Решение № 488 от 11.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 494/2009 г.

Решение № 488 от 11.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 494/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. М. Я. срещу присъда № 86/12.05.2009 г., постановена по внохд № 55/2009 г. по описа на Хасковския окръжен съд. В нея не е посочено изрично касационното основание, но от съдържанието й може да се изведе оплакване за допуснато нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно е приложен чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 201 , във вр. чл. 26, ал. 1 НК, като Я. е признат за виновен за престъпление, което не е извършил. В касационната жалба и от защитника на подсъдимия се поддържа същото основание и се излагат аргументи за недоказаност на обвинението. Обжалваният съдебен акт е незаконосъобразен, тъй като не е опровергана тезата на подсъдимия, че инкриминираните с обвинителния акт суми не са присвоени от него, а са реално разходвани за нуждите на юридическото лице- храм "С. Харалампий"в гр. Х., кв. "Болярово". От съдържанието й се извежда и второто касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК за допуснато съществено процесуално нарушение, като се твърди, че съдът е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение на базата на произволна преценка за вината му, която не почива на доказателства по делото. Излагат се и съображения за непълнота на доказателствата и за необоснованост, които не представляват основания за касационна проверка по чл. 348, ал. 1 НПК и поради това, следва да оставят без разглеждане. Съдържащото се в жалбата основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е подкрепено с каквито и да е било доводи. По същество в двете жалби се прави искане за оправдаване на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като деянието не осъществява състава на престъплението по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 201 , във вр. чл. 26, ал. 1 НК и съответно-отхвърляне на уважените искови претенции предявени от гражданския ищец, а при условията на алтернативност - отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Пред касационната инстанция е постъпило писмено възражение срещу жалбата на подсъдимия от гражданския ищец - пострадалото юридическо лице-храм "С. Харалампий", чрез неговия представител - свещеник М. З. Е. в качеството му на Председател на църковното настоятелство. В него се излагат доводи за неоснователност на жалбата на подсъдимия и се съдържа искане за оставяне в сила на новата присъда. Претендират се присъждане на направените от гражданския ищец разноски пред настоящата инстанция. В съдебното заседание пред третата инстанция подсъдимият поддържа подадените лично от него и чрез защитника му касационни жалби по изложените в тях съображения. Твърди, че отразените в обвинителния акт суми той е разходвал правомерно за нуждите на храма, а именно: за ремонт на покрива му и отопление през инкриминирания от обвинението период. Повереникът на гражданския ищец изразява становище, че атакуваната присъда е правилна и законосъобразна, поради което, като неоснователна, жалбата на подсъдимия срещу нея, следва да се остави без уважение. Прокурорът също дава заключение за неоснователност на жалбата и оставянето на новата присъда на Хасковския окръжен съд, в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 808/24.11.2008 г. по нохд № 707/2007 г. на Хасковския районен съд подсъдимият Д. М. Я. е признат за невиновен в това, че през периода от 2000 г. до 2004 г. в гр. Х., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице - енорийски свещеник и Председател на църковното настоятелство на православен храм "С. Харалампий" - кв. "Болярово", гр. Х., да е присвоил чужди пари, а именно - сумата от 10449,65 лв., собственост на Българската православна църква, връчени му по силата на длъжностното му качество, да ги пази и управлява, като присвояването е в големи размери, като на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 201 , във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Отхвърлен е изцяло и предявеният граждански иск от православния храм "С. Харалампий" чрез нейния представител свещеник М. З. Е., за сумата от 10449,65 лв. представляваща претенция за обезвреда на причинените от деянието имуществени вреди. По протест на прокурора и въззивна жалба от процесуалния представител на гражданския ищец, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 334, т. 2 НПК въззивният съд е постановил нова присъда, с която подсъдимият Д. М. Я. е признат за виновен в това, че през периода от 2000 г. до м.април 2004 г. в гр. Х., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице-енорийски свещеник и Председател на църковното настоятелство на православен храм "С. Харалампий" - кв. "Болярово", гр. Х., присвоил чужди пари в големи размери, а именно - сумата от 10100 лв., собственост на Българската православна църква, връчени в това му качество, да ги пази и управлява, поради което и на основание чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 201 , във вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от пет години. Съдът е уважил предявения от ищеца граждански иск за сумата 10100 лв. - имуществени щети от това престъпление, ведно със законната лихва, считано от 1.01.2005 г. до окончателното й изплащане. Подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски и съответната държавна такса върху размера на уважения иск. В останалата част /оправдаването на подсъдимия до размера на първоначално предявеното обвинение за престъплението по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 201, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 НК - до сумата от 10449, 65 лв. и отхвърления граждански иск за имуществени вреди до същия размер/ първоинстанционната присъда е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки въззивната присъда в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на касатора за неоснователна. Присъдата на въззивния състав е законосъобразна. От фактическа страна, за да приеме, че подсъдимият може да бъде субект на престъплението по чл. 201 - 205 НК, въззивният съд е установил следното: През 1988 г. подсъдимият Д. М. Я. е бил ръкоположен за свещеник и със Заповед № 71/01.06.1988 г. на Пловдивския митрополит и бил назначен за енорийски свещеник на енорията при храм "С. Харалампий" - гр. Хасково, кв. "Болярово". Подсъдимият е притежавал качеството на "длъжностно лице" по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. "б" НК, с оглед правомощията и задълженията му на енорийски свещеник, произтичащи от разпоредбите на чл. 89, чл. 166, чл. 229, т. 3, чл. 230 и чл. 231 от Устава на Българската православна църква /в сила от 1951 г. до 2008 г./. Съгласно цитираните разпоредби разпоредители с предвидените кредити в църковните бюджети при храмовете е председателят на църковното настоятелство, какъвто по право е енорийският свещеник. Длъжностните лица, натоварени да получават приходи и да извършват плащания поразходи при църковните учреждения са отчетници, които носят отговорност за поверените им суми и материали. Като председател на църковното настоятелство подсъдимият е имал правата и задълженията да открива, ръководи и закрива заседанията му и е представлявал настоятелството пред всички власти, съдебни места и лица. По смисъла на Устава до 1.10.2004 г., /когато със Заповед № 141/13.10.2004 г. на Пловдивския митрополит подсъдимият е освободен от заеманата длъжност/ Я. е бил отчетник, който е бил задължен да съставя необходимата счетоводна документация и да дава отчет за извършените приходно-разходни операции по изпълнение на бюджета, тъй като той се е занимавал с бюджетната дейност на православния храм "С. Харалампий". Поради това, въззивният състав е стигнал до правилните изводи, че Я. притежава качеството на "длъжностно лице" и може да бъде субект на посегателството при престъплението "длъжностно присвояване". Втората съдебна инстанция е приела различни от първостепенния съд фактически и правни положения, основани не само на доказателствени източници събрани от първостепенния съд, но и чрез допълването им с други такива, в хода на проведеното въззивно съдебно следствие. Съдът е провел повторен разпит на свидетелите С и е назначил допълнителна съдебно- счетоводна експертиза с конкретно поставени задачи относими към предмета на доказване. В заключението си експертът е потвърдил констатациите си в представената пред разследващия орган на дознанието счетоводна експертиза, основана на базата на приложени към делото и проверени първични документи за приходите и разходите на храма, книгата за приходи и разходи, ревизионен акт № 1257/20.07.2004 г. и приложенията към него на финансов ревизор при Пловдивска митрополия. На базата на събраните и проверени писмени и гласни доказателства, както и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, опровергаващи тезата на защитата за липсата на авторство на подсъдимия в деянието, предмет на обвинението, въззивният състав е възприел изложените в обвинителния акт фактически положения и направил законосъобразни изводи от правно естество и като изпълнил задължението си да обсъди противоречията в доказателствената съвкупност е изложил съображения, защо и кои от доказателствата приема, а други отхвърля. Тези съображения са в изпълнение на произтичащите процесуални изисквания за съдържание на присъдата, задължителни съобразно чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 НПК и за втората инстанция, когато постановява нова присъда и наличието им сочи за неоснователност на касационната жалба по релевираните в нея оплаквания за допуснато нарушение при събирането, проверката и оценката да доказателствената съвкупност, както и за неправилно приложение на материалния закон. Неоснователни са възраженията на защитата, че са налице правни пороци при анализа и оценката и доказателствата от второинстанционния съд, във връзка с решението да се отмени оправдаването на подсъдимия и се постанови нова осъдителна присъда. Изводите на въззивния съд, че подсъдимият, чрез описаните в обвинителния акт фактически действия е отклонил получените от него суми в свой личен интерес, в което по смисъла на закона се изразява неправомерното разпореждане, са законосъобразни. Деянието е извършено при пряк умисъл, като вината на Я. е обективизирана от действията му и механизма на отклоняването на паричните средства, за да бъдат усвоени. Подсъдимият е създал условия за улесняване на присвояването, чрез създадения от него умишлен хаос в счетоводството на енориалната църква, като водената документация не отговаряла на изискванията на Закона за счетоводството /с правна сила и за църковните храмове/ за достоверност на изследваните разходно-оправдателни документи. По отделните пунктове на обвинението: за присвоени от подсъдимия парични средства в общ размер на 10100 лв.,/ от които 3200 лв. - за фиктивно възнаграждение на несъществуващ църковен певец; 2900 лв. - за фиктивни и несъществуващи покупки на дърва за отопление за храма и 4000 лв.- за фиктивен и неосъществен с тези парични средства ремонт на църквата/, съдът се е спрял детайлно и аргументирано, като е изложил съображения, защо е приел, че от обективна и субективна страна Я. е осъществил длъжностното присвояване на паричните средства. Освен това, добросъвестно, съобразно действителното им съдържание са обсъдени показанията на свидетелите, с оглед установяване на важни обстоятелства свързани със съставомерността на деянието. Те кореспондират с другите гласни и писмени обстоятелства по делото, надлежно събрани и проверени по реда на НПК. Твърдението на подсъдимия, с което е оспорил първия пункт от обвинението за присвоената сумата от 3200 лв., отразени в месечните ведомости като възнаграждение на църковния певец И. Г. И., съдът е отхвърлил като голословно и недостоверно, като го е съпоставил с показанията на П. Ц. и Д. Г., които като жители на квартала и енориаши са заявили, че през периода от 2000 г. до м.април 2004 г., в храма не е имало църковен певец. Предмет на анализ са били разходно-оправдателните документи-сметки № 3/01.02.2000 г., № 1/03.01.2001 г. и сметка № 1/04.01.2002 г., за заплащане на доставени дърва за огрев. Съдът е приел, че те представляват документи с невярно съдържание /престъпното им ползване не е инкриминирано в обвинителния акт от прокуратурата/, при ясното и категорично изявление на вписаните в тях като доставчици свидетели, К. С. И. и С. Ж. Ж., които категорично са заявили, че не са продавали дърва на Я. Първият от двамата свидетели обяснил, че подписал два от документите, съзнавайки неистинността на отразените в тях обстоятелства, поради изричната молба от подсъдимия, а вторият - че е бил помолен да подпише сметката от 1.02.2000 г., но категорично отказал да стори това, тъй като фирмата му не се занимавала с такава стопанска дейност. По последния пункт от обвинението, за присвоените средства за ремонт на храма в размер на 4000 лв., съдът е приел, че разходно-оправдателният документ-сметка № 43/30.10.2000 г. също е с невярно съдържание, тъй като с тези средства през февруари-март 2000 г. ремонт на църквата не е бил извършван от вписания в документа изпълнител С. Ж. Фактически, външен и вътрешен ремонт на храма действително е бил извършван през декември - февруари 2001 г. и през м. август-септември 2002 г., но със средства събрани чрез доброволни дарения от живущите в енорията, за което по делото са събрани обилни доказателства. Съдът е установил, че в случая става въпрос за причинена щета, настъпила в резултат на разпоредителните действия на подсъдимия с поверените парични средства в качеството му на длъжностно лице, а не за настъпила липса, поради неотчитането на пари или други стоково-материални ценности, поради причини от неустановено естество. Възприетите от въззивната инстанция фактически положения се основават на събраните и проверени по реда на НПК доказателства и доказателствени средства. Затова доводът, че липсват елементите от обективна и субективна страна на деянието като престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 201 , във вр. чл. 26, ал. 1 НК е неоснователен. При изграждане на вътрешното убеждение на втората решаваща делото по фактите инстанция не са допуснати нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК и законът е приложен правилно. Правните изводи на въззивния съд се споделят изцяло от настоящия касационен състав, затова, оплакването на подсъдимия за неправилно приложение на материалния закон се явява неоснователно. В касационната жалба не са изложени доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което това оплакване не може да бъде обсъждано, а и нарушения по чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК при индивидуализиране на наказанието, въззивният съд не е допуснал. Ето защо, жалбата на подсъдимия не намира опора и по това основание. Неоснователно е и възражението срещу гражданската част на въззивната присъда. Извършеното от подсъдимия престъпление ангажира и неговата отговорност по реда на чл. 45 ЗЗД. Присъденото обезщетение за причинените имуществени вреди е съобразено с правилото на посочената разпоредба, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Поради изложеното, жалбата на касатора следва да се остави без уважение, а обжалваната въззивна присъда като правилна и законосъобразна се остави в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият следва да заплати направените от гражданския ищец разноски за адвокатска помощ пред настоящата инстанция в размер на триста и тридесет лева видно от приложения договор за правна защита и съдействие № 033676/04.11.2009 г. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение