Решение № 4349 от 9.5.2022 г. на ВАС, VIII о.

Производството e по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, чрез процесуалния представител адв. Н. Стамболова, срещу Решение 125/23.04.2021 г., постановено по адм. дело 332/2020 г. по описа на Административен съд Смолян, с което по жалба на Интернешънъл Асет Банк АД е отменен Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 3 от ДОПК 2020-23-1/27.07.2020 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение 17-00-45(1)/05.10.2020 г. на началник отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът не е извършил дължимата проверка за законосъобразност на административния акт. Счита за неправилен извода на решаващия съд, че процесните имоти са жилищни и предназначението им не е променяно, като липсват доказателства фактическото ползване на апартаментите в действителност да е за задоволяване на жилищни нужди. Излага мотиви, че погрешно съдът е приел, че процедурата по чл. 15 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) не е изпълнена. Посочва, че видно от издаване на констативен акт от завършване на сградата в груб строеж, за което е издаден вече акт по чл. 181, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), са изминали 2 години, поради което имотът е облагаем обект. Моли за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - Интернешънъл Асет Банк АД, чрез юрк. Н. Минчева, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва основателността на касационната жалба. Моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира разноски за касационната инстанция. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за допустимост и неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на предявените касационни основания и след извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При разглеждането ѝ по същество, съдът съобрази следното, за да се произнесе по нейната основателност: Предмет на обжалване пред Административен съд Смолян е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК 2020-23-1/27.07.2020 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение 17-00-45(1)/05.10.2020 г. на началник отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, с който на Интернешънъл Асет Банк АД са установени задължения за ДНИ за 2019 г. в размер на 4 291,03 лв. главница и 393,68 лв. лихви за просрочие, както и ТБО в размер на 1 916,66 лв. и 175,86 лв. лихви за просрочие. Установено е, че дружеството е собственик на жилищна сграда, в която са обособени 40 апартамента и 21 броя складове, построена в УПИ IX-1389 по плана на гр. Чепеларе, област Смолян, отреден за Жилищно застрояване и обществено обслужване. Сградата е завършена в груб строеж съгласно Удостоверение 70-00-10(1)/29.01.2008 г. на община Чепеларе, като е отразена в КККР като жилищна, както и самостоятелните обекти в нея. Същите данни фигурират и в Удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК с изх. 7110000898/27.10.2014 г. на община Чепеларе. Предназначението на самостоятелните обекти в сградата е Жилище - апартамент съгласно Схема 15-465832/27.10.2017 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър Смолян. На 28.02.2020 г. дружеството е подало декларация по чл. 14, ал. 2 ЗМДТ, като в част II Сгради и обекти в нея, т. 1 Предназначение на сградата, е отбелязало, че сградата е жилищен блок. От страна на приходните органи са дадени указания, че сградата и самостоятелните обекти в нея следва да бъдат предекларирани, като за сградата в част II т. 1 се посочи, че същата е нежилищна друга нежилищна, а в таблица 3 по отношение на самостоятелните обекти друг нежилищен обект /апартамент/ или склад. В резултат дружеството повторно е подало декларация, като в част II т. 1 е посочило, че сградата е жилищен блок и друга нежилищна. Процесният АУЗ е издаден, след като на 15.06.2020 г. Интернешънъл Асет Банк АД е подало молба за издаването му. В хода на съдебното производство е назначена съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана от съда и неоспорена от страните. Според заключението на вещото лице ДНИ и ТБО са изчислени върху отчетната стойност на процесния обект. При тази фактическа обстановка и след извършена проверка съгласно чл. 168 във връзка с чл. 146 АПК, административният съд е достигнал до извод за незаконосъобразност на акта. Прието е, че функционалното предназначение на сградата се определя от предвижданията на ПУП за съответния УПИ, според които в случая имотът е отреден за жилищно застрояване и обществено обслужване, а според разрешението за строителство е предвидено изграждане на жилищна сграда за сезонно ползване. Съобразено е, че самостоятелните обекти 40 апартамента, също са с предназначение жилища според КККР, като са описани по същия начин в издаденото от общината удостоверение за данъчна оценка. С оглед тези фактически констатации, съдът е приел, че актът е издаден в противоречие с материалните разпоредби, като неправилно от страна на органа е приложен чл. 21, ал. 1 ЗМДТ и при определяне на задълженията за ДНИ и ТБО е използвана за данъчна основа отчетната стойност на имота като нежилищен такъв, собственост на предприятие. Прието е, че процесният АУЗ е незаконосъобразен и поради нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като чл. 15, ал. 5 ЗМДТ е в сила от 01.01.2019 г. и не му е придадено