Решение № 10542 от 2.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7068/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи Пловдив /ОДМВР Пловдив/, чрез юрк. И. Пенкова, против решение 912/19.05.2023 г., постановено по адм. дело 390/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на И. Чолаков обезщетение за причинени му неимуществени в размер на 1000 лева, претърпени в резултат на незаконосъобразна заповед за задържане, както и съдебни разноски в полза на адв. Донков в размер на 250 лева. Касаторът излага доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Моли за отмяна на решението, евентуално, за намаляване размера на присъденото обезщетение. Претендира разноски. Направено е и възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Ответната страна И. Чолаков, чрез адв. С. Донков, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваната част от решението АС Пловдив уважил частично иска на И. Чолаков за сумата от 1000 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, предявен против ОДМВР Пловдив с твърдения, че е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания страдания, чувство на безпомощност, безсилие и незащитеност, унижение и обида, уронване на доброто му име и човешкото му достойнство и срам, причинени му от отменена Заповед за задържане на лице рег. 11773зз-68/21.10.2021 г. на Полицейски орган в отдел Икономическа полиция при ОДМВР Пловдив. До пълния размер от 2000 лв. искът е отхвърлен. В отхвърлителната част съдебното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила. От фактическа страна по делото е установено, че И. Чолаков е бил задържан на осн. чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок от 24 часа със Заповед за задържане на лице рег. 11773зз-68/21.10.2021 г. на Полицейски орган в отдел Икономическа полиция при ОДМВР гр. Пловдив. Заповедта е оспорена от И. Чолаков пред Районен съд Пловдив, който с решение 2189/15.06.2022 г., постановено по адм. дело 16634/2021 г. отхвърлил жалбата. Решението на районния съд е оспорено пред касационна инстанция, като с решение 228/07.02.2023 г., постановено по адм. дело 2464/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив е отменено решението на РС Пловдив и е отменена и Заповед за задържане на лице рег. 11773зз-68/21.10.2021 г. на Полицейски орган в отдел Икономическа полиция при ОДМВР гр. Пловдив. Решението на АС Пловдив е окончателно. Административният съд посочил, че в исковата молба се поддържа, че в следствие на задържането на И. Чолаков за 24 часа в помещение за временно задържане в ОДМВР Пловдив, той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания страдания, чувство на безпомощност, безсилие и незащитеност, унижение и обида. Чолаков твърдял, че задържането му било широко отразено в електронните медии, което съответно го дискредитирало в личен и професионален аспект, поради и което той преживял голям стрес, напрежение и обида. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както писмени, така и гласни доказателства от един свидетел, който дал показания относно емоционалното състояние на Чолаков след задържането. Въз основа на това съдът приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на Заповед за задържане на лице рег. 11773зз-68/21.10.2021 г. на Полицейски орган в отдел Икономическа полиция при ОДМВР гр. Пловдив. Административният съд счел, че са налице всички предпоставки на закона за уважаване на исковата претенция, като понесените вреди са доказани от свидетелските показания, но не в пълния предявен размер на иска от 2000 лв. Така съобразявайки вида на вредите, техният интензитет и продължителност, и съобразно чл. 52 ЗЗД, съдът приел, че претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване в размер от 1000 лева, ведно със законна лихва, считано от 10.02.2023 г. датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Обжалваната част от съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на АС Пловдив за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт Заповед за задържане на лице рег. 11773зз-68/21.10.2021 г. на Полицейски орган в отдел Икономическа полиция при ОДМВР гр. Пловдив. От незаконосъобразното задържане в продължение на 24 часа за Чолаков реално са настъпили неимуществени вреди, като същите се в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за задържане. Правилно съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди, като обосновано е уважил частично иска. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи изцяло иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен предвид на продължителността на понесената вреда. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най пълна степен следва да компенсира вредите. По отношение на искането за намаляване на размера на присъденото обезщетение, следва да се има предвид, че от самия акт за незаконосъобразно задържане И. Чолаков е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в психическо страдание. Засягането на основно право, посегателството върху свободата - задържането без законово основание, несъмнено поражда неимуществени вреди. Интензитетът на страдание се увеличава и от промененото отношение към ищеца от страна на негови близки и познати, като както е посочено задържането на Чолаков е било отразено по медиите поради това, че той е разпознаваема личност в града, в който живее, и актът на задържане на лице от полицията поражда в другите хора мнение, че това лице е извършило престъпление. Ето защо, и предвид доказаната в процеса степен на увреждане, понесените във връзка с него страдания водят на извод, че определеното обезщетение в размер на 1000 лева осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобен случай, която пък отразява актуалния икономически стандарт в страната. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд е правилен. По изложените съображения, съдебното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за адвокатско представителство пред настоящата инстанция, което е осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА поради близки отношения. Това е и основанието, посочено в представеното пълномощно за представителна власт. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката. Така спрямо материалния интерес по делото, в процесния случай приложима е нормата на чл. 8, ал. 1, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където е посочено, че при интерес до 1000 лв. адвокатското възнаграждение е 400 лв. Именно този размер следва да се присъди в полза на адв. С. Донков. С оглед изложеното, и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение