Решение № 387 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 233/2008 г.

Решение № 387 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 233/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № I* от 26.09.2007 г. по гр. д. № 34/07 г. Окръжен съд гр. Б. е оставил в сила решение № 60 от 8.06.2004 г. по гр. д. № 8/04 г. на Районен съд гр. Ц., с което е отхвърлен установителния иск на Л. В. Г. срещу О. гр. Ц., за собственост на 308/1 035 кв. м. в ид. ч. от УПИ * в кв. 14 по плана на с. И. С. решението на въззивния съд е подадена жалба от Л. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. Ответникът по касация О. гр. Ц.не взема становище по жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че ищецът не е могъл да придобие спорните 308 кв. м. по давност поради забраната на чл. 86 ЗС, тъй като имотът бил държавна собственост. С § 7, т. 3 ПЗР на ЗМСМА, в редакцията с ДВ, бр. 77/91 г., незастроените държавни имоти предназначени за жилищно строителство придобили статут на общинска собственост, но и по отношение на общината давност не тече, съгласно изменението на ЗС с ДВ, бр. 105/06 г. В касационната жалба се излагат твърдения, че съдът не преценил събраните по делото доказателства. Доказано било, че ищецът владял спорните 308кв. м. от УПИ * от 1991 г. до предявяване на иска на 27.01.2004 г. и ги придобил по давност. Видно е от данните по делото, че с нот. акт № 100 от 14.12.1990 г. ищецът купил от С. И. 332/1 370 кв. м. в ид. ч. от имот пл. № V* в кв. 13 по плана на с. И., заедно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда. В акта са посочени границите на целия парцел, а не на закупената от касатора част от имота, като изрично е посочено, че собственост на продавача са само 332 кв. м., а останалата площ е с неуредени сметки по регулация. С нот. акт № 43 от 16.12.1991 г., по силата на регулация, ищецът придобил още 395 кв. м. от имот пл. № 91 в кв. 13, собственост на наследниците наС. Т. Установено е, че УПИ * в кв. 13 е идентичен с част от описаните в актовете имоти. Или не се спори, че ищецът придобил по възмезден начин 727 кв. м. от парцела. Спорът е за разликата от 308 кв. м. за които ищецът твърди че са придобити по давност и за които на основание § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС бил съставен АЧОС № 222 от 10.11.2003 г. При новото разглеждане на спора въззивният съд е назначил техническа експертиза. Според вещото лице Р., кадастралния и регулационен план на селото бил одобрен през 1989 г. По регулационния план парцел ****, 86 в кв. 14 бил с площ 1 370 кв. м. В парцела имот пл. № 87 участвувал с площ 684 кв. м., имот пл. № 86 участвувал с 260 кв. м., имот пл. № 91 участвувал с 395 кв. м., а имот пл. № 90 с 10 кв. м. През 1991 г. регулацията била изменена, като площта на парцел ****, 86 била намалена. Бил образуван нов парцел **** с площ 1 091 кв. м., в които имот пл. № 87 участвувал с площ 684 кв. м., имот пл. № 91 с 395 кв. м., а имот пл. № 90 с 10 кв. м. В разписния лист към плана от 1989 г. имот пл. № V* бил записан на името на ищеца, но съгласно нот. акт № 100 от 14.12.1990 г. за 332 кв. м. и с нот. акт № 42 от 16.12.1991 г. за 395 кв. м. Процесните 308 кв. м. не били отразени в разписните листи. Според писмо на О. Ц. от 4.06.2007 г. ищецът декларирал УПИ * с площ 1 035 кв. м. на 23.09.1998 г. и заплащал данъци за него. С оглед събраните доказателства, жалбата е неоснователна. Действително, след регулацията на парцел ****, имот пл. № 87 участвувал в парцела с площ 684 кв. м., но от тях ищецът е доказал че е придобил собствеността само на 332 кв. м. които закупил през 1990 г. Той не е опровергал доказателствената сила на акта за общинска собственост за процесните 308 кв. м. Възстановяването на правната уредба на общинската собственост се извърши с изменението на Конституцията на НРБ от 1971 г. и на Закона за собствеността през 1990 г. Доразвито е с изменението на същия закон при приемане на ЗМСМА в ДВ бр. 77 от 1991 г. Съгласно § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините държавни имоти, които са незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство. Според чл. 5 ЗОС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за общинска собственост. Актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Въпреки указанията на ВКС в отменителното решение, ищецът не е доказал твърденията си, че процесните 308 кв. м. не са били държавна, респективно общинска собственост, а са били собственост на физическо лице от което могат да бъдат придобити по давност. Няма доказателства че за тях има извършени записвания в разписния лист преди касаторът да придобие собствеността на 332 кв. м. от парцела. Декларирането на целия парцел **** през 1998 г. и заплащането на данъци от страна на ищеца не са достатъчно основание за придобиване на тази част от парцела по давност. Дори да се приеме за доказан фактът, че касаторът е осъществявал владение върху претендираната част, след като актът за общинска собственост не е оборен, тази фактическа власт е била упражнявана по времето когато имотът е бил общинска вещ. Обстоятелството че имотът е имал статут на държавна, а в последствие на частна общинска собственост изключва възможността да се придобие по давност от граждани предвид забраната на чл. 86 ЗС. С редакцията на чл. 86 ЗС с ДВ, бр. 33 от 19.04.1996 г. забраната беше премахната, като законодателят прие че не може да се придобие по давност само вещ, която е публична държавна или общинска собственост, т. е. може да се придобие частна общинска собственост. Едва след тази дата за ищеца е могла да започне да тече придобивна давност и то по отношение на общината. В същото време обаче, с § 1 от ЗИДЗС ДВ бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., се спира за срок 7 месеца, считано от 31.05.2006 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти. С последващи изменения, давността за придобиване на държавни и общински имоти не тече до 31.12.2011 г. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218и ГПК (отм.), ВКС