Решение № 427 от 16.1.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК. Образувано е по касационна жалба на С. Стоянова срещу Решение 2831/27.04.2021 г. на Административен съд София-град по адм. дело 10205/2020 г., с което е отхвърлено оспорването й на Заповед РА-30-275/12.08.2020 г. на главния архитект на Столична община, нареждаща премахването на незаконен строеж Стоманобетонова гаражна клетка 30, находящ се върху предвидено уширение за паркиране на североизточната част на [улица], кв. 17 по плана на гр. София. Ответникът - главният архитект на Столична община, не изразява становище по жалбата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Неоснователен е касационният довод, че фактическата обстановка, съответно предметът на заповедта, не са били изяснени в протеклото административно производство. В представения с преписката Констативен акт РПД20-ВК91-1429/12.06.2020 г. установеното строителство е описано като типова стоманобетонова гаражна клетка с 30, част от група гаражи, разположени в редица върху предвидено уширение за паркиране на североизточната част на [улица], от о.т. 217 до о.т. 219 по плана на гр. София, с приблизителни размери в план 3 м/ 5 м и височина 2,20 м, с монтирана на нея двукрила метална врата. Нареденият за премахване обект е възпроизведен в мотивите на заповедта идентично с отразяването му в констативния акт и по начин, позволяващ неговото еднозначно отграничаване от останалите обекти в имота с конкретно местоположение и параметри, номерация, както и с окомерна скица и снимков материал към преписката. Разпоредителната част на заповедта индивидуализира в достатъчна степен обективните предели на възложените върху адресата на изпълнителното основание задължения - чл. 267 и чл. 268, т. 1 АПК, поради което не е налице твърдяното от касаторката нарушение на формата на заповедта по чл. 59, ал. 2, т. 5 от кодекса. Актът съдържа относимите фактически и правни основания на правомощието по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, което е и упражнено при липсата на допуснати в административното производство процесуални нарушения по чл. 35 АПК. Дали обектът е преместваем или строеж е въпрос на правна преценка от съда и в този смисъл правилно заключението на вещото лице не е кредитирано в тази му част. Обратното би било в колизия с правилото на чл. 195, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, според което вещо лице се назначава, когато за изясняване на възникналите по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. Разграничителен критерий между строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ и преместваем обект по § 5, т. 80 ДР ЗУТ, отделно от конструкцията и възможността за отделяне, преместване в пространството и ползването му на друго място без да се изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, е и дали предназначението на обекта попада сред изброените в чл. 56, ал. 1 ЗУТ - за увеселителни, административни, търговски и други обслужващи дейности, или такива за временно обитаване при бедствия. Гаражът, освен че не изпълнява никоя от тези дейности, за да е допустима квалификацията му като преместваем обект, съставлява строеж от допълващото застрояване по своето предназначение арг. чл. 42, ал. 2 ЗУТ. Противно на позицията в касационната жалба, въпросът за собствеността на земята, върху която се намира гаража, е неотносим към законосъобразността на потвърдената от първата инстанция заповед. Дори и оспорващата да беше доказала факта на учредяване в нейна полза на ограничено вещно право на строеж в имота, реализирането му отново е подчинено на разрешителния режим по ЗУТ. Строежът, предмет на заповедта, е от пета категория - чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ, и за извършването му на общо основание е било необходимо изрично разрешение от главния архитект на общината - чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Възражението за принадлежността на гаража към строежите от шеста категория, доколкото и същото е неоснователно, не би довело до различен правен извод, тъй като и за тази група строежи се изисква издаване на разрешителен акт. Липсата на строителни книжа окачествява строежа като незаконен в хипотезата по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Несъответно на довода в жалбата, административният орган е изложил съображения, че обекта не отговаря на изискванията на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Дори и в заповедта изцяло да отсъстваха мотиви относно приложението на разпоредбите за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, нарушението не би представлявало самостоятелно основание за отмяна на акта. Този въпрос подлежи на нарочно изследване и от съда евентуалната търпимост на строежа по посочените разпоредби попада в обхвата на служебната проверка (чл. 168, ал. 1 и чл. 171, ал. 5 АПК). С оглед на констатирания по делото момент на изграждане на гаража през 1999 г., той попада под действието на § 16, ал. 3 ПР ЗУТ, но предпоставките по разпоредбата не са осъществени. Кумулативно с изискването за допустимост на строежа по ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването на строителството или по ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, което не е спазено строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи в установения от закона срок. Само на това основание (независимо че не е и предвиден по плана към момента на извършването му) строежът не може да е търпим. По действащия регулационен план пък строежът попада в отреждане за улица уширение за паркиране към [улица], и затова също е недопустим вж. отговора на въпрос 3 на съдебно-техническата експертиза. Изграждането на обекта без разрешаващ строителството акт и при неосъществяването на предпоставките той да бъде признат за търпим обуславят законосъобразността на заповедта за премахването му, а съответстващото заключение на административния съд изключва релевираните пороци на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение