Решение № 10126 от 21.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5540/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на впд директора на Главна дирекция Национална полиция (ГД НП), чрез юрк. Р. Петров, подадена срещу решение 3354 от 07.04.2025 г. по адм. дело 1462/2024 г. на Административен съд Хасково, с което е отменена заповед 3286з-4488/03.12.2024 г., издадена от касатора, съдържаща отказ за снемане на полицейска регистрация 5707/14.02.2011 г. по описа на РУ Свиленград ОДМВР Хасково, а преписката е върната на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване с мотивите на отменителното решение. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да се отмени обжалваното решение и спорът да се реши по същество, като се потвърди процесната заповед. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Ответникът по касационната жалба А. П. П., чрез адв. Г. Георгиева, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: За да се произнесе по спора, съдът е приел за установено, че на 30.07.2024 г. А. П. е подал трета поред молба до директора на ГД НП с вх. 812105-24, с която поискал да му бъде снета полицейската регистрация. В молбата изрично е посочено наличието на одобрено споразумение по НОХД 554/2011 г. на РС Свиленград, с което лицето е признато за виновно в извършено на 26.12.2010 г. престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК повреждане противозаконно на чужда движима вещ (в случая лек автомобил), в съучастие с още три лица, за което деяние му е наложено наказание пробация, което е изтърпяно на 02.02.2012 година. П. твърди в молбата си, че към момента на подаването й е налице настъпила реабилитация по право, за което свидетелства и посоченият в свидетелството за съдимост статус. Директорът на ГД НП е отказал снемането на полицейската регистрация с мотиви за липсата на предпоставките по чл. 68, ал. 6 ЗМВР. За да отмени този отказ, първоинстанционният съд е счел, че макар и издаден от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма, актът е издаден в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, поради неизясняване на относимите факти и обстоятелства в нарушение на чл. 35 АПК. От съществено значение за спора съдът е счел постановеното Решение на СЕС от 30.01.2024г. по дело С -118/2022г. и даденото в него задължително тълкуване. Решението е неправилно. Фактическата обстановка е установена правилно от решаващия съд, като са обсъдени наведените доводи и възражения на страните, представените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изведени са обаче неправилни изводи. Безспорно е, че нито едно от посочените в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР основания за изтриване на лични данни от полицейския регистър не е приложимо в разглежданата хипотеза на лице, осъдено с влязла в сила присъда, дори след като е реабилитирано, поради което тези данни се съхраняват в съответния регистър и могат да бъдат обработвани от имащите достъп до тях органи без никакви ограничения във времето, до смъртта на това лице. Съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква в) от нея, държавите членки трябва преди всичко да гарантират, че личните данни са подходящи, относими и не надхвърлят необходимото във връзка с целите, за които данните се обработват. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, § 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, § 2, буква б) и чл. 16, § 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. В българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспонирана разпоредбата на Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета, съгласно която следва да бъдат установени срокове за изтриването на данните от администратора или техен периодичен преглед. Съгласно чл. 633 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, решението на Съда на Европейските общности (СЕС) е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и дадените с Решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения са безспорно относими към настоящия казус. Налага се изводът, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред и по - конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респ. риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. В настоящия случай, неправилно съдът е приел, че в оспорения административен акт не е извършен анализ по отношение личността на жалбоподателя, като не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства. Напротив, изложени са мотиви, основани на представените по преписката справки. По делото е налична информация за това, че П. действително има само една полицейска регистрация процесната. Същата е извършена за умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, като деянието не представлява маловажен случай, за да се подведе под хипотезата на чл. 93, т. 9 от НК. Видно е също така от разпечатката към изготвена от ГД НП справка (неоспорена), че лицето има профил на нарушител на правилата за безопасност на движението по пътищата с издадени 10 АУАН, 10 наказателни постановления по тях, 17 фиша, 2 заповеди за прилагане на ПАМ по ЗДвП, като актовете са за различни по вид и тежест нарушения (вкл. за управление на МПС след употреба на алкохол и съответно за отказ за даване на кръвна проба), с наложени различни по размер глоби/санкции. Въпреки, че извършените административни нарушения са с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с извършеното престъпление, все пак същите манифестират трайно установено незачитане на правовия ред от негова страна, както е приел административният орган. Безспорно е при това положение, че данните от справките определят личността на П. като рискова за обществото по отношение на противодействието на престъпността и опазването на обществения ред. Продължаване обработването на данните за извършената полицейска регистрация следва да способства за изпълнението на основните дейности на полицейските органи по чл. 6, ал. 1, т. 1 - 3, 6 и 9 от ЗМВР, е изводът на административния орган. Следователно, и срокът за съхранение на данните от полицейската регистрация в случая се явява подходящ и разумен. Вярно е, че от датата на престъплението и реабилитацията е изминал значителен период от време, но нарушения по ЗДвП има регистрирани и през 2024 г., поради което запазването на процесната регистрация способства за изпълнение на целите, за които се обработват данните, а именно противодействието на престъпността и опазването на обществения ред. Предвид гореизложеното решението на АС - Хасково следва да се отмени като незаконосъобразно и необосновано, и вместо него да се постанови ново, с което жалбата на А. П. срещу процесната заповед да се отхвърли като неоснователна. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена за сумата 100 лева, платими от ответника по касация. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,