Решение № 333 от 17.10.2014 г. на ВКС по н. д. № 1044/2014 г.
ВКСII наказателно отделение17.10.2014 г.докладчик Елена Авдева
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на пълномощника на осъдения Д. Х. С. за възобновяване на нохд № 419/2012 г. по описа на Районен съд - гр. Велики Преслав. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 333 от 17.10.2014 г. на ВКС по н. д. № 1044/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на пълномощника на осъдения Д. Х. С. за възобновяване на нохд № 419/2012 г. по описа на Районен съд - гр. Велики Преслав. В искането се твърди, че първоинстанционната присъда и потвърждаващото я решение на въззивната инстанция са постановени в нарушение на закона и процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Изброяват се недостатъци на постановлението за привличане на обвиняем и на обвинителния акт, преценени като ограничаващи на правото на защита . Противоречие с материалния закон искателят съзира в субективна несъставомерност на инкриминираната дейност по повдигнатото обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК, както и в и недоказаност на действия на разпореждане от страна на осъдения по отношение на описаната в обвинителния акт медицинска техника. Явната несправедливост на приложения обем наказателна принуда се обосновава с неправилно отмерената относителна тежест на отегчаващи отговорността обстоятелства. С тези доводи се претендира отмяна на решението и оправдаване на осъдения. Пред касационната инстанция Д. С. и неговият пълномощник поддържат искането по изложените в него съображения. Прокурорът пледира за неговото отхвърляне. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основания за възобновяване на производството, установи следното: Районният съд в гр. Велики Преслав с присъда № 22 от 5.07.2013 г. по нохд № 419/2012 г. признал Д. Х. С. за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 2.10.2009 г. до 11.11.2009 г. в с. С. и в с. И., област Ш., противозаконно присвоил чужди движими вещи, собственост на Община с. В., които владеел - ЕКГ-апарат, лампа с лупа, сух стерилизатор, отоскоп и ларингоскоп, на обща стойност 3 049,19 лева, поради което и на основание чл. 206, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода с тригодишен изпитателен срок съгласно чл. 66, ал. 1 от НК. Подсъдимият бил оправдан по обвинението за периода от 28.04.2001 г. до 1.10.2009 г. и за стойност на присвоените вещи в размер на 1 219,68 лева. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на Община - с. В. сумата 3 049,19 лева, представляваща обезщетение за понесените в резултат на санкционираната престъпна дейност имуществени щети, ведно със законните последици. Окръжният съд в гр. Шумен с решение № 127 от 2.12.2013 г. по внохд № 415/2013 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване на делото е направено в законния шестмесечен срок от процесуално легитимирана страна и е насочено срещу съдебен акт, подлежащ на ревизия по реда на глава тридесет и трета от НПК. То е допустимо, но неоснователно по същество поради следните съображения: Оплакванията на искателя за съществени процесуални нарушения при предявяване и повдигане на обвинението и постановяване на първоинстанционния съдебен акт, са неоснователни. В постановлението за привличане, обвинителния акт и присъдата се съдържа достатъчно информация относно мястото на извършване на деянието и собствеността върху присвоените вещи, които пълномощникът на осъдения счита за незаявени по предвидения процесуален ред . Искателят правилно е съзрял, че в изброените процесуални документи фигурират както в с. Ив., така и с. С., но в контекста на действията, които подсъдимият предприел с инкриминираните вещи. Постановлението за привличане от 06.07.2010 г. удовлетворява стандарта на чл. 219, ал. 3 от НПК и дава възможност на обвиняемия да организира защитата си в тази фаза на наказателния процес. Съгласно чл. 246, ал. 2 от НПК подробно описание на времето, мястото и начина на извършване на престъплението би следвало да намери място в обстоятелствената част на обвинителния акт. В настоящия случай там е отразено, че д-р С. получил от Община - с. В. медицинската апаратура в с. Ив., където били помещенията на общинския медицински