Решение № 56 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6153/2007 г.

Решение № 56 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6153/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по чл. 218и във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.), вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № 722/25.06.2007 г. по гр. д. № 791/2005 г., постановено по реда на чл. 218з ГПК (отм.), Варненският окръжен съд след като е отменил първоинстанционното решение от 06.06.2001 г. постановено по гр. д. № 5644/2000 г. е отхвърлил исковете на Б. Б. Р. против Г. П. Д., Е. А. Д., В. Г. Д. и П. Г. Д. за предаване на владението върху 1/2 ид. ч. от дворното място с площ от 730 кв. м., съставляващо парцел ****, в кв. 56 по плана на с. А. и за премахване на изградените в същото дворно място стопански постройки. Срещу така постановеното въззивно решение е подадена касационна жалба от първоначалната ищца Б. Б. Р., в която се релевират доводи за необоснованост и за неправилност-касационни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК. Моли решението да бъде отменено и постановено ново по съществото на спора. Ответниците по жалбата не са депозирали по реда на чл. 218г ГПК (отм.) писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 ГПК (отм.) и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 218а ал. 1 б. "а" ГПК (отм.) Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното въззивно решение, след отменително решение № 2145/03 от 07.04.2005 г. на ВКС, IV ГО съдът е приел от фактическа страна, че през 1968 г. на праводателя на ищцата е било отстъпено право на строеж върху 1/2 ид. ч. от държавна земя - парцел **** в кв.56 по плана на с. А. за построяването на жилищна сграда. Касаторката - ищца се легитимира като собственик по дарение от 02.08.1996 г. на първия етаж от построената двуетажна западна жилищна сграда-близнак. Ответниците са придобили правото на собственост върху втория етаж на оригинерно основание - изтекла в тяхна полза придобивна давност. Правото на строеж върху другата 1/2 ид.ч. е отстъпено на трето лице, което не е страна по спора. С влязло в сила решение на 13.07.1999 г. постановено по гр. д. № 20/98 г. ВОС е отхвърлил предявения от праводателите на ищцата - касатор иск с правно основание чл. 108 ЗС против ответниците за предаване владението върху втория етаж и е прогласена нищожността на извършената съдебна делба по гр. д. № 3448/95 г. Позовавайки се на силата на присъдено нещо съдът е приел, че е налице етажна собственост по смисъла на чл. 37 ЗС и ответниците упражнявайки фактическа власт върху втория етаж са ползвали и владяли и дворното място и са придобили по давност правото на строеж до размер, съответстващ на обекта придобит по давност. Поради това праводателите на ищцата - не са могли да извършват валидни разпоредителни действия с цялата 1/2 ид.ч. от правото на строеж върху дворното място, а само с ид.ч. съответствуваща на правото им на собственост върху сградата, поради което дарствената сделка не е породила вещно-прехвърлителния ефект върху 1/2 ид.ч. от правото на строеж. С договор от 15.02.1999 г. сключен на основание § 1 от ПЗР на МПС № 235/96 г. във връзка с § 27 от ПЗР на ЗИДЗС между О управител, като представител на Държавата и ищцата последната е закупила правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от парцела. Поради недоказаност от страна на ищцата на обема на правото на строеж и с оглед установеното по-горе съдът е приел, че към момента на възникване на правото на изкупуване, притежаваното право на строеж върху държавна земя от ищцата е било в по-малък обем, поради което договора за придобиване на право на собственост за частта над действително притежаваните права от ищцата до размер на 1/2 ид.ч. не е породил вещно- прехвърлително действие и не я легитимира като собственик. Решението е правилно. Въззивният съд е изпълнил указанията в отменителното решение и е допуснал експертиза за установяване на правно релевантните факти, а именно каква идеална част от правото на строеж принадлежи на всеки от етажните собственици в западната сграда -близнак, съобразно разпоредбите на чл. 40 ЗС. Доказателствената тежест съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК е за страната, която твърди че се е осъществил този факт. В конкретния случай касаторката е тази, която е следвало да докаже надлежно съответната ид.ч.от правото но строеж, която й е принадлежала съобразно притежавания от нея обект в етажната собственост, респективно правото на собственост върху дворното място, което тя не е направила. Тя ще следва да понесе неблагоприятните последици от това свое бездействие. Съдът изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита. Съдът обосновано е заключил, спазвайки задължителните указания по прилагането на материалния закон, че правото на строеж върху държавен парцел **** включва правото да се построи сграда върху земя, собственост на държавата, построеното да бъде собственост на суперфициара, като се дерогира принципът на приращението и правото да се ползува незастроената част от терена на целия държавен парцел. Последният представлява обект на собственост, върху който се разпростира правото на ползуване, което в хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС /отм. но действала към отстъпване правото на строеж/ за разлика от тази на чл. 56, ал. 1 ЗС няма самостоятелен характер, а е акцесорно право, включено и производно от суперфициарното, отстъпено от държавата за съответния парцел, с което тя го е обременила с оглед на неговото застрояване. Макар че теренът не е собственост на спорещите страни, а на държавата, собствениците на отделните етажи имат съпритежание на право на суперфиция и съответно право на ползуване върху дворното място, дяловете в което следва да се определят по правилата на етажната собственост и по-специално - на чл. 40, ал. 1 ЗС, което визира правата върху общите части в нея, между които е и земята. Последната в случая не е съсобствена, но е обременена с ограничени вещни права. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на заявените в касационната жалба нарушения следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 изр. 2 пр. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение