Решение № 960 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8071/2015 г.

Решение № 960 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8071/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Балчик Уайт Клифс" ЕООД, седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. "Мария Луиза" № 21 срещу Решение № 62 от 14.05.2015 г. на Административен съд, гр. Добрич, постановено по административно дело № 581/2014 г., в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу чл. 69а, ал. 1, 4 и 7 от Наредбата за определянето и администрирането на местни данъци, такси и цени на услуги на територията на Община Каварна.

Касационният жалбоподател - "Балчик Уайт Клифс" ЕООД, счита решението в обжалваната част за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че визираното в чл. 69а, ал. 1 от Наредбата за определянето и администрирането на местни данъци, такси и цени на услуги на територията на Община Каварна (Наредбата) не е условие за освобождаване от съответната такса в нарушение на закона. Прави подробен семантичен анализ на израза "при условие" и обосновава извод за въвеждане не на ред, а на условие. Сочи, че съдържанието на чл. 69а, ал. 4 от Наредбата не само не е необходимо, но и противоречи на закона, тъй като правото да се извършват проверки произтича от закона, а не от изричното волеизявление на проверяваното лице. Съгласието или несъгласието няма да породи никакви правни последици, поради което е необосновано и незаконосъобразно. Счита, че чл. 69а, ал. 7 от Наредбата не е правопогасяващо обстоятелство за правото на лицето да се освободи от заплащане на такса за услуга, която не е ползвана.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени чл. 69а, ал. 1, 4 и 7 от Наредбата. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Диан Иванов, Адвокатска колегия, гр. Варна.

Ответникът по касационната жалба - Общинският съвет Каварна, счита същата за неоснователна. Правилно съдът приел, че думите "при условие" в чл. 69а, ал. 1 от Наредбата не въвеждат декларацията като условие за освобождаване от заплащането на такса, а определят реда, процедурата за това освобождаване, каквито са и правомощията на общинския съвет по закон. Тази процедура е съобразена с администрирането на таксата за битови отпадъци, която без липсата на такава декларация би довело до определянето й в пълен размер. Правилно съдът приел, че изричното съгласие на задълженото лице по чл. 69а, ал. 4 от Наредбата ангажира съдействието му и гарантира неговата информираност за задълженията му да оказва съдействие на органите и да предоставя информация на органа по приходите по реда и при условията на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Правилно съдът приел, че чл. 69а, ал. 7 от Наредбата не ограничава правото на лицето да претендира недължимост на нечислените задължения за такса по друг ред, ако не е подало декларация за неползване на имота.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение съдът обсъдил представените доказателства. Изяснил релевантните факти. За приетото фактически и правно се обосновал. Извода на съда кореспондира с фактите. Решението е правилно и в него липсват пороци, водещи до отмяната му.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна следното:

1. На 19.12.2008 г., с Решение № 20, Общинският съвет Каварна приел нов чл. 69а от Наредбата за определянето и администрирането на местни данъци, такси и цени на услуги на територията на Община Каварна, състоящ се от две алинеи.

2. На 27.01.2011 г., с Решение № 1, Общинският съвет приел изменение на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата.

3. На 18.12.2012 г., с Решение № 202, Общинският съвет приел допълнение на чл. 69а от Наредбата като създал нови алинея 4 до 7.

4. На 22.01.2014 г., с Решение № 3, Общинският съвет приел изменение на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата.

5. Съдържанието на чл. 69а, ал. 1, 4 и 7 от Наредбата към 29.10.2014 г. било:

а) чл. 69а, ал. 1 - "Лицата, които няма да ползват визираните в чл. 64 от Наредбата услуги през съответната година или през определен период от нея, се освобождават от заплащане на съответната такса при условие, че до края на предходната година подадат декларация в общината по местонахождението на имота. "

б) чл. 69а, ал. 4 - "Лицата по ал. 1 дават изрично съгласие за извършване на проверки от общинската администрация относно декларираните от тях факти и обстоятелства и декларират, че за неверени данни носят наказателна отговорност по чл. 313 от НК. "

в) чл. 69а, ал. 7 - "В случаите, когато декларацията не е подадена в срок или след проверка от органите на общинската администрация се констатира, че услугите, визирани в ал. 1, се ползват, собственикът, съответно ползвателят на имота, заплаща пълния размер на таксата, определен пропорционално върху данъчната оценка по чл. 20 и чл. 21 от ЗМДТ. "

6. По делото били представени становища на комисиите на общинския съвет по проекта на приемането, изменението и допълнението на чл. 69а от Наредбата, както и доказателства за спазване на изискванията на чл. 77 и 78 АПК.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че разпоредбите на чл. 69а от Наредбата са приети от компетентен орган и при спазване на административнопроизводствените правила. По отношение на чл. 69а, ал. 1 съдът приел, че думите "при условие" не въвеждат декларацията като условие за освобождаване от заплащането на таксата, а определят реда, процедурата за това освобождаване, каквито са правомощията на общинския съвет по закон. Досежно чл. 69а, ал. 4 съдът приел, че не противоречи на акт от по-висока степен, какъвто е Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Няма пречка разпоредба на наредбата да преповтаря, установено в закон правомощие, както и да се уреди чрез даване на съгласие. Това от една страна ангажира подателя на декларацията относно декларираните факти, а от друга представлява информираност, че тези факти подлежат на контрол. По отношение на чл. 69а, ал. 7 съдът приел, че нито в закона, нито в наредбата се съдържа разпоредба, която да ограничава правото на лицата да претендират недължимост на начислените им задължения за такса за битови отпадъци по друг ред, ако не са подали декларация за неползване на имота. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорените разпоредби от наредбата и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които подържа в подкрепа на твърдяните пороци, са фактически за неправилно тълкуване на оспорените разпоредби - в нарушение на правилата на езиковото тълкуване и на съответните материалноправни разпоредби.

Преди всичко следва да се посочи, че преценката за материална законосъобразност на един подзаконов нормативен акт винаги се извършва спрямо действащите към датата на произнасяне на съда нормативни актове от по-висока степен, а не към датата на приемане на подзаконовия нормативен акт. Проверка спрямо отменени/изменени редакции на по-висши нормативни актове е недопустима, тъй като съгласно чл. 195, ал. 1 АПК отмяната има действие само занапред. С оглед на това съдът правилно извършил преценка за законосъобразността на оспорените разпоредби с оглед на действащите към датата на произнасянето му релевантни законови разпоредби.

Ноторно е, че за да е дължима таксата за битови отпадъци е необходимо услугите по чл. 62 ЗМДТ да са престирани от общината и ползвани от съответния правен субект. Таксата за услугите не е данък и нейната дължимост не се поражда само и единствено от наличието на установена в закон правна връзка между недвижимия имот и съответния правен субект - чл. 11 ЗМДТ. Законодателят изисква, освен наличието на правната връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата. С оглед обаче на различното съдържание на четирите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които тези услуги преследват, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога услугите се счита, че не са ползвани, поради което не се дължи такса - чл. 71 ЗМДТ.

Услугата сметосъбиране и сметоизвозване се предоставя от общината на конкретния правен субект, за да изпълни той законовото си задължение - чл. 7 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО), за третиране на образуваните от неговата лична дейност битови отпадъци. Тъй като е възможно лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да не ползва за съответния отчетен период имота и с оглед на това да не генерира битови отпадъци, законодателят в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ, е приел, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ, определя реда, по който лицата, които не ползват услугата през съответната година, установяват този факт.

Целта на тази законодателна възможност е от една страна, общината да е уведомена за това кои задължени лица няма да ползват услугата и с оглед на обема на необходимата услуга да организира дейността по нейното предоставяне, и от друга, да създаде за собственика на имота възможност да докаже неползване на имота и съответно негенериране на отпадъци и неползване на услугата сметосъбиране и сметоизвозване.

Тъй като таксата за битови отпадъци не е данък, т. е. дължимостта й е обвързана с предоставянето и ползването на услугата, то за задълженото лице е важно да докаже, че за съответния период на имота не са генерирани битови отпадъци и услугата не е ползвана. Доказването на фактическото негенериране на битови отпадъци и неползване на услугата сметосъбиране и сметоизвозване би било доказване на отрицателен факт. А отрицателният факт е нещо, което не се е осъществило в релевантния минал времеви период. Тъй като не се е осъществил, не се е случил, отрицателният факт не е оставил материални следи, които да бъдат доказани. С оглед на това и чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК определя като предмет на доказване положителните факти.

Поради тази логика на предмета на доказване законодателят, с разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗМДТ, е създал правна възможност за доказване на релевантния факт на неползване на имота. Подаването от лицето по чл. 64 ЗМДТ на предвидената в чл. 71, т. 1 ЗМДТ декларация създава презумпция за нейното неползване. Доказателствената тежест за доказването на този факт - на подаване на декларация, с оглед на чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, е на задълженото лице. Липсата на подадена декларация доказва, чрез презумпцията, ползване на услугата.

С оглед на изложеното неоснователни са доводите на касатора досежно семантиката на израза "при условие" употребен в чл. 69а, ал. 1 от Наредбата и изводите въз основа на тях, че разпоредбата на наредбата, в нарушение на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ, установява условие, което не е предвидено в закон. Сравнението на двете разпоредби - на чл. 71, т. 1 ЗМДТ и на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата, установява недвусмислено, че условията, при които е приложима хипотезата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ, са установени в закона, а разпоредбата на подзаконовия нормативен акт, както обосновано приел и съдът, само повтаря вече установеното.

Безспорно е, че езиковото тълкуване е важен способ за установяване на точния смисъл на правните норми, но той се прилага тогава, когато разпоредбата или отделни нейни части са неясни. В случая, разпоредбата на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата е ясна, просто защото точно (като съдържание) повтаря законовата норма. Непрецизна е не разпоредбата на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата, а разпоредбата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ. Употребеният от законодателят израз "се освобождават" е непрецизен. В хипотезата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ не става въпрос за освобождаване, защото освобождаване значи дължимост на таксата, но освобождаване от нейното заплащане по една или друга причина. В хипотезата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ става въпрос за установяване на недължимост на таксата поради неползване на услугата. Но тази непрецизност на законовата норма се преодолява чрез логическото тълкуване и в случая е без правно значение.

Видно от изложеното, както обосновано приел и съдът, разпоредбата на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата не регламентира условия за недължимост на таксата за битови услуги, а преразказва (не повтаря буквално) съдържанието на законовата разпоредба на чл. 71, т. 1 ЗМДТ. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 69а, ал. 1 от Наредбата действително противоречи на чл. 71, т. 1 ЗМДТ, но не в частта, оспорена от касатора, а в частта, в която предоставя възможност на лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, които няма да ползват имота си не през цялата година, а само през определен период от нея, да подадат декларация за неползване на услугата, нещо, което чл. 71, т. 1 ЗМДТ непозволява. Вярно е, че чл. 8, ал. 5 ЗМДТ визира и тази възможност, но разпоредбата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ е обща спрямо разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗМДТ, поради което и с оглед на правилото lex speciali derogat legi generali e неприложима в тази част досежно таксата за битови отпадъци.

Видно от изложеното съдът правилно приел, че чл. 69а, ал. 1 от Наредбата не е в противоречие на по-висши правни норми.

По отношение на разпоредбата на чл. 69а, ал. 4 от Наредбата основателен е довода на касатора, че визираното в нормата съгласие на лицата, които са подали декларация, за извършване на проверки, е правно ирелевантно по отношение на компетентността на органите, натоварени по силата на нормативен акт с извършване на проверки. Но както сочи и съдът целта на тази разпоредба очевидно не е да установи предпоставка за упражняване на контролните правомощия на надлежните органи, а да информира предварително лицата, които подават декларация по чл. 71, т. 1 ЗМДТ за възможността да бъдат извършвани проверки. Видно целта на разпоредбата е информативна и гарантираща информираността на лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ за възможните последици от декларирането на неверни обстоятелства и за правомощията на контролните органи. Разбира се, прецизността в изказа на една правна норма, била тя и подзаконова, е важна предпоставка за нейната ефикасност, но за законосъобразността на разпоредбата е важно да не противоречи на по-високи по степен актове и изказът й да бъде ясен и разбираем. В случая тези изисквания са налице.

Що се отнася до разпоредбата на чл. 69а, ал. 7 от Наредбата следва да се посочи, че тя не регламентира нищо, което не е установено в закона. Тя просто вербализира правните последици, които следват пряко от чл. 71, т. 1 ЗМДТ. Щом лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ не е спазило фактическия състав на презумцията по чл. 71, т. 1 ЗМДТ то не може да се ползва и от свързаните с нея правни последици. При това е безспорно, че спрямо него ще е в сила общото правило за ползване на услугата. Съдът приел, че тази разпоредба не ограничава правата на лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да докажат неползване на услугата по друг ред, когато общината е престирала услугата, но този извод не съответства на чл. 71, т. 1 ЗМДТ. Законодателят е приел, че не е налице друг ред за доказване на неползването на услугите сметосъбиране и сметоизвозване с императивната разпоредба на чл. 71, т. 1. Няма как да се докаже отрицателния факт на неползване на услугата от лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ при положение, че общината е доказала нейното престиране.

С оглед на изложеното макар съдът да приел, че разпоредбата на чл. 69а, ал. 7 от Наредбата не ограничава правото на лицата по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да докажат неползване на услугата по друг ред (непосочен от съда), изводът му за законосъобразност на разпоредбата е правилен, тъй като правните последици, обективирани в разпоредбата, са съответни на чл. 71, т. 1 ЗМДТ и всъщност представляват обяснение на установеното в него.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът правилно приел, че оспорените разпоредби на Наредбата са законосъобразни. С оглед на това решението му е правилно и обосновано. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд