Решение № 10585 от 29.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3307/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на Й. С. Й. от гр. Варна, чрез адв. Мурджев, срещу Решение 1526 от 10.02.2025г., постановено по адм. дело 2869/2024г. по описа на Административен съд Варна. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени оспореното от него Решение 2153-03-135 от 30.08.2024г. на Директор на ТП на НОИ Варна, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу разпореждане [номер] от 28.05.2024г. на Ръководител ПО в същото ТП на НОИ. Претендира и разноски. Ответникът Директор ТП на НОИ Варна, чрез гл. юриск. Костадинова, счита касационната жалба за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отхвърли жалбата на Й., първостепенният съд е приел, че органът правилно е приложил и материалния, и процесуалния закони, като е приел, че законосъобразно е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по негово заявление от 16.01.2024г. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно, постановено при изяснена фактическа обстановка и доказателства, които са обсъдени от административния съдия в тяхната съвкупност и поотделно. По повдигнатите конкретни оплаквания в касационната жалба, касаещи въпросите, свързани преценка на правата на лицето по чл.74 ал.1, т.4 КСО, то следва да се посочи, че със заявлението си до ТП на НОИ Варна от посочената дата самият Й. е приложил ЕР 27 от 04.01.2024г. на ТЕЛК, I-ви състав при МБАЛ Св. Анна-ВарнаАД, в което са приети 58% ТНР, но като дата на инвалидизацията в него е посочена 26.10.2017г. Не е спорно, че производството пред органа по експертиза на трайно намалената работоспособност е инициирано от лицето, т.е. производството е било в хипотеза на преосвидетелстване(първоначалното ЕР на същата ТЕЛК е от 26.10.2017г. с приети 50% ТНР). Действително и съобразно чл.71, т.1 от Наредбата за медицинската експертиза нова дата на инвалидизиране се определя на работещите лица с трайно намалена работоспособност/степен на увреждане, на които при следващото преосвидетелстване е определен по-висок процент трайно намалена работоспособност, поради влошаване на здравословното им състояние, което не им позволява да продължат да работят при същите условия на труд, към които са се приспособили, но с акта на ТЕЛК от 2024г. нова дата не е била посочена, а и в самото решение е вписано, че лицето не работи(в т.4 трудова заетост). При това положение правилни са изводите на административния съдия, че Ръководителят на ТП на НОИ, а и пенсионният орган, не са могли да направят други изводи касателно момента, към който е следвало да преценят изискванията на материалния закон за наличието на минимално изискуемия се осигурителен стаж от 5 години, придобит до посочената дата на инвалидизиране. Или касационният жалбоподател иска в настоящото производство, което има за предмет преценка законосъобразността на един административен акт, да се прецени законосъобразността и на друг административен акт. На първо място и след като е бил страна в производството по издаване акта на ТЕЛК(то и самото преосвидетелстване е извършено по инициатива на лицето), то Й. е могъл да оспори същия пред НЕЛК, респ. този акт и пред съда, в производството по което оспорване ще се разреши и въпроса с правилното приложение на нормата на чл.71, т.1 от НМЕ. След като не е упражнил правото си на жалба срещу акта на ТЕЛК, то този акт се е стабилизирал, което има за последица невъзможността на участвалата в производството по неговото издаване страна да твърди, че същият е незаконосъобразен по същество(унищожаем) и това по арг. дори от нормата на чл.17 ал.2 ГПК. По отношение на нищожността, то действително такава Й. може да инициира без ограничение във времето(чл.149 ал.5 АПК), но инцидентен контрол е допустим само в производствата по гражданскоправни спорове. Доколкото към релевантния за преценката момент не е установена такава нищожност, чрез нарочно развито и приключило съдебно производство, то законосъобразно пенсионният орган, а и горестоящият Директор, са зачели акта на ТЕЛК като валиден административен акт, вкл. и по отношение посочената дата на инвалидизиране. Освен това следва да се съобрази, че поначало правилото на чл. 74, ал. 1 КСО изисква наличие на съответен осигурителен стаж към началната дата на трайно намалената или загубена работоспособност, а не към датата на последващо освидетелстване или преосвидетелстване на лицето. Изискването е императивно и не е поставено в зависимост от евентуална обективна невъзможност на инвалидизираното лице да придобие определения в кодекса стаж. Ако лицето няма изискуемия осигурителен стаж до датата на инвалидизирането, няма право на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл.74, ал.1 КСО(така Решение 3530 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. 561/2021 г., VI о.). По останалите спорни обстоятелства в обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на НОИ, за която страна се констатираха те да са в размер на общо 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78 ал. 8 ГПК във вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25а ал.3 от Наредбата за правната помощ за осъществена защита от юрисконсулт. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,