теза на жалбоподателите, че упражняването право на обезщетение в техния случай не е обвързано от преклузивен срок, сочи за непознаване на закона и съдебната практика по неговото прилагане. От приетата фактическа обстановка се установява, че Владимир Иванов Христов и Виктория Маринова Куюмджийска (починала на 12.04.2008 г. и оставила за наследници съпруг Соломон Куюмджийски и син Владимир Иванов Христов) са подали заявление вх. № 94-М-422/20.11.1998 г. за обезщетение по реда на ЗОСОИ в преклузивния едногодишен срок от влизане на закона в сила по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, но само за 387 кв. м. застроена площ, намираща се в п. III, кв. 38 по плана на гр. Елин Пелин, целият национализиран през 1947 г. по ЗНЧИМП. От представените доказателства се установява, че върху заявената площ от парцела през 1966 г. е изградена сграда на два етажа, представляваща учебна база. Не е подавано заявление за обезщетение за целия парцел III с обща площ от 2 415 кв. м., защото със заповед № 80/10.03.1993 г. на кмета на община Елин Пелин в полза на заявителите е извършено деактуване на дворното място с изключение на сградата със застроената площ от 387 кв. м. По направеното заявление по ЗОСОИ областният управител се е произнесъл с изричен отказ със заповед № Р-148/15.07.1999 г. като приел, че няма основание за обезщетяване, защото на наследниците на Марин Александров Христов е възстановена изцяло собствеността върху парцели II и парцел III. Няма данни по делото този изричен отказ да е обжалван пред съда. Исковото производство по установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК, предявен от Виктория Куюмджийска и Владимир Христов против държавата относно целия парцел III отреден "За общежития", в кв. 38 по плана на гр. Елин Пелин с площ от 2415 кв. м., е приключило с влязло в сила отхвърлително решение № 277/21.01.2008 г. по гр. д. № 201/2005 г. по описа на ЕлПРС. Тъй като актуването и деактуването нямат конститутивно действие относно правото на собственост, само гражданският съд със съдебно решение може да реши спора дали правото на собственост е възстановено по ЗВСОНИ реално и в същия обем, какъвто е имал към момента на одържавяването. Съгласно т. 9 от Конст. Р. № 4/11.03.1998 г. по к. д. № 16 от 1997 г. на КС на РБ, реституцията преструктурира собствеността - държавна и общинска в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, тъй като същата е защитена от Конституцията на РБ (1991 г.). Това е така, защото публичната собственост обслужва определени конституционно установени обществени интереси. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗОСОИ, издаден на основание чл. 3 от ЗВСОНИ, когато собствеността върху одържавените по закони и начини посочени в ЗВСОНИ имоти не може да бъде върната реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общините, собствениците или техните правоприемници имат право на обезщетение. Неоснователно е твърдението на касационните жалбоподатели, че имотът е станал публична собственост едва с актуването му през 2004 г., т. е. след изтичане на срока за подаване на искане по ЗОСОИ. Само съставянето на акт за публична собственост не променя вида на собствеността. Съгласно - чл. 17, ал. 2 от Конституцията на РБ държавната собственост е публична и частна като правилото не посочва разграничителния критерий, според който да се определи коя собственост трябва да се счита за частна и коя за публична. Но и преди влизане в сила на ЗДС (ДВ. 44 от бр. 1996) съществува разграничителен критерий за определяне на вида на собствеността (частна или публична), посочен от КС на РБ в к. р. № 19 от 1993 г. по к. д. № 11 от 1993 г., като съдът казва, че е от значение кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите предмет на това право и какво е тяхното предназначение. Неоснователно е твърдението на жалбоподателите, че едва след като гражданският съд е приел липсата на основание по ЗВСОНИ за реално възстановяване на право на собственост върху парцела заради публичния характер на собствеността, за тях е възникнало право да поискат обезщетяване по реда на ЗОСОИ, което те направили с молба вх. № 94-В-27/21.04.2009 г. Законосъобразно първоинстанционният съд съдът е посочил, че срокът по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ за упражняване на право на обезщетяване по този закон е преклузивен и след изтичането му, правоимащите губят правото да сезират компетентния административен орган. Законодателят не прави разлика за причините, поради които бившите собственици не са заявили претенцията си по ЗОСОИ в срок. Единственото изключение по чл. 9 от ЗОСОИ е въведено за случаите, в които за жилищен имот (какъвто не е бил настоящия) се води исково производство по чл. 7 от ЗВСВОНИ, но и тогава законодателят е посочил срокове за упражняване на правото на обезщетение по ЗОСОИ, които текат от влизането на решението в сила. Така е, защото законодателят цели постигане на стабилност в гражданските правоотношения и баланс в интересите на реституираните собственици и настоящите собственици. Затова е недопустимо административния орган да бъде сезиран и да се иска от него произнасяне по същество извън срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ. За законосъобразността обаче на съдебното решение, предвид чл. 218, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд следи служебно като касационна инстанция. Според настоящият съдебен състав по делото е налице правен проблем относно поисканото обезщетение за 387 кв. м. от п. III. и той е следният: след като е налице влязъл в сила отказ на административния орган по ЗОСОИ да уважи искане за обезщетение за 387 кв. м. площ от п. III, кв. 38 по плана на гр. Елин Пелин, допустимо ли е повторното сезиране на областния управител с молба по ЗОСОИ вх. № 94-Н-27/21.04.2009 г. относно само тази част от п. III и по какъв ред е следвало да се разгледа молбата. ВАС намира, че само за площ от 387 кв. м., върху която е изградена учебната база е възможно провеждане на административно производство по чл. 99 и от АПК, ако обаче са налице процесуални и материалноправни предпоставки. Първоинстанционният съд е следвало да отмени отказа на областния управител, като административната преписка е следвало да бъде върната на административния орган, за да провери процесуалните предпоставки на чл. 99 и сл. от АПК и евентуално произнасяне по същество по искане за възобновяване на административно производство. Административният орган е следвало да отговори дали при подадена повторна молба за произнасяне по ЗОСОИ, данните за подадено в срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ заявление за обезщетяване за част от п. III, наличието на влязъл в сила отказ от 1999 г., следва да се проведе възобновяване на административно производство за 357 кв. м. от парцела. Като краен резултат съдът неправилно приема, че и за тези 357 кв. м. площ е налице искане по чл. 6 от ЗОСОИ извън преклузивния срок, поради което отказа на областния управител е законосъобразен. Доводите в молбата сочат за настъпили нови обстоятелства след постановения през 1999 г. отказ, а именно влязло в сила решение на гражданския съд, с което не е признато право на собственост върху целия п. III, кв. 38 по плана на гр. Елин Пелин. Дали обаче е допустимо и основателно сезиране по реда на чл. 99 и сл. от АПК, е в компетентността на административния орган. Като е отхвърлил изцяло жалбата първоинстанционния съд е постановил в тази част решение в нарушение на закона. В останалата част решението е правилно, защото в преклузивния срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ няма искане за обезщетяване за целия парцел, извън заявените 357 кв. м. площ с искане № 94-М-422/20.11.1998 г. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 208, т. 3 от АПК, Върховният административен съд, III отделение