Решение № 16913 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10443/2011 г.

Решение № 16913 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10443/2011 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ. Образувано е по касационната жалба на Маргарита Любенова Христова против решение № 75 от 17.06.2011 г. по адм. дело № 118/2011 г. по описа на Административен съд - Видин. В касационната жалба са мотивирани отменителните основания на чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна - Директорът на Регионална здравна инспекция Видин, не се представлява в съдебно заседание. Представя писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна при следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди общо в размер на 5000 лева, които са в причинна връзка с отменено със съдебно решение наказателно постановление № 04-033/21.04.2010 г., издадено от директора на РЦЗ Видин. Съдът е приел иска за допустим, но неоснователен. В мотивите си е посочил, че издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност, свързана с издаването на актове, с които се признават, създават, ограничават, изменят или прекратяват права и задължения или се засягат интереси на адресатите на акта, посредством едностранни властнически волеизявления или извършването на фактически действия или бездействия. Ето защо е прието, че не е налице един от елементите, посочени в специалната правна норма на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на държавата. Решението е правилно. Не са налице отменителните основания, посочени от касатора. Налагането на административно наказание по реда на ЗАНН протича в две фази: Първата фаза е свързана с образуването на административно-наказателното производство, като този първоначален процесуално-правен момент е свързан със съставянето на акта за установяване на административно нарушение. Спецификата на административните нарушения като вид правонарушения се състои в това, че те засягат реда на функционирането на държавното управление. Това предопределя и характера на правните субекти, имащи право на "реакция" на "преследването" им - това е държавната администрация като цяло. Правният механизъм, представляващ началния етап на това преследване, е именно процедурата по установяването на административните нарушения чрез съставянето на акт за това. За правилното квалифициране на деянията, за законосъобразното и бързо преследване на нарушителите, образуването на административно-наказателните производства се поверява на компетентни длъжностни лица, т. е. на длъжностни лица от системата на централните и териториалните органи на държавно управление, съответно контролиращи спазването на различните административно-правни режими. Съставеният акт за установяване на административно нарушение е акт с констативно значение - той служи като предпоставка за издаването на друг акт - наказателно постановление. Този акт разкрива сложно функционално съдържание: от една страна наказателното постановление установява официално факта на извършеното административно нарушение; от друга - чрез него, по официален ред, се отправя обвинение към конкретно лице, че е извършило правонарушение от категорията на административните нарушения и от трета - чрез него определен административно-наказващ орган се ангажира да се произнесе по обвинението като упражни своите административно-наказателни правомощия. С други думи, образуването на административно-наказателно производство има за своя главна и непосредствена цел реализирането на административно-наказателната отговорност на дееца. Втората фаза на производството е свързана с налагането на административното наказание и започва от момента, в който наказващият орган е получил административно-наказателната преписка, изпратена от актосъставителя, и приключва с произнасянето на наказващия орган (който може да наложи наказание, да не наложи такова или да прекрати производството). В административно-наказателния процес понятието "наказващ орган" се свързва с правомощието на определена администрация, дадено й от закона, да осъществява държавната наказателна репресия спрямо извършителите на административни нарушения. Спецификата на тези неправомерни деяния налага бърза реакция срещу тях, която не може да се обезпечи от системата на съдебния апарат и неговата сложна и дълга процедура за налагане на наказания. Това е така, тъй като характерът на тези деяния, в сравнение с престъпленията, разкрива значително по-малка степен на обществена опасност и от друга страна - те са вредни за нормалното и редовно функциониране на различни административни служби, предназначени да задоволяват определен държавен и обществен интерес. Ето защо налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност. Административно-наказващият орган не може да се сезира сам - той трябва да бъде сезиран от актосъставителя. Следователно той действа на принципа на съдебните органи - само чрез сезиране. Решението, което взема също не е израз на типична административна дейност, както правилно е приел решаващият съд. Води се "спорно" производство (събират се доказателства), а произнасянето по такова спорно производство също наподобява дейността на съда. С произнасянето наказващият орган решава "правен спор", в случая административно-наказателно-правен (има ли извършено нарушение, кой го е извършил, виновно ли е извършено и т. н.). Ето защо доктрината приема, че наказателното постановление по съществото си е израз на правораздавателна дейност, а не на типично административна. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Правораздавателният или юрисдикционен характер на извършената дейност окачествява органа, който я осъществява - административно-наказващия орган, като особена административно-наказателна юрисдикция. Такъв характер (юрисдикционен) има и самото наказателно постановление. Оттук произтича и смесеният характер на оспорването на наказателните постановления: 1. Първоинстанционното производство по обжалване на наказателни постановления се развива по реда на ЗАНН и пред общите съдилища - районния съд (чл. 59 - чл. 63 ); 2. Решението на районния съд, с което се потвърждава, изменя или отменя наказателно постановление, подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, но по реда на глава дванадесета от АПК (чл. 63 от ЗАНН). Ето защо, в случая не става въпрос за вреди, които произтичат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавата (или общината), нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Административно-наказващия орган действа като правораздавателен, като особена административно-наказателна юрисдикция и вредите, причинени вследствие от административно-наказателното производство и в частност от отмененото наказателно постановление нямат характер на вреди по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ. Случаят не попада и в хипотезата на чл. 2 на същия закон - ЗОДОВ, тъй като той предвижда отговорност за Държавата за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда, но не и от административно-наказващите органи, от незаконно ... налагане на административно наказание, когато ... административното наказание (бъде) отменено. В такъв случай за страната остава единственият възможен изход и той е да търси репариране на понесените вреди по общия ред на ЗЗД, като вреди произтичащи от "непозволено увреждане" - т. е. на онзи правен институт, който урежда последиците от увреждане на лични или материални блага при нарушение на общата забрана на закона да не се вреди другиму. В настоящия случай, ищецът правилно се е ориентирал и е сезирал първоначално с иска си районния съд, на който исковата молба се явява родово и местно подсъдна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,