Решение № 10531 от 17.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8615/2011 г.

Решение № 10531 от 17.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8615/2011 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби срещу решение от 29.04.2011 г., постановено от Софийски градски съд по адм. д. № 87/09 г. С обжалваното решение, по жалба на Добрина Боери е отменен ДРА № 88/01.04.2005 г., издаден от данъчен орган при ДП "Средец", ТДД-София, в частта, в която за 1999 г. е бил определен данък за внасяне по ЗОДФЛ в размер на 29 908,46 лева и лихви за просрочие на данъка в размер на 19 894,80 лева, а в останалата й част жалбата е отхвърлена. Със същото решение Добрина Боери е осъдена да заплати на ответника разноски след компенсация в размер на 396 лева. Срещу решението в отменителната му част е подадена касационна жалба от директора на дирекция "ОУИ"-София. Поддържаното касационно основание е неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на жалбата срещу ДРА и в тази част. Претендират се разноски и за двете инстанции. Срещу решението на СГС в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от г-жа Боери чрез пълномощника й по делото. В жалбата се поддържат всичките касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и отмяна на ДРА в същата част. Претендират се разноски. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност и на двете касационни жалби. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими като подадени от надлежни страни и в рамките на 14-дневния законоустановен срок за касационно обжалване. По отношение на основателността им приема следното: С ДРА, предмет на обжалване пред СГС на ревизираното лице са определени допълнително данъчни задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ и лихви върху тях за 1999 г., 2000 г. и 2001 г. Ревизията е извършена по реда на чл. 109 от ДПК. За всичките ревизирани години е установено, че размерът на разходите на лицето надвишава приходите му, като разликата е приета за доход с неустановен произход и е обложен. СГС е отменил ДРА относно определените с него публични задължения за 1999 г., тъй като е преценил като основателно направеното от жалбоподателката чрез процесуалния й представител възражение за изтекла абсолютна погасителна давност. Съдът е приел, че приложима е нормата на чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.), предвиждаща, че с изтичането на 10-годишния давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и 153. Съдът след изчисления е приел, че този срок приложен за установените публични вземания за 1999 г. е изтекъл на 01.01.2011 г., поради което ДРА следва да бъде отменен в частта, в която е определен данък за внасяне по ЗОДФЛ в размер на 29908,46 лева и лихвите върху него в размер на 19894,80 лева. Решението на СГС в тази част е правилно. Съдът правилно е приложил разпоредбата на чл. 140 от ДПК (отм.) като приложимата правна норма, тъй като именно тя е действащата по-благоприятна норма за процесния период. Началото и края на изтичането на 10 годишния срок е съобразено правилно, тъй като точно е посочена датата, в която този срок изтича. Не се споделя възражението в касационната жалба на дирекция "ОУИ", че изтичането на абсолютната погасителна давност за събиране на вземането, не е основание за незаконосъобразност на ДРА. Давността е материалноправен институт и като такъв следва да се съобразява от съда, сезиран с преценката относно законосъобразността на ДРА при направено възражение от жалбоподателя. В конкретния случай, касаторът нито твърди, нито сочи доказателства за предварително изпълнение на ДРА за 1999 г., в който случай отмяната му поради изтекла погасителна давност би била неправилна. Касационната жалба срещу тази част от съдебното решение е неоснователна. Решението като правилно в посочената част следва да се остави в сила. В хода на касационното обжалване, процесуалният представител на г-жа Боери направи възражение за погасено по давност задължение за 2000 г. Възражението е основателно поради следните съображения: приложима е разпоредбата на чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). Десет годишният давностен срок за вземанията за 2000 г. започва да тече на 01.01.2002 г. и изтича на 01.01.2012 г. При тези данни и предвид съображенията изложени по-горе, настоящият съдебен състав приема, че ДРА относно установените с него публични вземания за 2000 г. следва да се отмени поради изтекла абсолютна погасителна давност. Относно определените задължения за 2001 г.: При ревизията е установено, че имущественото състояние на лицето превишава декларираните доходи и източници на финансиране през ревизирания период. Конкретно за 2001 г. е установено, че лицето е извършвало задгранични пътувания, за които данъчният орган е определил разходи за дневни и квартирни. Към тези разходи са прибавени и потребителските разходи за месечната издръжка на едно лице по данни в ежегодното издание "Бюджети на домакинствата" на НСИ и по този начин е определена облагаемата данъчна основа върху която е начислен данък по чл. 35 от ЗОДФЛ. Защитната теза на жалбоподателката е, че разходите за пътуванията са поемани от нейни лични средства, а друга част от пътуванията са финансирани със средства на разпитания по делото свидетел. Тези твърдения обаче са останали недоказани. В заключението на допуснатата по делото съдебно-икономическа експертиза (при първоначалното гледане на делото) е направен извод, че средствата на жалбоподателката, установени по банкови бордера и митнически декларации могат да покрият задълженията й, установени с процесния РА. Противно на твърдението на касатора, липсва заключение, че тези средства могат да покрият разходите й за процесните периоди. По делото липсват доказателства, че сумите или част от тях, с които е разполагала жалбоподателката и установени по митнически декларации и банкови бордера от 1991, 92 и 93 г., са били налични и към 2001 г. Поради противоречието им, не са годни доказателства и събраните свидетелски показания. При разпита на свидетеля при повторното гледане на делото той заявява, че жалбоподателката е имала италиански бутици в София и той и е бил клиент. Казаното сочи на извършвана от жалбоподателката търговска дейност в страната, която обикновено е доходоносна, но във всички случаи резултатите от нея подлежат на деклариране за данъчни цели, каквото в случая не е направено от жалбоподателката. При тези данни по делото, съдът счита, че жалбоподателката в чиято доказателствена тежест е, не е оборила констатациите и изводите в ДРА за 2001 г. чрез провеждане на пълно насрещно доказване. Правилно съдът е отхвърлил жалбата срещу ДРА в тази част и решението му следва да се потвърди. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд