Решение № 721 от 23.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11050/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Маловичко, [населено място], [улица], срещу Решение 129 от 12.10.2023 г. по адм. дело 135/2023 г. на Административен съд Видин. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата й срещу Решение рег.953р-3291/23.05.2023 г. на началник сектор Пътна полиция в отдел Охранителна полиция при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) Видин, с което на С. Маловичко е отказано издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) по Заявление, вх.1281/15.05.2023 г. Касационният жалбоподател - С. Маловичко, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно фактите по делото, като оспорва извода на съда за липса на втората предпоставка на чл. 36 от Правилника за издаване на българските лични документи (ПИБЛД) - разрешено пребиваване по чл. 24, ал. 1, т. 18 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Твърди, че има разрешено пребиваване от властите на Република България, като счита, че Правото й да остане на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е разрешение за пребиваване , което се основава на Глава I Общи разпоредби, ж) и Глава III, чл. 8 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием (Директива 2001/55/ЕО); §1а от Допълнителните разпоредби на ЗУБ и чл. 39, ал. 1, т. 1, чл. 45, ал. 1 ЗУБ и чл. 5 АПК. Посочените разпоредби, според касатора, задължават държавите-членки да предоставят на лицата ползващи се с временна закрила единствено разрешение за пребиваване и нищо друго, което според нея означава, че й е предоставено именно разрешение за пребиваване . Сочи като доказателство за предоставеното разрешено пребиваване издадената й регистрационна карта на чужденец с временна закрила, която представлява документ, по утвърден образец от Министерския съвет и е доказателството, че отговаря на легалната дефиниция по Глава I Общи разпоредби, буква ж) от Директивата за чужденка с разрешено пребиваване в Република България. Именно чрез нея счита, че е документирано издаденото й разрешение или одобрение от властите, в предвидената от законодателството форма, даващо й основание да пребивава на нейната територия. Според касатора не е необходимо разрешението за пребиваване да е по ЗЧРБ или Закона за българските лични документи (ЗБЛД), като условието за издаване на първоначално СУМПС може да бъде удовлетворено и чрез доказване на "разрешение за пребиваване", в случая чрез регистрационната карта. Твърди, че никъде материалноправните разпоредби не поставят условие разрешението за пребиваване да е по ЗЧРБ или ЗБЛД, като счита, че е достатъчно чужденецът да е с разрешено пребиваване , независимо от закона, по който то е придобито и основанието за предоставянето му. Счита, че не е задължително разрешението за пребиваване да е във връзка с Регламент (ЕО) 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 година относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни Регламент (ЕО) 1030/2002), тъй като в законодателството липсва такова изискване. Счита, че чл. 57, ал. 1 ЗБЛД е неприложим, тъй като предоставеното й разрешение за пребиваване не е по ЗЧРБ, а по ЗУБ. На следващо място счита, че в качеството си на съпруга на български гражданин, има право на СУМПС на основание чл. 38, ал. 1 и 3 ПИБЛД. Твърди, че за да се признае правото на СУМПС на основание чл. 38. ал. 1 и 3 ПИБЛД не е необходимо разрешение за продължително пребиваване по чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, а е достатъчно бракът да е доказан чрез представяне на свидетелството за сключен граждански брак с български гражданин. По аргумент на чл. 16, ал. 4 ЗБЛД твърди, че личният й номер на чужденец еднозначно идентифицира нейното пребиваване в Република България като продължително , както и фактът, че разрешеното й за пребиваване е със срок по-дълъг от 90 дни. Позовава се на Регламент (ЕС) 2022/1280 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2022 година за определяне на особени и временни мерки с оглед на руското нашествие в Украйна по отношение на документите на водач, издадени от Украйна в съответствие с нейното законодателство (Регламент (ЕС) 2022/1280), като подчертава, че свидетелствата за управление на МПС повишават мобилността на лицата, които ги притежават, и улесняват ежедневието им, тъй като им позволяват да управляват моторни превозни средства; спомагат за участието на лицата, ползващи се с временна закрила съгласно националното право, в икономическите и социалните дейности в тяхната нова среда. Твърди, че има право на професионално обучение за водач на леки автомобили и същото й е необходимо, като се позовава на чл. 39, т. 2 ЗУБ и член 12 от Директива 2001/55/ЕС. Счита, че тези разпоредби доказват правото, както и на професионално обучение, така и на свидетелство - СУМПС. Твърди дискриминация и нарушение на конституционните й права, регламентирани в чл. 4, ал. 2, чл. 6, чл. 53, ал. 1 и 6, чл. 48, ал.1 и 3 от Конституцията на Република България. Счита, че има право на издаване на СУМПС на основание чл. 151, ал. 2 и 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и всички доказани елементи по чл.151, ал. 2 и 5 ЗДвП; чл.13, ал. 1 от Наредба 1-157 от 1.10.2002 г.; чл. 33, ал. 1 и 3 и чл. 35 ПИБЛД. Прави искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно. Ответникът по касационната жалба - началник сектор Пътна полиция в отдел Охранителна полиция при ОДМВР Видин изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави искане съдът да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски по представен списък, като прави възражение за прекомерност на евентуално претендираните от касатора разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна, но не по изложените в нея аргументи. За да постанови обжалваното решение административният съд приема от фактическа страна, следното: На 15.05.2023 г. С. Маловичко, гражданин на Украйна, е подала Заявление, вх. 1281 за издаване на СУМПС. Към заявлението са приложени: удостоверение за здравословно състояние, уверение за завършено средно образование , удостоверение за завършен курс по първа долекарска помощ при ПТП за водачи на МПС. Към заявлението е приложена и регистрационна карта на чужденец, издадена от Държавната агенция за бежанци при Министерски съвет (ДАБ) с [номер], от която е видно, че на лицето е предоставена временна закрила като гражданин на Украйна със срок до 04.03.2024 г. Лицето е положило успешно практически изпит за придобиване на правоспособност за управление на МПС на територията на България. Видно от Удостоверение за сключен граждански брак [номер], С. Маловичко е сключила граждански брак с български гражданин на 14.01.2021 г. На 23.05.2023 г. началник сектор Пътна полиция в отдел Охранителна полиция при ОДМВР Видин, с Решение, рег. 953р-3291 отказва на С. Маловичко издаването на СУМПС по Заявление с вх.1281/15.05.2023 г. Административният орган приема, че съгласно чл. 36 ПИБЛД СУМПС се издава на чужденци с разрешено пребиваване в Република България, попадащи в обхвата на ЗЧРБ, докато в случая на лицето е предоставена временна закрила по реда на ЗУБ. Обосновава извод, че придобиването на първоначална правоспособност за управление на МПС на територията на държава-членка на ЕС от лице - украински гражданин, със статут на временна закрила, не е включено в обхвата на Регламент (ЕС) 2020/1280. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът приема, че в случая не е налице първата предпоставка на чл. 36 ПИБЛД - разрешено пребиваване. Мотивира се с факта, че на жалбоподателя не е разрешено пребиваване по смисъла на §1, т. 3а ДР на ЗЧРБ, във вр. с Регламент (ЕО) 1030/2002, а е предоставена временна закрила по ЗУБ. Анализирайки разпоредбите на ЗУБ, съдът приема, че лицата с предоставена временна закрила нямат всички права на български граждани, нито на чужденци с разрешено пребиваване в България от органите на МВР по смисъла на ЗЧРБ и ЗБЛД, а правата им са изрично предвидени в ЗУБ и са в съответствие с тези, предвидени в актовете на ЕС, поради което не е налице основание за издаване на български личен документ СУМПС за първоначално придобита правоспособност. Според съда в акта подробно са обсъдени и приложимите актове на ЕС относно украинските граждани, като в съответствие с посочения Регламент (ЕС) 2022/1280 е установено, че в случая същият не може да бъде приложен, тъй като касае упражняването на придобити вече права. Приема, че липсва правна възможност за административния орган и съда да не приложи приложимите национални разпоредби при липса на противоречие с правото на ЕС. Приема за неоснователен довода, че отказът е незаконосъобразен по съображения, че следва да се осигури правото на труд и професионално обучение. Позовава се на разпоредбата на чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО, като приема, че доколкото жалбоподателя е украински гражданин същата е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, а предвид ангажираните доказателства за сключен граждански брак с български гражданин същата е член на семейството на български гражданин, поради което на основание чл. 1, ал. 2 ЗЧРБ спрямо нея са приложими нормите на ЗЧРБ и за същата е налице правна възможност да получи разрешение за пребиваване по смисъла на §1, т. 3а ДР на ЗЧРБ - разрешение за продължително пребиваване по чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, с което ще са изпълнени необходимите предпоставки за издаване на българския личен документ - първоначално СУМПС. Въз основа на това съдът обосновава извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля подадената жалба. Решението е неправилно. Всеки индивидуален административен акт, за да бъде законосъобразен е необходимо да отговаря на изискванията за законосъобразност по смисъла на чл. 146 АПК. Второто изискване на чл. 146 АПК е изискването за форма. Безспорно, както приема и първоинстанционният съд, процесният акт е издаден в исканата от закона писмена форма чл. 59, ал. 1 АПК. Но разпоредбата на алинея 2 на чл. 59 АПК изрично сочи, че когато актът се издава в писмена форма, той трябва да има точно определено съдържание. В точка 4 на алинея 2 на чл. 59 АПК законодателят е поставил изискването актът да съдържа фактически и правни основания. Правните основания са тези, които сочат целта на индивидуалния административен акт, т. е. целта, с която органът упражнява предоставеното му от държавата правомощие, предоставената му от държавата власт. Ако органът не е посочил правно основание или ако фактите, установени по делото, не съответстват на юридическите факти, визирани в сочената правна норма, органът не би могъл законосъобразно да постигне исканата цел. Фактическите основания са това, което дава основание на органа да упражни правомощието си като постанови съответния акт. Без фактите съдът не може да установи налице ли са условията за законосъобразно упражняване на правомощието, т. е. налице ли са визираните в правната норма юридически факти. Поради тази цел и същност на фактическите и правни основания тяхното наличие е предпоставка както адресатът на акта да упражни конституционното си право на защита в обема, който Конституцията му гарантира, така и съдът да изпълни конституционното си задължение да осъществи контрол за законност на акт. Липсата на фактически и правни основания или тяхното пълно несъответствие на предмета на акта е съществено нарушение на изискването за форма и самостоятелно основание за отмяна на акта. Несъответствието на правните основания на фактите по делото е основание за материална незаконосъобразност на акта. Видно от съдържанието на оспорения акт органът е посочил като правно основание за неговото издаване чл. 21, ал. 1 АПК, и чл. 4, ал. 2 ЗБЛД във връзка с чл. 36 ПИБЛД, във връзка с чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП във връзка с чл. 3, ал. 1 от Наредба 1-157/01.10.2002 г. В чл. 21, ал. 1 АПК е дадена легалната дефиниция на индивидуален административен акт. С чл. 4, ал. 2 ЗБЛД е регламентирано правото на чужденец, пребиваващ на територията на Република България, на документ за самоличност или документ за пребиваване, както и на свидетелство за управление на моторно превозно средство в случаите, определени със закон. Съгласно чл. 36 ПИБЛД на чужденците с разрешено пребиваване в Република България и с придобита правоспособност съгласно ЗДвП се издава свидетелство за управление на МПС по реда на тази глава въз основа на подадено заявление по образец съгласно Приложение 2а. Според чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба 1-157/01.10.2002 г. СУМПС се издава на лице съгласно изискванията на ЗДвП, ЗБЛД, ПИБЛД и издадените въз основа на тях нормативни актове. Така очертаните правни основания на оспорения акт не съответстват на фактическите констатации на органа. В нито едно от посочените правни основания не е предвидена хипотеза на отказ за издаване на СУМПС, а от изложените мотиви на органа не става ясно по какъв начин същите са нарушени. Съдът не може вместо органа да определя правното основание за издаване на един индивидуален административен акт. Противното би значело съдът, вместо органа, да определя целта, с която органът ще упражнява предоставената му от държавата власт, а това не е в компетентността на съда. Мотивите на органа изцяло разясняват характера на закрилата по чл. 1а, ал. 3 ЗУБ и приложимите европейски норми регламентиращи статута на лицата с предоставена временна закрила. Цитирани са разпоредбите на чл. 39, ал.1, чл. 82, ал. 3 ЗУБ, чл. 4, ал. 2 ЗБЛД, чл. 36 ПИБЛД, чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 3, ал. 1 от Наредба 1-157/01.10.2002 г. и е направен извод, че придобиването на първоначална правоспособност за управление на МПС на територията на държава членка на Европейския съюз, от лице - украински гражданин със статут на временна закрила, не е включено в обхвата на Регламент (ЕС) 2022/1280 и в тази връзка не е на лице основание за издаване на СУМПС . Видно от съдържанието на оспорения акт, същият съдържа единствено в декларативна форма фактическо основание за отказ за издаване на СУМПС. Вярно е, че органът е представил по делото цялата административна преписка, но това не го освобождава от задължението да посочи конкретно и достатъчно подробно кои са фактите, въз основа на които формира фактическия си извод за липса на предпоставки за издаване на СУМПС. Фактите трябва да бъдат подробно и ясно посочени от органа в акта му, за да може съдът да извърши контрол за законосъобразност и за да може адресатът на акта да осъществи ефективно защитата си. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за фактическите основания на акта е на органа, но те трябва първо да бъдат посочени в акта му. Посочените в оспорения индивидуален административен акт фактически основания не са съответни на правните такива за издаването му. Това прави актът постановен в нарушение на чл. 146, т. 2 във вр. с чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Нарушението прави актът незаконосъобразен. Първоинстанционният съд, като не е установил този порок на акта е постановил неправилно съдебно решение. Същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменено Решение, рег.953р-3291/23.05.2023 г. Тъй като административното производство е започнало по искане на касатора съдът следва да върне преписката на органа за ново произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Разноски от касатора не се претендират, поради което не следва да бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК Върховният административен съд