Решение № 1781 от 11.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3554/2020 г.

Решение № 1781 от 11.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3554/2020 г., III о., докладчик съдията Хайгухи Бодикян Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба, подадена от Фондация "Еврофонд за преквалификация и нови работни места" със седалище и адрес на управление гр. София, чрез председателя й А. Ч., против решение № 457 от 22.01.2020 г., постановено по адм. дело № 3562/2019 г. по описа на Административен съд София – град, в частта с което е отхвърлен предявеният от Фондацията иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 36 650 лева / накърнен обществен престиж и пропусната възможност за професионална реализация/, за периода от 05.06.2017 г. до окончателното завършване на делото, ведно със съответните лихви, причинени от незаконосъобразен административен акт. Касаторът твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, иска отмяната му и решаване на делото по същество. Претендира разноски. Ответната страна – Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр. София намира жабата за неоснователна и пледира за потвърждаване на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд е иск, предявен от Фондация "Еврофонд за преквалификация и нови работни места" срещу Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", с правно основание чл. 7 от Конституцията на Република България, чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, с който ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за понесени имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие отмяната, с влязло в сила съдебно решение, на НП № 16-001473/05.06.2017 г., издадено от директора на Дирекция "Инспекция по труда" гр. Пловдив. Първоинстанционния съд е осъдил ИАГИТ да заплати на Фондация "Еврофонд за преквалификация и нови работни места" имуществени вреди, настъпили от направени разноски в съдебното производството по оспорване на НП и отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди, като недоказан. Предмет на касационна проверка е решение № 457 от 22.01.2020 г., постановено по адм. дело № 3562/2019 г. по описа на Административен съд София – град, в частта с което е отхвърлен предявеният от Фондацията иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 36 650 лева / накърнен обществен престиж и пропусната възможност за професионална реализация/, за периода от 05.06.2017 г. до окончателното завършване на делото, ведно със съответните лихви, причинени от незаконосъобразен административен акт. За да отхвърли иска в тази част, съдът от първата инстанция е приел, че ищецът не се е реализирал доказателствената тежест, като не е представил категорични и убедителни доказателства, от които да се направи обоснован извод, че твърдяната вреда – накърняване на обществения престиж на Фондацията и пропусната възможност за професионална реализация на обучаващото се лице - е в пряка и непосредствена причинна връзка с отменения, като незаконосъобразен, административен акт. Въз основа на това е направил извод, че не са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ат ЗОДОВ, за да бъде ангажирана безвиновната отговорност на държавата. Правните си изводи съдът е обосновал с анализ на събраните по делото доказателства и възраженията на страните и е приел така предявеният иск, за недоказан, респ. неоснователен, и го е отхвърлил. Решението е правилно. Съдът е установил вярно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция без да е необходимо да се повтарят (арг. от нормата на чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК). Исковата претенция е с правно основание чл. 7 от Конституцията на РБ, чл. 1, ал. 1 и чл. 4 ЗОДОВ, по силата на които държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. За да се реализира безвиновната отговорност на държавата следва да се докаже, с всички допустими по ГПК и АПК доказателства и доказателствени средства, наличието на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ в условията на кумулативност, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган или негови длъжностни лица; 2. постановени при и по повод административна дейност; 3. отменени по съответния законен ред; 4. настъпила вреда (имуществена или неимуществена) и нейния размер, както и 5. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/бездействие и причинената вреда. Отсъствието на която и да е от тези предпоставки прави иска неоснователен и води до неговото отхвърляне. Доказателствената тежест за установяване наличието на посочените законови предпоставки лежи върху ищеца, който при условията на пълно и главно доказване следва да установи тяхното наличие, като в противен случай искът му би бил недоказан и неоснователен. В конкретния случай съдът от първата инстанция обосновано е приел, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест и по отношение на твърдените неимуществени вреди не е доказал както техния размер, така и наличието на пряка и непосредствена връзка между тях и отменения, като незаконосъобразен, акт на администрацията на ИА "ГИТ". Поради това изводите му, че не следва да се ангажира отговорността на държавата по реда на специалния закон са законосъобразни. Ищецът не е обосновал причинната връзка с отменения акт на администрацията на ИА "ГИТ". Поради това, като е направил извод че не са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на ИА "Главна инспекция по труда" по иска, с който се претендира обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, съдът е приложил правилно материалния закон. Мотивираният извод за неоснователността на иска е в съответствие с фактически установеното. След като ищецът не е ангажирал доказателства във връзка с твърденията си, то административния съд правилно е приел, че исковата претенция е недоказана и е отхвърлил иска. Отсъствието дори и на една от кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ прави иска неоснователен и това е достатъчно, и самостоятелно, основание за отхвърлянето му. В тази връзка не е необходимо разглеждането на останалите доводи на касатора по същество. При постановяване на атакуваното решение, съдът не е допуснал нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна и същото следва да бъде оставено в сила. По искането за разноски на ответника, съдът съобрази, че в производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2, от посочения закон се явява специална по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска, обосновава извод, че такова не се дължи. Ето защо искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение