Решение № 48 от 13.2.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002901834/2024 г.

производството против него следва да бъде прекратено. Твърди, че предявените искове са недопустими, тъй като са предявени извън предвидения в чл.48, ал.1 от ЗМТА срок. Оспорва основателността на исковата молба, поради това, че съобразно нормативната уредба към датата на подписване на договора за кредит, арбитражната клауза е била валидна и надлежно сключена от ищеца. Това е обусловило компетентността на арбитъра ad hoc Б.Г. да разгледа и разреши спора, който към този момент не е бил неарбитрируем. Според ответника, за арбитражни решения, постановени срещу потребители и влезли в сила преди измененията на ГПК, ЗМТА и ЗПК /ДВ, бр.8 от 2017 г./, новата правна уредба не следва да се прилага. Претендира разноски, на основание чл.78, ал.8 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, намира следното: Допустимостта на исковете като подадена от легитимирано лице и в срока по чл.48, ал.1 от ЗМТА, е констатирана от съда с протоколно определение от 21.01.2025 г. Несъстоятелни са възраженията на ответника – ищец в арбитражното производство, че не е надлежна страна по предявените искове, тъй като е цедирал вземането, присъдено с арбитражното решение, на трето лице. Този факт е ирелевантен за допустимостта и основателността на исковата молба по чл.47 от ЗМТА, която няма за предмет материалноправния спор относно вземането. За да се произнесе по наведените с исковата молба основания, настоящият съдебен състав съобрази следното: С промяна в императивната норма на чл.19 ал.1 от ГПК, извършена със ЗИДГПК /ДВ, бр.8/2017 г./, изрично се забрани сключването на арбитражно споразумение по имуществен спор, по който едната страна е потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗЗП, като едновременно с това се създаде и новата разпоредба на чл.47, ал.2 от ЗМТА, според която арбитражни решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. В изпълнителното производство се създаде нова ал.5 на чл.405 от ГПК, според която окръжният съд следи и отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни решения по смисъла на чл.47, ал.2 от ЗМТА. Съгласно § 6, ал.2 от ПЗР на същия ЗИДГПК, започналите до влизането в сила на този закон арбитражни производства по спорове, които са неарбитрируеми, се прекратяват. По тълкувателен път, включително по аргументи, черпени от решението по конституционно дело № 15/2002 г. на КС на РБ /че защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият /факултативен/ стадий е предявяването на иск по чл.47 от ЗМТА/, практиката на ВКС безпротиворечиво прие, че ако към момента на влизане в сила на ЗИДГПК /ДВ, бр.8/2017 г./ защитата в арбитражното производство не е изчерпана, то е налице неприключило производство по смисъла на § 6, ал.2 от ПЗР и поради това валидността на решението следва да се преценява съобразно действащите разпоредби на чл.47 ал.2 от ЗМТА, вр. чл.19, ал.1 от ГПК. От изложеното по категоричен начин следва, че извършените законодателни промени, касаещи потребителската защита, са приложими за производствата по чл.47 и сл. от ЗМТА, заведени в преклузивния тримесечен срок по чл.48, ал.1-ва, независимо от това, кога е било постановено атакуваното арбитражно решение – преди или след изменението на закона от 2017 г. В конкретния случай липсва спор, че осъденото с арбитражното решение физическо лице /кредитополучател по договор за потребителски кредит/ има качество на потребител по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, следователно, касае се за решение по неарбитрируем спор, което съгласно чл.47, ал. 2 от ЗМТА е нищожно.Установява се, че постановеното арбитражно решение е по спор, на основание договор за револвиращ заем от 16.04.2010 г., сключен между страните по делото. С оглед определението на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, ищецът, физическо лице, е потребител. Спорът между страните е неарбитритуем по изричното разпореждане на чл. 19, ал. 1 от ГПК. Предвид двуфазността на арбитражното производство, разяснена по-горе, следва да се приеме, че нормата се прилага и за сключения между страните договор. С оглед тежестта на констатирания порок, съдът следва да прогласи нищожността на арбитражното решение, без да разглежда наведените в исковата молба основания за отмяната му. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в производството разноски, в размер общо на 1024, 81 лв. (в т. ч. 174, 81 лв. - платена държавна такса при подаване на исковата молба, и 850 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой на основание договор за правна защита и съдействие от 14.08.2024 г.). Настоящият състав намира, че възражението на ответната страна за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар е неоснователно. Претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е в съответствие с вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, правната и фактическа сложност. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ търговско отделение