Решение № 6813 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2063/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Г. Г., чрез адв. И. Юруков, против решение № 39880/01.12.2025 г. постановено по адм. дело № 8887/2025 г. по описа на Административен съд София-град. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се изводите на административния съд за неоснователност на предявения иск и за валидност на Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София. Поддържа, че посочената заповед е нищожна, тъй като е издадена при пълна липса на правно и фактическо основание, при тежки пороци на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, а исковете за обезщетение са основателни. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което се уважат предявените искове, ведно с дължимите лихви за забава. Направено е искане за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, чрез юрк. Костова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по подадена от О. Г. Г. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието искова молба с правно основание 204, ал. 3 и чл. 203, ал. 1 и ал. 2 АПК във вр. с чл.1, ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение както за причинени му имуществени вреди от нищожна Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София, представляваща пропуснати от ищеца ползи в размер на 750 лв., а именно: допълнителни възнаграждения (бонуси) и ДМС, които се полагат на ненаказаните служители в размер на 550 лв. бонуси и 200 лв. купони за храна, от датата на издаването на заповедта, ако бъде обявена за нищожна, до окончателното изплащане на задължението, ведно със законната лихва върху същото, считано от 01.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, така и за причинени му неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. от посочената заповед, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.11.2021 г. до окончателното изплащане. От фактическа страна административният съд установил, че на О. Г. Г., младши инспектор – надзирател II степен в Затвора гр. София, със Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София е наложено дисциплинарно наказание „ПИСМЕНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“ за срок от три месеца, считано от датата на връчване на заповедта, в случая от 01.11.2021 г. Наказанието е наложено за извършено на 27.09.2021 г. в Затвора в град София нарушение на служебната дисциплина, установено от проверка, изразяващо се в това че при дежурство на Г. същият не е отговорил на светлинния сигнал, подаден за проверка по изпълнение на служебните задължения със системата „Бодрост” към три поста. Отделно от това, след позвъняване по телефона от инспектор К. към младши инспектор О. Г., последният вдигал и затворил телефона. В резултат на това е прието, че с деянието си младши инспектор О. Г. виновно е нарушил разпоредбите на чл. 313, ал. 1, т. 1, предложение шесто от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както писмени, така и гласни доказателства от един свидетел – съпругата на Г., която дала данни за психическото и емоционалното му състояние. При така установената фактическа обстановка административният съд приел, че исковата молба е процесуално допустима, като основана на твърдения за нищожност на административен акт по смисъла на чл. 204, ал. 3 АПК, но е неоснователна. Прието е, че не са налице основания за прогласяване нищожността на Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София, като същата е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и на валидно материалноправно основание. Съдът счел, че твърдените от ищеца нарушения касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, като не са установени пороци в такава степен, които да водят до нищожност. С оглед изложеното, и предвид липсата на установена нищожност на процесната заповед, съдът приел, че липсва една от задължителните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което отхвърлил изцяло иска за присъждане на обезщетение за претърпени от О. Г. имуществени и неимуществени вреди. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд установил относимите към спора факти въз основа на събраните по делото доказателства и е формирал правилни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 3 АПК, когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, а разпоредбата на ал. 4 от цитирания член постановява, че незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Правилен е изводът на административния съд, че в случая не са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 204, ал. 3 АПК за ангажиране отговорността на държавата за вреди. Предявеният иск се основава на твърдения за нищожност на Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София, поради което установяването на подобен порок е от значение за установяване на първата и основна предпоставка за реализиране на отговорността. В тази връзка обосновано и в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд е приел, че процесната Заповед № Л- 371/01.11.2021 г. на началника на Затвора гр. София не страда от пороци, които да обосновават нейната нищожност. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че същата е издадена от надлежен административен орган, действащ в рамките на предоставената му от закона материална и функционална компетентност, при спазване на предвидената писмена форма и съдържа необходимите фактически и правни основания за постановяването ѝ. Правилно административният съд е съобразил и трайно възприетите в теорията и съдебната практика критерии относно разграничението между нищожност и незаконосъобразност на административните актове. Нищожността представлява най-тежкият порок на административния акт и е налице само когато съществува толкова съществено засягане на изискванията за неговата валидност, че актът изначално не е способен да породи целените правни последици. Ето защо не всяко нарушение на административнопроизводствените правила, нито всяко евентуално неправилно приложение на материалния закон води до нищожност. Последната е налице единствено при особено тежки пороци, каквито са липсата на компетентност, липсата на волеизявление, пълната липса на законова опора или други нарушения с аналогична степен на интензитет. В случая не се установява нито едно от тези основания. Не са констатирани нарушения на административнопроизводствените правила, които да са довели до липса на валидно формирана воля на органа. Същевременно процесната заповед е постановена във връзка с констатирано дисциплинарно нарушение и почива на съществуващо нормативно основание, поради което не може да се приеме, че е издадена при пълна липса на фактически или правни предпоставки за това. Съобразно събраните доказателства се установява, че дисциплинарното производство е образувано във връзка с конкретно констатирано нарушение на служебната дисциплина, като не се доказва липса на фактическите обстоятелства, послужили като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. Това изключва възможността да се приеме, че процесният акт е лишен от законова опора или е постановен при пълна липса на фактически предпоставки за издаването му. Обоснован е и изводът на първоинстанционния съд, че изложените от О. Г. доводи са насочени по същество към правилността на наложеното дисциплинарно наказание и касаят евентуални пороци относно материалната законосъобразност на акта. Подобни възражения, дори и да биха могли да обосноват неговата отменяемост при надлежно упражнен контрол за законосъобразност, не са годни да обусловят извод за нищожност. Липсата на установена нищожност на процесната заповед обуславя извод за неоснователност на иска, поради което не е необходимо да се обсъждат останалите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. По изложените съображения, обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,