център. По-късно той пренесъл част от нея в друг приемен кабинет в с. С., и най-сетне, след закриване на практиката му в с. Ив., не върнал получените за оборудването й общински вещи. Същите данни могат да се прочетат и в мотивите на присъдата. Както прокурорът, така и съдът търпят упрек за недотам прецизните редакции, с които създават повод за заявените от искателя оплаквания. Въпреки това, вън от разумно съмнение е, че в рамките на проверявания наказателен процес по достатъчно ясен начин е описана престъпна дейност, изразила се в отказ да се върнат чужди вещи. Дължимото действие е следвало да се осъществи в с. Ив., където, както правилно забелязва искателят, е мястото на извършване на деянието. Посочването и на с. С. не доказва съществено процесуално нарушение, тъй като по този начин не са ограничени процесуалните права на обвиняемия. Той е бил надлежно информиран за какво престъпление е привлечен и осъден и въз основа на какви доказателства. Несподелима е и позицията на пълномощника на осъдения за процесуално нарушение в оправдателния диспозитив на присъдата относно периода 28.04.2001 г. - 2.10.2009 г. Изложените в тази връзка доводи на първо място са извън предмета на искането, което се отнася до осъждането, а не до оправдаването на Д. С.. На следващо място, дори да бъдат коментирани в светлината на изразеното в искането недоумение защо съдът е ограничил времевите рамки на престъпната дейност между 2.10.2009 г. и 11.11.2009 г., те се опровергават от мотивите, в които с тези две дати е свързано прекратяването на медицинската практика на подсъдимия и заявения от него отказ да върне уредите при съставяне на описа на налично имущество /отделен е въпросът за обясненията, които д-р С. дава за липсата им/. Неоснователни са и твърденията за обективна и субективна несъставомерност на деянието. Настоящият съдебен състав не намира основания за разграничаване от изложените от двете предходни инстанции съображения за тяхното отхвърляне. Установено е по несъмнен начин, че инкриминираните вещи са били предоставени от община В. във владение на подсъдимия с оглед ситуираната в с. Ив. медицинска практика. След нейното прекратяване те вече не били налични в помещенията на здравния център, макар само два месеца преди това, в рамките на извършена от с свидетеля Г. проверка, да били намерени в дома на д-р С. и в здравната служба в с. Ив. Въззивният съд подробно се спрял върху противоречивите и взаимно отричащи се версии на подсъдимия за констатираните липси, според които изчезналите апарати били изгубени налични, откраднати и предадени на детската градина в селото. Всяка от тези възможности е изследвана и отхвърлена на база на събрания доказателствен материал. Установените факти не подкрепят позицията на искателя за липса на връзка между съзнателно поведение на осъдения и лишаването на собственика от възможност да се разпорежда с вещите си. Действията на подсъдимия разкриват последователно избягване на контакти с общинската администрация и пълна липса на съдействие за установяване и предаване на апаратурата. Съдебните състави правилно са акцентирали върху дължимите и очаквани действия от страна на владелеца за опазване и връщане на получените общински вещи, след което логично свързали бездействието на подсъдимия с отсъствие на извинителна причина за задържането им, чрез което е било завършено тяхното противозаконно присвояване. Налице са съставомерните признаци на възприетата от съда квалификация на деянието чл. 206, ал. 1 от НК. Лишено от правно основание е и отправеното искане за намаляване на наказанието. Отмереният срок от една година лишаване от свобода е близо до легалния минимум, допускан от законодателя към момента на извършване на деянието. Макар съдът да е отбелязал превес на отегчаващите обстоятелства той е наложил наказание далеч под горната граница на наказанието лишаване от свобода, посочено в чл. 206, ал. 1 от НК /ДВ, бр. 10 от 1993 г./. Това прави безпредметни разсъжденията на пълномощника на осъдения за по-голяма относителна тежест на смекчаващите отговорността обстоятелства, която е намерила реално отражение в размера на коментираната санкция. Водим от горното и на основание чл. 424 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК,