Решение № 46 от 7.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2713/2020 г.

Решение № 46 от 7.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2713/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Върховен касационен съд срещу решение № 2753 от 4.05.20 г. по в. гр. дело № 8795/19 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 106020 от 2.05.19 г. по гр. дело № 76474/17 г. на Софийски районен съд, като е отхвърлен искът, предявен от същата страна против Л. Г. Г., за прогласяване недействителност на трудовия му договор с Прокуратурата на РБългария, възникнал въз основа на заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ, на основание чл. 74 вр. чл. 21 КТ /1951 г. / и ВКС е осъден да му заплати на основание чл. 225 ЗСВ сумата 40 738. 50 лв, представляваща еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност, ведно със законната лихва, считано от 7.08.17 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 9162. 04 лв лихва за забава върху обезщетението за периода от 22.05.15 г. до 7.08.17 г. С определение № 851 от 9.12.20 г. по гр. дело № 2713/20 г. на Трето гражданско отделение на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Съответства ли стажът, придобит от служителя като заместник районен прокурор, по трудово правоотношение, възникнало по силата на заповед на Главния прокурор на НРБ, като за същия период от време е изпълнявал по основното си трудово правоотношение преподавателска длъжност във висше учебно заведение, на магистратски стаж, който е обуславящ за получаване на ратификацията по чл. 225 ЗСВ. Настоящият съдебен състав намира, че действително обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 82 от 22.10.20 г. по гр. дело № 2693/19 г. на ВКС, Четвърто го. В него е прието, че стажът, придобит на длъжност съдия, правоотношението за която е прекратено преди влизане в сила на чл. 139 г ЗСВ (отм.); не се включва в изискуемия се стаж, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател, нито по тази разпоредба, нито по чл. 225, ал. 1 по сега действащия ЗСВ. Изложени са съображения, че разпоредбите от 139 г ЗСВ (отм.); и 225, ал. 1 ЗСВ са материалноправни, поради което и по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА имат действие занапред – от влизането им в сила, както и по отношение на заварени /висящи/ към същия момент правоотношения. Разпоредбите нямат обратно действие, защото не е предвидено изрично и в двата закона съобразно изискването на чл. 14, ал. 1 ЗНА преуреждане с тях на юридически факти /свързването им с различни правни последици в сравнение с тези по отменения закон/, несъществуващи вече към момента на влизането им в сила. Съдебният състав не споделя тази практика, която няма задължителен характер съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК, по следните съображения: Правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е имуществено право, което възниква при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и е в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт. Изискуемите предпоставки за изплащане на ратификационното обезщетение са две: заемане на някоя от посочените длъжности за период по-дълъг от 10 години и трудовото правоотношение да е прекратено при действието на тази разпоредба. Няма изискване в закона стажът да е придобит без прекъсване. Обстоятелството, че има предходно, преди влизане в сила на чл. 225, ал. 1 ЗСВ прекратяване на правоотношението за изпълняване на посочените длъжности, е от значение за изчисляване на дължимото ратификационно обезщетение с оглед приспадането на вече изплатеното обезщетение, ако е имало такова. В подкрепа на това тълкуване е разпоредбата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ, която предвижда при последващо освобождаване от длъжност полученото вече обезщетение да се приспада от размера на обезщетението, дължимо към датата на последното прекратяване. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за съдия, прокурор или следовател изпълнява функцията на благодарствено плащане по чл. 222, ал. 3 КТ, когато той е работил продължително във времето при един и същ работодател. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 ЗСВ за неуредените случаи се прилага КТ. В случая Кодексът на труда не изисква непрекъснат трудов стаж за възникване на правото по чл. 222, ал. 3 КТ. Изискването работникът или служителят да е работил при същия работодател следва да се разбира в смисъл, че той е придобил при този работодател 10 години трудов стаж преди прекратяване на трудовото правоотношение, без да е необходимо той да е бил непрекъснат. В този смисъл е и изменението на чл. 222, ал. 3 КТ в ДВ бр. 107/20 г., което предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години. В други решения на състави на ВКС /решение № 91 от 26.06.20 г. по гр. дело № 2040/19 г. на Трето г. о.; решение № 167 от 24.07.13 г. по гр. дело № 1372/12 г. на Трето г. о.; решение № 1043 от 1.12.08 г. по гр. дело № 1795/06 г. на Трето г. о. / е прието, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се определя според броя прослужени години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения. Така се формира и разликата за доплащане при повторно освобождаване / чл. 139, ал. 4 ЗСВ /отм/ и чл. 261, ал. 2 ЗМВР (отм.); - при отчитане еднократността на обезщетението, тя се дължи за допълнително прослужените след първото освобождаване години, но не повече от 20. Посочено е, че за възникване на правото да се получи обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е без значение мястото, което съдът, прокуратурата или следствието заемат в системата на държавното устройство и държавно управление, когато правоимащият е започнал да изпълнява и във времето е изпълнявал длъжността съдия, прокурор или следовател. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че за прилагането на чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се зачете и стажът, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател преди влизане в сила на чл. 139 г ЗСВ (отм.); За възникване правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се изисква прекратяването на трудовото правоотношение да е настъпило при действието на тази разпоредба. Възприемането на това становище не означава да се признае обратно действие на закона. Разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ не урежда правните последици от прекратяване на предходно отношение, настъпило преди влизане в сила на разпоредбата, а е приложима по отношение на прекратяване на правоотношение, настъпило по време на нейното действие. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема в отговор на конкретно поставения въпрос, че времето, през което е заемана длъжността заместник районен прокурор по трудово правоотношение, възникнало въз основа на заповед на Главния прокурор на НРБ и прекратено преди влизане в сила на чл. 139 г ЗСВ (отм.); , следва да се зачете за магистратски стаж, който е обуславящ за получаване на ратификацията по чл. 225 ЗСВ. Обстоятелството, че за същия период от време служителят е изпълнявал по основното си трудово правоотношение преподавателска длъжност във висше учебно заведение, не налага друг извод, след като е имал статут на заместник районен прокурор и реално е изпълнявал длъжността. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че съгласно заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ между ищеца Л. Г. и Прокуратурата на НРБ е възникнало трудово правоотношение, по което ищецът изпълнявал длъжността "заместник районен прокурор", считано от 1.04.86 г. в Софийска районна прокуратура, а след нейното райониране – в Б. районна прокуратура и в Люлинска районна прокуратура, а впоследствие – във Втора и в Трета районни прокуратури. Съгласно заповедта от 27.03.86 г. ищецът е работил на пълно работно време през периода 1.04.1986 г. до 3.02.89 г., докато е подписан трудов договор № 272, с месторабота Трета Районна прокуратура, за непълно работно време – ј от законоустановеното работно време. За процесния период ищецът е работил по трудов договор първоначално на длъжност "асистент", считано от 13.06.1984 г., а от 31.05.1988 г. до 28.01.92 г. – на длъжност "старши асистент" в ЮФ на СУ. С указ № 353/16.11.2007 г. на Президента на РБ е назначен на длъжността "Председател на ВКС", като е встъпил на длъжност на 21.11.2007 г., от която е освободен на 21.11.2014 г. и за това време от 7 години има стаж като магистрат в органите на съдебната власт. Ответникът е предявил инцидентни установителни искове за обявяване недействителност на правоотношенията, възникнали въз основа на заповед № 238/27.03.1986 г. и на трудов договор № 172/3.02.1989 г., тъй като са в нарушение на чл. 74 КТ от 1951 г, според който работа по съвместителство в две или повече предприятия, учреждения или организации се допуска само при наличие на писмено разрешение на заинтересованите предприятия, учреждения или организации. Предмет на разглеждане пред въззивния съд е бил въпроса за действителността на правоотношението, възникнало от заповед № 238/27.03.1986 г. между ищеца и Прокуратурата на НРБ, тъй като в частта, с която е отхвърлен искът за прогласяване на трудов договор № 172/3.02.89 г. първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е приел, че правоотношението, възникнало въз основа на заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ не е недействително, като се е обосновал, че релевантен за спорния въпрос за съвместяване на дейности е Закона за прокуратурата(отм.); , а не действащия към онзи момент Закон за висшето образование, тъй като оспореното правоотношение е за изпълнение на длъжността прокурор, а не за длъжността асистент в СУ. Съгласно нормите на специалния ЗП (отм.); -- чл. 21 а т. 3, които имат предимство пред тези на общия закон КТ от 1951 г., изрично се допуска възможността да се осъществява преподавателска дейност с длъжността прокурор, без да се поставят други изисквания за изпълнението на длъжността по съвместителство. Изложени са и съображения, че дори и да се приеме обратната теза, ответникът не е доказал, че момента на възникване на оспореното правотношение за длъжността заместник- районен прокурор служителят е действал недобросъвестно. Последиците на недействителността, уредени в чл. 21 от КТ от 1951 г., идентични с тези, уредени в действащата норма на чл. 75 КТ, се проявяват само занапред – от момента на обявяване на договора за недействителен, а ако служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора се уреждат като при действителен договор. След като въззивният съд е приел, че оспореното правоотношение, възникнало от заповед № 238/27.03.86 г., е действително, е стигнал до извода, че за времето, през което ищецът е работил по това правоотношение той има право на обезщетения и то следва да се зачете за трудов стаж - 3 години, 10 месеца и 5 дни. Това време, сумирано с времето на длъжността "Председател на ВКС на РБ" – точно 7 години, е над 10 години, изискуеми според нормата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ да възникне правото му да получи еднократно парично обезщетение на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт. В касационната жалба се излагат оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му относно императивната забрана съгласно разпоредбата на чл. 74 КТ за работа по външно съвместителство, ако не е получено съгласие от заинтересованите предприятия, както и относно недобросъвестността на ищеца при сключване на втория трудов договор с Прокуратурата на НРБ. Излага съображения, че неправилно въззивният съд е приел, че стажът, придобит от ищеца въз основа на заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ съответства на магистратския стаж, който е обуславящ за получаването на ратификацията по чл. 225 ЗСВ. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Ответникът по касационната жалба Л. Г. Г. я оспорва като неоснователна. Счита, че не са налице основания стажът на длъжност съдия, прокурор или следовател, придобит преди влизане в сила на чл. 139 г ЗСВ (отм.); да бъде изключен от изискуемия стаж по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. С оглед на дадения отговор на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение е правилно. Следва да бъде споделен крайния извод на въззивния съд относно действителността на трудовото правоотношение, възникнало по силата на заповед № 238/27.03.1986, по което ищецът е изпълнявал длъжността "заместник районен прокурор" през периода от 1.04.1986 г. до 3.02.89 г. Въведеното основание с инцидентния установителен иск за недействителност на правоотношението е нарушаването на императивната забрана по чл. 111 КТ от 1986 г. за външно съвместителство без съгласието на работодателя по основния трудов договор. Законосъобразно е прието от съда, че действителността на договора се преценява съобразно действалия материален закон към датата на сключването му – в случая Кодекса на труда от 1951 г. Аналогична на чл. 111 КТ е разпоредбата на чл. 74 КТ от 1951 г., която е предвиждала, че работа по съвместителство в две или повече предприятия, учреждения или организации се допуска само при наличие на писмено разрешение на заинтересованите предприятия, учреждения или организации. Тази разпоредба обаче е изменена към релевантния период /ДВ бр. 92 от 1957 г. / и се допуска работа по съвместителство в две или повече предприятия, учреждения или организации само по изключение, при условия и начин на заплащане на труда, определени с наредба. Не е спорно обстоятелството, че за същия период ищецът е изпълнявал и длъжността "асистент "по НП в ЮФ на СУ"Климент Охридски". По делото са събрани косвени доказателства, че е имало съгласие на двете ведомства за съвместяване на длъжностите. В самата заповед № 238 от 27.03.86 г. изрично е посочено, че ищецът е работил през процесния период като асистент по НП в ЮФ на СУ"Климент Охридски". От показанията на свидетеля проф. М., изпълнявал длъжността "главен прокурор", е установено, че със заповед на предишния главен прокурор проф. Л. била създадена практика асистенти по наказателно право от Юридическия факултет да работят в районните прокуратури като заместник –районни прокурори и ищецът е бил един от тях. Те са извършвали всичката служебна работа, която са извършвали и другите прокурори, пишели са и са подписвали обвинителни актове, прекратявали са досъдебни производства, участвали са в съдебни заседания, протестирали са присъди. В този смисъл са и показанията на св. Е. Д., назначен през 1986 г. за районен прокурор на Четвърта прокуратура. Установява, че асистентите, назначени като заместник – районни прокурори, са имали работни места в сградата на [улица]и наравно с другите са получавали досъдебни производства и преписки, влизали са в съдебни заседания, като при изготвянето на графика за съдебните заседания районните прокурори са се съобразявали ангажиментите им в Университета. Ищецът е работил като всички останали и се е явявал на работа почти всеки ден, когато не е имал упражнения в университета. Представени са и писмени доказателства – извлечения от дневниците на Районна прокуратура Л. и на Д. районна прокуратура, от които се установяват видовете актове, изготвени и предадени от ищеца в качеството му на заместник районен прокурор. Настоящият съдебен състав споделя извода на въззивния съд, че ответникът /ищец по ИУИ/ не е оборил презумпцията на добросъвестност на ищеца, въведена с нормата на чл. 21 КТ от 1951 г. /чл. 8 КТ от 1986 г. / Обосновано е прието, че при издаване на заповедта, с която е назначен за заместник районен прокурор, той е действал добросъвестно, като е изпълнявал възложените му в този период задължения като прокурор С оглед на горното настоящият съдебен състав споделя крайния извод на въззивния съд, че след като оспореното правоотношение, възникнало от заповед № 238/27.03.86 г. е действително, за времето, през което служителят е работил по това правоотношение и по възникналото по силата на трудов договор № 172/3.02.89 г. – от 1.04.86 г. до 6.02.90 г. /3 години, 10 месеца и 5 дни/, следва да се включи в изискуемия се стаж за получаване на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. К. Ч. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2027 лв. Воден от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето г. о.