Решение № 4459 от 22.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2884/2013 г.

Решение № 4459 от 22.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2884/2013 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, вр. чл. 118 КСО. Образувано е по касационна жалба от директора на Столично управление "Социално осигуряване" /СУСО/, което е Териториално поделение на Националния осигурителен институт, против решение № 7166/20.12.2012 г., постановено по адм. дело № 8932/2012 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменено решение № РО-569/14.08.2012 г. на директора на СУСО и преписката е върната за ново произнасяне. Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, моли съдебното решение да бъде отменено и спорът решен по същество, като бъде отхвърлена подадената жалба против административния акт. Ответната страна по касационната жалба - Валентина Борисова Асенова от гр. Нови Искър, представлявана от пълномощника адв. Анна Теодосиева, оспорва жалбата. В писмен отговор по жалбата и в съдебно заседание се излагат подробни съображения за правилност на съдебното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Позовава се на практиката на СЕС, според която чл. 49 ДФЕС не допуска разпоредба на държава членка като тази на чл. 94, ал. 1 КСО, според която като условие за отпускане на пенсия за старост е предварителното прекратяване на осигуряването във връзка с упражнявана в друга държава членка дейност. Върховният административен съд, като взе предвид доводите в жалбата и доказателствата по делото и при извършената служебна проверка на обжалваното решение на основание чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отменено по жалбата на Валентина Борисова Асенова решение № РО-569/14.08.2012 г., издадено от директора СУСО при НОИ и потвърдените с него разпореждане № ДП 1446#/1, протокол № 4 от 27.04.2012 г. и разпореждане № 490306, протокол № 11 от 06.07.2012 г. Съдът е изпратил преписката на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при СУСО за изпълнение на задължителните указания, касаещи тълкуването и прилагането на закона. За да постанови това решение, съдът е приел, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в това, че административният орган не е изяснил всички релевантни по спора факти и обстоятелства и в частност - не е проверена достоверността на информацията, която е постъпила от осигурителния институт на Италия, което е било необходимо с оглед предотвратяване съвпадането на обезщетенията за старост /по смисъла на чл. 3, § 1, б. "г" от Регламент № 883/2004/; както и в това, че още при отпускането на пенсията, административният орган е бил длъжен да извърши проверка дали лицето се осигурява в друга държава членка на ЕС, за да прецени дали са изпълнени условията за отпускане на пенсията. След като органът не е изпълнил това си задължение, не следва с последващи актове да накърнява вече придобити права на жалбоподателката. Според съда е следвало да бъдат приложени установените с Регламент № 987/2007 /регламент по прилагането на Регламент № 883/2004/ процедури за сътрудничество и обмен на данни между компетентните институции на държавите членки. Наред с това съдът е приел, че е допуснато и нарушение на материалния закон, тъй като невярното деклариране следва да се квалифицира като основание по чл. 99, ал. 1, т. 1 КСО /представената от жалбоподателката декларация е документ с невярно съдържание/, а не като основание по чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО, като смесването на двете основания според съда е накърнило правото на защита на засегнатото лице. Настоящият касационен състав намира следното по обжалваното решение: От фактическа страна по делото е безспорно установено, че Валентина Борисова Асенова, ответник в настоящото касационно производство, е подала заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст с вх. № 08000038/05.01.2009 г., като към заявлението, наред с другите документи, е представила и подписана от нея декларация, за това, че от 25.05.2004 г. не работи на територията на България, няма осигурителен стаж след тази дата и не е осигурявана в чужбина; с разпореждане № 3/30.01.2009 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване исканата пенсия е отпусната, считано от 06.09.2008 г., която е получавана до 29.02.2012 г. На 15.11.2011 г. в СУСО е получено писмо от директора на дирекция "Европейски регламенти и международни договори" при НОИ, с което е съобщено за получен от осигурителния институт на Италия формуляр обр. Е 205 I, във връзка с прилагането на Регламент № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност. В писмото е посочено, че въпросният формуляр е издаден във връзка с подадено от Валентина Борисова Асенова заявление за получаване на пенсия с оглед наличието на осигурителен стаж в другата държава членка на Европейския съюз - Италия, за периода от 03.06.2007 г. до 24.09.2011 г. без прекъсване. Въз основа на данните в това писмо, предвид съдържанието на формуляра обр. Е 205 I, както и с оглед резултатите от извършената проверка, от ръководителя на пенсионното осигуряване е издадено разпореждане № ДП 1446#1, протокол № 4 от 27.04.2012 г., с което на основание чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО е отменено разпореждане № 3/30.01.2009 г. и последващите за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Прието е, че с подаденото заявление за отпускане на пенсията Валентина Асенова е декларирала, че не се осигурява от 25.05.2004 г. и не е осигурявана в чужбина, но тези данни били неверни, поради това че към датата на отпускане на пенсията същата е работела в Италия и е била осигурявана на това основание. Посочено е, че разпореждането за отпускане на пенсията, както и последващите разпореждания за изменение на пенсията, са издадени в нарушение на изискването по чл. 94, ал. 1 КСО, според което пенсията за осигурителен стаж и възраст се отпуска от датата на прекратяване на осигуряването, ако заявлението с необходимите документи е подадено в 6-месечен срок от придобиване на правото, съответно прекратяване на осигуряването; поради това, че Валентина Асенова си е послужила с декларация с невярно съдържание, получените суми за пенсии подлежат на възстановяване на основание чл. 114, ал. 1 КСО. Като се е позовал на разпореждане № ДП 1446#1, протокол № 4 от 27.04.2012 г., ръководителят на пенсионното осигуряване при СУСО, действащ при условията на заместване, е издал разпореждане № 490306, протокол № 11 от 06.07.2012 г., с което на основание чл. 114, ал. 1 КСО е разпоредил Валентина Асенова да възстанови неправилно изплатените й суми за пенсия в размер на 12 678,47 лв. за периода от 06.09.2008 г. до 29.02.2012 г., както и лихви върху тази сума в размер на 5385,77 лв., начислени към 06.07.2012 г. При обжалването по административен ред двете разпореждания са потвърдени с решение № РО-569/14.08.2012 г. на директора на СУСО, което е предмет на оспорването пред първата инстанция. От правна страна, в разпоредбата на чл. 94, ал. 1 КСО, съгласно редакцията, която е действала към момента на отпускане на пенсията на Валентина Асенова /ДВ, бр. 104/2005 г./, е предвидено, че пенсиите се отпускат от датата на придобиване на правото, а за пенсиите за осигурителен стаж и възраст - от датата на прекратяване на осигуряването, ако заявлението с необходимите документи е подадено в 6-месечен срок от придобиване на правото, съответно от прекратяване на осигуряването; ако документите са подадени след изтичане на 6-месечния срок от придобиване на правото, съответно от прекратяване на осигуряването, пенсиите се отпускат от датата на подаването им. С оглед преценката дали е изпълнено условието за прекратяване на осигуряването, предвидено в тази разпоредба, от лицата, които подават заявления за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, се подават декларации. Такава декларация в случая е подадена от Валентина Асенова и в нея тя е посочила, че от 25.05.2004 г. не работи на територията на България, няма осигурителен стаж след тези дата и не е осигурявана в чужбина. От данните, съдържащи се във формуляр обр. Е 205 I, изпратен на българския осигурителен орган от осигурителния орган на Италия, е установено, че декларирането е невярно относно обстоятелството, че Валентина Асенова няма осигурителен стаж след посочената дата и че не е осигурявана в чужбина, доколкото е установено, че е работила в Италия непрекъснато от 03.06.2007 г. до 24.09.2011 г. Въпросният формуляр обр. Е 205 I, представляващ документ за установяване на завършен период на осигурена заетост, не е приложен в административната преписка, въпреки че е цитиран както в писмото, изпратено от Италианския осигурителен институт, в писмото от 22.09.2011 г., изпратено от дирекция "Европейски регламенти и международни договори" при НОИ, така и в решение № РО-569/14.08.2012 г. на директора на СУСО, което е предмет на оспорването пред първата инстанция. Наред с това, както се посочи, между страните е безспорно, че Валентина Асенова действително е работила в Италия през периода от 03.06.2007 г. до 24.09.2011 г., което означава, че не е имала прекъсване на осигуряването към датата, от която й е отпусната личната пенсия за осигурителен стаж и възраст. Поради това, че по делото не е приложен формулярът обр. Е 205 I, нито други документи относно основанието за осигуряване в Италия, не може да се установи дали Валентина Асенова е осигурявана като наето /заето/ лице, или като самостоятелно заето лице /самоосигуряващо се лице/. Това обстоятелство обаче е без съществено значение за решаването на конкретния правен спор. Поради това, че Валентина Асенова е упражнявала трудова дейност в друга държава членка на Европейския съюз, след като е имала завършени осигурителни периоди в България, по отношения на нея е бил приложим Регламент № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 г. за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, съгласно предметния обхват на този регламент, определен в чл. 2 от същия, озаглавен "Лица, обхванати от регламента". Посоченият регламент е отменен с Регламент № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно координация на системите за социална сигурност, съгласно чл. 90, § 1 от последния. Съгласно чл. 91, § 2 от Регламент № 883/2004 г., този регламент се прилага от датата на влизане в сила на регламента по прилагането, т. е. от 01.05.2010 г., когато е влязъл в сила Регламент № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата за прилагане на Регламент № 883/2004. Независимо от това дали е работила като заето лице, или като самостоятелно заето лице /съгласно определенията, съдържащи се в чл. 1, б. а), т. ii от Регламент № 1408/71/, Валентина Асенова е упражнявала една от основните свободи, предоставени й от правото на Европейския съюз - свобода на движение, във връзка с която в чл. 45 от Договора за функциониране на Европейския съюз /предишен чл. 39 от Договора за Европейската общност/ е гарантирано свободното движение на работници в рамките на Съюза, или свобода на установяване на гражданите на една държава членка на територията на друга държава членка на Съюза и упражняването на дейност като самостоятелно заето лице, регламентирана в чл. 49 ДФЕС /предишен чл. 43 от Договора за Европейската общност/. Следователно, в случая намира приложение правото на Европейския съюз, и в съответствие с принципа на примата, при установяване на противоречие между разпоредба на правото на Съюза и вътрешноправна норма на държава членка, последната следва да остане неприложена. Относно приложимата за конкретния случай норма на чл. 94, ал. 1 КСО, е установено противоречие с правото на Европейския съюз, съгласно приетото в т. 1 от решението на Съда на Европейския съюз от 05.11.2014 г., постановено по дело № С-103/2013 г. /делото "Сомова"/ по преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, отправено от състав на Административен съд София град по адм. дело № 11338/2011 г. С т. 1 от посоченото решение, по първия от поставените въпроси е прието, че чл. 49 ДФЕС не допуска разпоредба на държава членка като чл. 94, ал. 1 КСО, според която условие за отпускане на пенсия за старост е предварителното прекратяване на осигуряването във връзка с упражнявана в друга държава членка дейност. В мотивите на решението на СЕС е изложено, че всички разпоредби на Договора, отнасящи се до свободното движение на хора, имат за цел да улеснят гражданите на Съюза при упражняването на професионална дейност от какъвто и да е характер на територията на Съюза и не допускат мерки, които биха могли да поставят в неблагоприятно положение тези граждани, които искат да упражняват стопанска дейност на територията на друга държава членка /т. 36/. При това положение националните разпоредби, които възпрепятстват или разубеждават работник, който е гражданин на държава членка, да напусне държавата си по произход, за да упражни правото си на свободно движение, представляват пречка за тази свобода, дори ако се прилагат независимо от гражданството на съответните работници /т. 37/. Българският законодател е компетентен да определя в собственото си право условия, при които се отпуска пенсия за старост, стига тези условия да не са дискриминационни и да не възпрепятстват или разубеждават лицата, имащи право на пенсия за старост, да упражняват гарантираните от Договора основни свободи /т. 39/. Прието е, че разпоредбата на чл. 94, ал. 1 КСО ограничава основните свободи, тъй като изискването за формалното прекратяване на осигуряването, което се изразява в преустановяване на професионална дейност, дори за много кратно време от един ден, може да окаже трудно и даже невъзможно за работник, който упражнява правото си на движение или установяване, извършвайки професионална дейност като заето или самостоятелно заето лице в друга държава членка, а това преустановяване би могло да постави под въпрос продължаването на професионална дейност и да направи несигурно професионалното му положение, като се има предвид, че няма никаква гаранция, че след това лицето ще започне отново същата работа или ще намери друга /т. 41 - 43/. Следователно, условието, което е предвиждала разпоредбата на чл. 94, ал. 1 КСО в приложимата за случая редакция, действаща към момента на отпускане на пенсията на Валентина Асенова, не съответства на правото на Европейския съюз и затова не следва да бъде прилагано. Неизпълнението на изискването за прекратяване на осигуряването като предпоставка за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст /която е "пенсия за старост" по смисъла на регламента/, не представлява пречка за отпускане на тази пенсия и затова неправилно с разпореждане № ДП 1446#1, протокол № 4 от 27.04.2012 г., на основание чл. 99, ал. 1, т. 5 КСО е отменено разпореждане № 3/30.01.2009 г. и последващите за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Валентина Борисова Асенова. Второто оспорено разпореждане - № 490306, протокол № 11 от 06.07.2012 г., с което е разпоредено възстановяване на получените пенсии за периода от 06.09.2008 г. до 29.02.2012 г., заедно със съответната лихва, е основано на разпореждане № ДП 1446#1, протокол № 4 от 27.04.2012 г., също е незаконосъобразно, тъй като предвид незаконосъобразността на първото разпореждане, не са налице неоснователно получени суми за осигурителни плащания и не са изпълнени предпоставките по чл. 114, ал. 1 КСО за възстановяването на такива суми. Като е потвърдил двете разпореждания, директорът на СУСО е постановил административен акт в противоречие с материалното право, в частност с правото на Европейския съюз, което е пряко приложимо в България като държава членка на Европейския съюз. По изложените съображения, крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспореното пред него решение на директора на СУСО е правилен. В частта, с която АССГ е отменил решение № РО-569/14.08.2012 г. на директора СУСО и потвърдените с него разпореждане № ДП 1446#/1, протокол № 4 от 27.04.2012 г. и разпореждане № 490306, протокол № 11 от 06.07.2012 г., е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението обаче е неправилно в частта, с която съдът е изпратил преписката на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при СУСО за изпълнение на дадените в решението указания, касаещи тълкуването и прилагането на закона, тъй като в тази част решението на първоинстанционния съд противоречи на материалния закон. Констатираните от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които са приети от него за съществени и които се изразяват в неизпълнението на задълженията на административния орган да събере и оцени всички относими за случая факти, да осигури на жалбоподателя възможност да се запознае със събраните доказателства, да изрази становището си и евентуално да представи от своя страна документи, се преценяват от настоящият касационен състав като несъществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като нямат значение за правилното решаване на спора. Както се обоснова по-горе, незаконосъобразността на решението на директора на СУСО и на потвърдените с него разпореждания на ръководителя на "ПО" се изразява в неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, а не в нарушения на процесуални правила, които, макар и да са допуснати, в случая нямат решаващо значение за законосъобразността на актовете. По изложените съображения, съдебното решение в частта, с която преписката е изпратена на ръководителя на "ПО" за ново произнасяне, следва да бъде отменено. За прецизност следва да бъде посочено, че това разрешение не противоречи на правомощията на касационния състав на съда, тъй като освен по посочените от касационния жалбоподател основания, съдът се произнася служебно и по съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК. При констатация за несъответствие на решението с материалния закон, касационната инстанция решава спора по същество, съгласно чл. 222, ал. 1 АПК и затова, настоящият състав отменя решението в частта, с която преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция, тъй като ответната страна по касационната жалба не е претендирала такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,