обратно действие,като в случая ДНИ и ТБО за 2019 г. не се дължи, защото 2-годишният срок не би могъл да е изтекъл от съставянето на протокола по ал. 7. Така постановено решение е валидно и допустимо, но неправилно. Съдът подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните. Спорният и пред настоящата инстанция въпрос се свежда до това дали процесната сграда и самостоятелните обекти в нея следва да се възприемат като жилищни или нежилищни, съответно коя е данъчната основа за облагане с ДНИ и ТБО. Съгласно чл. 21 ЗМДТ,данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение 2. При извършване на преценка дали процесната сграда е жилищна, както и представляват ли отделните обекти в нея жилища, правилно е съобразено, че в ЗМДТ липсват легални дефиниции, съответно са приложени разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА, според които съдържанието на понятията следва да бъде това, което е дадено в други нормативни актове. Разпоредбите на § 5, т. 29 и 30 от ДР на ЗУТ дефинират понятията жилищна сграда и жилище, поради което са релевантни за определяне на характера на процесните имоти, както правилно е преценено от административния съд. Съгласно § 5, т. 29 от ДР на ЗУТ (в релевантната редакция), жилищна сграда е сграда, предназначена за постоянно обитаване, в която най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ се заема от жилища. Съгласно одобрените архитектурни проекти и издаденото разрешително за строеж, построената сграда е с предназначение Жилищна сграда за сезонно ползване. Наистина, не може да бъде споделено твърдението, че имотът е нежилищен, защото не се обитава постоянно, намира се в сграда за сезонно ползване, сграда от смесен тип, както и поради обстоятелството, че е собственост на ЮЛ, тъй като законът изначално предвижда диференциране с оглед предназначението, а не с оглед собствеността (по арг. от чл. 21, ал. 1 ЗМДТ). Липсват доказателства обаче, спорните имоти да се ползват като жилища, а в случай че същите се ползват от юридическото лице за отдаване под наем, то съдебната практика безпротиворечиво приема, че същите следва да бъдат обложени като нежилищни имоти, тъй като с тях се осъществява стопанска дейност. След като не е установено имотите да се ползват като жилища, то същите правилно са приети от органите по приходите, като недвижим имот на предприятие и съответно - ДНИ и ТБО са изчислени върху отчетната стойност на процесния обект. Възраженията относно приложението на чл. 15, ал. 5 и ал. 7 ЗМДТ също са неоснователни. Съгласно чл. 15, ал. 5 ЗМДТ (Нова ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), данъкът по ал. 1 се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно в едногодишен срок от съставяне на констативен акт по чл. 176, ал. 1 ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. Разпоредбата на чл. 15, ал. 7 ЗМДТ (в приложимата за 2019 г. редакция нова - ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) предвижда, че завършването на сградата в груб строеж се установява по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Обстоятелствата по ал. 5 се установяват с констативен акт, съставен от служители на общината. Актът се съобщава на данъчно задълженото лице, което може да оспори констатациите в акта в 7-дневен срок от уведомяването. Първоинстанционният съд правилно е приел, че новоприетите чл. 15, ал. 5 и ал. 7 ЗМДТ са приложими след 1.01.2019 г., тъй като в закона не е предвидена приложимостта им по отношение на заварените и неприключени правоотношения. Нормата на ал. 5 е материалноправна и действа занапред, т.е. след влизането ѝ в сила на 01.01.2019 г. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото съдът е приел, че в конкретния случай обстоятелствата по чл. 15, ал. 5 ЗМДТ са установени с констативен протокол 110/15.04.2020 г. (л. 44) от служители на община Чепеларе, съставен на основание чл. 15, ал. 7 ЗМДТ. Неправилен обаче е изводът, че дължимостта на данъка, предвидена по чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, е в зависимост от датата на съставяне на протокола по чл. 15, ал. 7 ЗМДТ, тъй като законът не предвижда обвързаност на момента на дължимост на данък от датата на съставяне на протокола по ал. 7, нито от неговото влизане в сила. След като е констатирано, че процесната сграда е завършена в груб строеж и е издадено удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ с 70-00-10/1/ от 29.01.2008 г., след извършена проверка от комисия, за което е съставен констативен протокол на 25.01.2008 г., то данък на основание чл. 15, ал. 5 ЗМДТ се дължи от влизане в сила на изменението на разпоредбата, след като е изминал двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, но не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. Като е постановил акт в различен смисъл, АС Смолян е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което жалбата на Интернешънъл Асет Банк АД срещу Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 3 от ДОПК 2020-23-1/27.07.2020 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение 17-00-45(1)/05.10.2020 г. на началник отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски на Община Чепеларе се следват такива за двете съдебни инстанции съгласно представените списъци в общ размер на 1 674 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,