Решение № 4741 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8989/2019 г.

Решение № 4741 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8989/2019 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Райчева против решение № 418 от 21.06.2019 г., постановено по адм. д. № 1081/2018 г. по описа на Административен съд гр. Хасково. Касаторката навежда доводи за недопустимост на обжалваното решение и в условие на евентуалност за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Моли за отмяната му. Ответникът – главният архитект на Община Хасково не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – Г. Йорданова, в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалби за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Хасково отменя виза за проектиране и застрояване на гараж в ПИ 77195.519.151 по КК на гр. Хасково, УПИ Х-162 по плана на гр. Хасково, издадена на 7.09.2017 г. от главния архитект на Община Хасково. За да постанови този резултат съдът приема, че оспореният акт е издаден в нарушение на материалния закон, поради което прави извод за неговата незаконосъобразност. Обжалваното решение е допустимо. Съдът се произнася по подадена в срок жалба, от лице с правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване индивидуален административен акт и постановява допустимо решение. Доводите, че в оспорения акт липсва разпоредителна част, както и пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва, са неоснователни и необосновават извод за недопустимост на оспорването. С визата е допуснато допълващо застрояване, което не е предвидено в действащия ПУП, а заинтересуваното лице е уведомено за издадения акт с писмо от 12.10.2018 г., като в същото е посочен срока и съда пред който може да се обжалва, а жалбата е депозирана в законоустановения срок. Фактът дали разрешението за строеж е влязло в сила е ирелевантен за допустимостта на производството по оспорване на визата, след като същата е обжалвана в срок и от лице с правен интерес от обжалването. Решението е постановено в съответствие с материалния закон. Оспорената виза е издадена на основание чл. 134, ал. 6 и чл. 42, ал. 1 ЗУТ. От събраните по делото доказателства в т. ч. и от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните, по несъмнен начин е установено, че съобразно действащия ПУП в имота на жалбоподателката е предвидено да се построи триетажна сграда – гараж + два жилищни етажа, като не е предвидено допълващо застрояване. Същото е предвиждането и за съседния УПИ ІХ- 163. Визата за проектиране на гаража предвижда свързано застрояване на вътрешната регулационна линия с този имот, в който също не е предвидено и няма допълващо застрояване, а на регулационната линия са изградени две сгради на основното застрояване, които са в режим на търпимост. При реализиране на строителството на гаража се затварят по едни прозорец на всяка една от сградите на основното застрояване в УПИ ІХ. При тези данни изводът на съда, че с визата в оспорената й част се променя начина на застрояването, е законосъобразен. В случая допълващо застрояване не е предвидено в ПУП, в който гаражът е предвиден на първи етаж на жилищната сграда. С оспорената виза гаражът е ситуиран на вътрешната регулационна линия - свързано застрояване със съществуващите сгради на основното застрояване в съседния УПИ, при което е приложимо правилото на чл. 41, ал. 2 ЗУТ, съгласно което когато допълващо застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план, то се допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота. Следователно предвиденото с визата е в нарушение на цитираната норма. Нарушено е и императивното изискване на чл. 42, ал. 2 ЗУТ, съгласно което постройки на допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран поземлен имот, или плътни огради. В случая не са налице нито заварени постройки на допълващото застрояване, нито новопредвидени такива в съседния имот, не е налице и плътна ограда. Следователно обжалвания акт е издаден в противоречие с материалния закон, поради което като достига до същия извод първоинстанционния съд постановява решение в съответствие с материалния закон, а направените в този смисъл изводи се подкрепят от събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. В изпълнение на чл. 168, ал. 1 АПК съдът проверява законосъобразността на акта, в оспорената му част, на всички основания по чл. 146 АПК, обсъжда събраните по делото доказателства и доводите на страните и прави обоснован извод за неговата незаконосъобразност. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е и валидно, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени следва да се осъди В. Райчева да заплати на Г. Иванова сумата 600 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,