Решение № 4438 от 10.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1914/2017 г.

Решение № 4438 от 10.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1914/2017 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. М. А. срещу решение № 345 от 09.01.2017 г., постановено по адм. дело № 407/2016 г. по описа на Административен съд - С. З. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане за отмяната му и за решаване на спора по същество, като се отмени оспорената заповед. Ответникът - кметът на община С. З., в писмено становище, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд - С. З. е образувано по жалба на А. М. А. срещу заповед № 10-00-1819/29.08.2016 г. на кмета на община С. З., с която на основание чл. 225а, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено премахването на незаконен строеж, пета категория: "масивна жилищна сграда" № 27 по приложение № 1 от комбинираната схема, с площ от 97 кв. м., изпълнен от неизвестен извършител, без одобрени строителни книжа, намиращ се в поземлен имот 68850.303.808 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. Загора, местност "Карасиврия". Съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, поради което е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. От данните по делото е установено, че през 1992 г. в поземлен имот 68850.303.808 жалбоподателят заедно с неговия баща са изпълнили строежа, предмет на заповедта, без издадени строителни книжа. От представените с административната преписка доказателства е видно, че в община С. З. не е внасян за одобрение инвестиционен проект, нито е издавано разрешение за строеж. При тези данни изводът на първоинстанционния съд, че случая се касае за незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ от пета категория е законосъобразен и обоснован. Категорията на строежа се определя въз основа на описанието и характеристиките на строежа, а не със заключение на вещо лице. Разпоредбата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ сочи, че строеж или част от него е незаконен, когато се извършва без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. Такива строежи по силата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ се премахват със заповед на кмета на общината или упълномощено от него длъжностно лице. Законосъобразен е и направеният извод, че незаконният строеж не е търпим. Една от задължителните предпоставки за приемането на строежа за търпим е той да е допустим по действащия подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му или съгласно ЗУТ. В случая строежът не може да се квалифицира като търпим съгласно разпоредбите на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ предвид годината на построяването му или съгласно § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. При съобразяване на чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ (в относимата редакция) относно възможността да се разрешава строеж на едноетажни постройки за сезонно ползване със застроена площ до 35 кв. м. в лични селскостопански имоти и предоставени за ползване имоти, извън регулация и изпълнената масивната жилищна сграда с площ 97 кв. м., следва да се приеме, че строежът не е бил допустим по правилата и нормите към момента на изграждането му. За имота, в който е построена сградата, не е имало и няма одобрен ПУП. Същият е земеделска земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, стопанисвана и управлявана от община С. З., с начин на трайно ползване пасище. Предназначението на земята не е променено. Твърдението, че строежът е изпълнен в имот, собственост на семейството на жалбоподателя, е недоказано. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно представения договор за покупко-продажба на насажденията и подобренията върху недвижим имот с отстъпено право на ползване и правилно е приел, че той не доказва придобиване на собствеността върху терена. Земята, върху която е изграден строежът, е била предоставена за земеделско ползване на бащата на жалбоподателя по ПМС № 12/13.04.1971 г., което не е разрешавало строителство извън изграждането на стопански постройки за подслон и съхраняване на инвентар и селскостопанска продукция. По делото липсват данни и твърдения да е проведена процедура по реда на § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. След анализ на доказателствата по делото законосъобразно съдът е достигнал до заключение, че строежът е недопустим както по правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му - чл. 26 ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.), така и съгласно чл. 12, ал. 2, чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Искане за узаконяване по реда на § 127, ал. 2 ПЗР ЗИДЗУТ не е подавано. Поради това обосновано е прието, че строежът подлежи на премахване. Наведените в касационната жалба доводи в обратен смисъл са неоснователни. Неоснователно е и възражението на касатора относно разпределението на доказателствената тежест. Както е посочил административният съд в разпореждане от 16.09.2016 г., съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 144 АПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В този смисъл доказването на обстоятелствата и фактите, посочени в жалбата като неустановени от административния орган са били в тежест на касатора. Такива възражения са развити и в първоинстанционното поризводство, като в тази насока в обжалваното решение са изложени подробни мотиви, които настоящата инстанция споделя напълно. Непосочването на адресат на заповедта по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ не се явява основание за отмяната на акта, тъй като този въпрос е свързан с изпълнението му. Жалбоподателят е посочил 1992 г. като време на извършване на строителството, осъществено от него и от баща му и поради това правилно административният съд е приел оспорването му за допустимо. Изложени са подробни аргументи по всички възражения, направени в съдебното производство, поради което доводът, че са останали необсъдени, е неоснователно. Обосновано съдът е приел, че общинската администрация е предприела действия за обезпечаване възможности за живеещите в незаконните строежи с оглед картотекиране и настаняване в общински жилища, предоставяла е и възможности за закупуване на земята, от които жалбоподателят не се е възползвал, поради което не са допуснати нарушения по чл. 8 КЗПЧОС. Ето защо, като е приел, че оспорената пред него заповед е законосъобразна, административният съд е постановил съответно на материалния закон решение, което като правилно следва да бъде оставено в сила. Претендираните от ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива действително са направени. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,