Решение № 4907 от 13.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 261/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 405 от Кодекса на труда (КТ). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Инспекция по труда гр. Велико Търново срещу Решение 3530/14.11.2024 г. по адм. дело 570/2024 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е отменена принудителна административна мярка предписание 1 от Протокол за извършена проверка ПР2423016/01.07.2024 г. на инспектори при Дирекция Инспекция по труда Велико Търново, потвърдена след обжалване по административен ред с Решение изх. 24069721/16.07.2024 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда . Наведените в жалбата възражения за неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли в цялост жалбата срещу наложената принудителна административна мярка. Претендира се присъждане на деловодни разноски и се прави възражение за прекомерност на заявеното от ответната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът Музикално-драматичен театър Константин Кисимов , с ЕИК 000124037, със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. Васил Левски 4, представляван от директора В. В., чрез процесуален представител адвокат Д. Цветанова, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че първоинстанционният съд обосновано е приел за приложима хипотезата на чл. 173, ал. 4, предл. второ от КТ, във вр. с чл. 37б, ал. 1, т. 2 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските (НРВПО), съобразена със спецификата на организацията на работата в театрите. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е задължително предписание, дадено в т.1 от Протокол за извършена проверка ПР2423016/01.07.2024 г. на инспектори при Дирекция Инспекция по труда Велико Търново, с което за отстраняване на констатирани нарушения, на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, на Музикално-драматичен театър Константин Кисимов , гр. Велико Търново, в качеството му на работодател, е предписано, както следва: на основание чл. 22, ал. 2 от НРВПО, ползването на платен годишен отпуск да става само по писмено искане (молба) на работника или служителя. Посочен е срок за изпълнение 03.07.2024 г. и занапред. С Решение изх. 24069721/16.07.2024 г. на изп. директор на ИА Главна инспекция по труда жалбата на МДТ Константин Кисимов срещу задължително предписание по т.1 от Протокол за извършена проверка ПР2423016/01.07.2024 г. на инспектори при Дирекция ИТ , гр. Велико Търново, е отхвърлена като неоснователна, тъй като наетият персонал в театъра е включвал 96 лица, а за датата 18.01.2024 г. в отпуск са били едва 56 работници и служители. По делото е установено, че по получен на 03.06.2024 г. сигнал от Ц. П. Ц. (бивш работник в театъра, заемала длъжността актьор до 22.04.2024 г.), инспектори при Дирекция Инспекция по труда , гр. Велико Търново, са извършили проверка на 14.06.2024 г. и в периода от 19.06.2024 г. до 01.07.2024 г. на работно място и по документи относно спазване на трудовото законодателство от ответника за обект на контрол - МДТ Константин Кисимов , гр. Велико Търново. В хода на проверката е установено, че в трудовото досие на актьора Ц. П. Ц. не се съдържат документи, с които тя да е поискала ползването на платен годишен отпуск. Представена е Заповед 12-58/20.12.2023 г. на директора на театъра, издадена на основание чл. 173, ал. 4, абз. 2 от КТ и чл. 29 от НРВПО, с която на Ц. е разпоредено ползването на платен годишен отпуск, като в представените присъствени форми за м. януари 2024 г. лицето е изведено в платен отпуск от 02.01.2024 г. до 31.01.2024 г. Органът е установил нарушение на чл. 22, ал. 2 от НРВПО за Ц. Ц., както и за други работници и служители . Наложената принудителна административна мярка е мотивирана с довода, че в случая не е налице хипотезата на чл. 173, ал. 4, предл. второ от КТ (ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители), понеже заповедта е издадена за 12 работници и служители, което е различно от списъчния състав и не може да означава всички . Първоинстанционният съд е отменил оспореното задължително предписание като издадено в противоречие с материалния закон и неговата цел. Счел е, че органът не е изпълнил задължението си по чл. 35 от АПК да изясни напълно фактите и обстоятелствата от значение за случая. Приел е, че на всички работници и служители, заети в художествено-творческата дейност на театъра (с едно-единствено изключение), е разрешено ползването на платен годишен отпуск, считано от 02.01.2024 г. Изложил е мотиви за наличие на хипотезата на чл. 173, ал. 4, предл. второ от КТ, във вр. чл. 37б, ал. 1, т. 2 от НРВПО - ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, което е предвидено в Правилника за вътрешния трудов ред на театъра и е резонно, с оглед спецификата на организацията на работа на театрите, оперите и балетите. Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. В чл. 155, ал. 1 от КТ изрично е уредено правото на всеки работник или служител на платен годишен отпуск. Начинът и редът за ползването на платения годишен отпуск е установен в Глава осма Отпуски , раздел II Ползуване на платения годишен отпуск от Кодекса на труда. Съгласно чл. 22, ал. 2 от НРВПО, този вид отпуск се разрешава въз основа на писмено искане на работника или служителя до работодателя. Едновременно с това съществуват и нормативно уредени хипотези, представляващи отклонение от принципа, че като субективно право на работника или служителя, този отпуск се ползва само с негово съгласие (Вж. С., К. В: М., В., К. С., А. В.. Коментар на Кодекса на труда , 11. прер. и доп. изд. С.: Сиби, 2013, цит. стр. 608). Възможността за едностранно предоставяне на платен годишен отпуск от работодателя, без съгласието на работника или служителя, е предвидено в разпоредбата на чл. 173, ал.4 от КТ. Същата предвижда три изчерпателно уредени хипотези, свързани с реда за ползване на отпуска без съгласието на служителя по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага . Съгласно изискването на чл. 37б, ал.1, т. 2 НРВПО, възможността за прилагане на втората хипотеза на чл. 173, ал. 4 КТ, следва да е предвидена в нормативен акт или в правилника за вътрешния трудов ред на предприятието. Между страните не се спори относно обстоятелството, че в чл. 95, ал. 1 от Правилника за вътрешен трудов ред на театъра е уговорено платеният годишен отпуск на всички служители, поради спецификата на дейността, свързана с ненарушаване на общата репетиционна и спектаклова дейност на художествените отдели и звена, в която са ангажирани преобладаващия брой служители, да се определя на основание чл. 155 и чл. 173, ал. 4, хипотеза 2 от КТ при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители , който отпуск се разрешава с писмена заповед от директора. На следващо място, в чл. 46, ал. 2 от приложения към преписката Колективен трудов договор от 21.10.2022 г. на театъра е предвидено, че с разрешение на работодателя, служителят има право, след мотивирано изразено желание, да ползва до три работни дни от уговореното в ал. 1, извън времето на едновременното ползване от всички служители. В настоящия случай между страните е спорен въпросът дали е налице едновременно ползване на платения годишен отпуск от всички служители на МДТ Константин Кисимов , гр. Велико Търново, предоставено от работодателя за периода от 02.01.2024 г. до 31.01.2024 г. В оспорения пред първата инстанция Протокол за извършена проверка ПР2423016/01.07.2024 г., инспекторите при Дирекция ИТ , гр. Велико Търново са приели, че със заповедта на директора на театъра е наредено ползването на платен отпуск за 12 служители, което е различно от списъчния състав и не може да означава всички . Едновременното ползване на платения годишен отпуск от всички работници и служители в предприятието или негово звено е определяно в правната литература като принцип на т.нар. ваканционно ползване на отпуск . Прилагането на този принцип е възможно, когато характерът на производствения процес позволява той да бъде преустановен, без да се създават затруднения за дейността на предприятието или трети лица, т.е. допуска се, ако естеството на работния процес предвижда периоди на работа и такива, в които работата е със силно ограничен обем. Видно от Заповед 12-58/20.12.2023 г. на ответника, платен годишен отпуск е предоставен за всички актьори от театъра, считано от 02.01.2024 г., като за осем от тях размерът на отпуска е определен на 12 дни, а на трима за 22 дни. Неоснователно е направеното от касатора твърдение относно изискването платеният годишен отпуск в хипотезата на чл. 173, ал. 4, предл. второ от КТ да е с еднаква продължителност за всички служители. Разпоредбата дава възможност на работодателя да нареди ползване на отпуск за даден период, но не го задължава да нареди на всички служители да ползват еднакъв брой дни в рамките на този период. Съществува и възможност определен служител, който е започнал да ползва определения му платен годишен отпуск, да премине към ползване на отпуск при временна неработоспособност, който (друг) вид отпуск се разрешава от здравните органи (чл. 162, ал. 2 КТ). В този случай издаденият болничен лист е задължителен за изпълнение, както за служителя, така и за работодателя. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспореното предписание е издадено в нарушение на изискванията на чл. 35 АПК. В мотивите на оспорения пред Административен съд - Велико Търново протокол лаконично се сочи, че същото нарушение (като това на Ц. Ц.) е констатирано и при други работници и служители , без да се обоснове кои конкретно са тези лица и въз основа на какви доказателства е направен изводът за нарушение. В съставения протокол се споменава единствено Заповед 12-58/20.12.2023 г. за актьорите, открита в трудовото досие на подателя на сигнала, но не се споменават, респ. коментират останалите заповеди на директора на театъра от същата дата, касаещи разрешения за ползване на платен годишен отпуск от други работници и служители на театъра балерини, хористи, солисти, оркестранти и технически обслужващ персонал. В тази връзка основателно първоинстанционният съд е достигнал до извода, че на всички работници и служители, заети в художествено-творческата дейност на МДТ Константин Кисимов (с едно-единствено изключение), е разрешено ползването на платен годишен отпуск. Видно от Заповед 12-59/20.12.2023 г., само на един служител (Р. Р.-балерина, вж. лист 178 по делото) е наредено ползването на отпуск, считано от 09.01.2024 г. Настоящата инстанция споделя извода, направен в обжалвания съдебен акт, че не може да се абсолютизира изискването всеки ден от месеца целият персонал на театъра (от директора до хигиениста) да бъде в отпуск, тъй като това не кореспондира с духа на закона. В оспорената заповед липсват изложени от административния орган мотиви досежно накърняване на субективното право на всеки служител да ползва платен годишен отпуск при условията на равенство в отношенията . Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани или допълвани от твърдения на страните. Основателни са наведените от ответника по касация доводи за несъразмерност на наложената принудителна административна мярка. Противно на твърдението на касатора, че оспореното предписание е дадено относно случаите, в които не е налице едновременно ползване на отпуск от всички служители, от буквалния прочит на т.1. от протокола се установява следната формулировка на предписаната принудителна административна мярка (ПАМ): На основание чл. 22, ал. 2 от Наредба за работното време, почивките и отпуските (ДВ, бр. 6/1987 г. и изм.) ползването на платен годишен отпуск да става само по писмено искане (молба) на работника или служителя. Срок за изпълнение:03.07.2024 г. и занапред . В настоящия случай органът не е изложил относими мотиви относно бланкетно посочения като и за напред срок за изпълнение на мярката. Определянето на срока за прилагане на ПАМ за всеки конкретен случай следва да е обосновано. Бланкетните мотиви не означават изпълнение на изискването на чл.169 от АПК, поради което неизлагането на конкретни съображения представлява порок на административния акт На следващо място, така дефинирана мярката ограничава работодателя да упражни предоставеното му от закона правомощие в трите хипотези на чл. 173, ал. 4 КТ, като разпореди принудително ползването на платен годишен отпуск. Тази правна уредба е проявление на икономическата функция на трудовото право, т.е. отчита интереса на работодателя и е проява на работодателската му власт и субективното му трудово потестативно право да разпореди ползване на платен годишен отпуск без съгласието на служителя Издаденото предписание не съответства на принципа за съразмерност по чл. 6 АПК и на преследваната от закона цел, което е самостоятелно основание за отмяна по чл.145, т.5 от АПК. Административните органи следва да упражняват правомощията си по разумен начин и справедливо, като административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Предвид липсата на допуснато нарушение на трудовото законодателство от страна на МДТ Константин Кисимов , правилно първоинстанционният съд е достигнал до заключението, че даденото предписание 1 от Протокол за извършена проверка ПР2423016/01.07.2024 г. се явява издадено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и в противоречие с неговата цел. С оглед на изложеното, настоящият състав намира първоинстанционното решение за правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на деловодни разноски се явява неоснователна. В касационната жалба е направено възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, с искане за намаляване на същото в размер, по-нисък от предвидените в Наредба 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Претенцията на ответника по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение е заявена своевременно, до приключване на съдебното заседание в касационната инстанция. Представен е списък по чл. 80 ГПК, както и Договор за правна защита и съдействие от 11.03.2025 г., сключен между директора на МДТ Константин Кисимов , гр. Велико Търново и адв. Д. Цветанова, с предмет процесуално представителство по адм. дело 261/2025 г. на ВАС, като уговореното адвокатско възнаграждение е в размер на 400, 00 лв. Не е налице прекомерност на заплатеното от ответника възнаграждение за един адвокат, респ. липсва основание за присъждане на по-нисък размер, тъй като хонорарът е уговорен под минимума (1000,00 лв.) за административни дела без материален интерес, предвиден в разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. При съобразяване на изхода на делото в касационното производство, доказателствата за извършени от ответника разноски за адвокатски хонорар и неоснователността на направеното от касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност, Дирекция Инспекция по труда гр. Велико Търново следва да бъде осъдена да заплати на МДТ Константин Кисимов , гр. Велико Търново направените разноски в размер на 400,00 (четиристотин) лева за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд състав на шесто отделение,