Решение № 6022 от 26.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 14455/2014 г.

Решение № 6022 от 26.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 14455/2014 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 185 и сл. АПК. Образувано е по жалба на Фондация "Български адвокати за правата на човека" със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Ген. Гурко" № 49, вх. "А", ет. 3 срещу чл. 7, ал. 2 от Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България. (Наредбата) Според съдържанието на разпоредбата кандидат-студентите, успешно участвали в конкурсните изпити, които са: класирани с еднакъв бал; лица с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто; военноинвалиди; кръгли сираци; майки с три и повече деца; близнаци, когато са кандидатствали едновременно в едно и също професионално направление и висше училище и единият от тях е приет, се приемат за студенти при облекчени условия и по ред, определени в правилниците за дейността на висшите училища. Жалбоподателят счита процесната норма в частта й относно "лицата с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто" за противоречаща на чл. 2, т. 1 и § 1, т. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ). Сочи, че тълкувани в тяхната съвкупност законовите разпоредби изискват създаването на условия и гаранции за еднакво отнасяне към всички лица с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто, докато чл. 7, ал. 2 на Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България в оспорената част изключва лицата с намалена работоспособност между 50 и 70 на сто. Действащата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредбата е обнародвана в Държавен вестник, бр. 47 от 07.06.2005 г. и явно противоречи на Закона за интеграция на хората с увреждания по аргумент от чл. 3 и чл. 15, ал. 3 на Закона за нормативните актове (ЗНА). Ответникът по жалбата - Министерски съвет на Република България, чрез юрисконсулт Ирина Георгиева изразява становище за недопустимост и неоснователност на оспорването. Посочва, че съгласно чл. 186, ал. 1 АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Изискването е императивно като интересът следва да бъде личен, пряк и непосредствен като абсолютна процесуална предпоставка за оспорване на подзаконов акт. От представените доказателства не може да се направи обоснован извод, че уредените с подзаконовия нормативен акт обществени отношения (в частност чл. 7, ал. 2 от Наредбата) засягат непосредствено правната сфера на жалбоподателя, поради което жалбата е недопустима поради липса на правен интерес. Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България е издадена изцяло в съответствие със Закона за висшето образование и в изпълнение на целта на същия закон, доколкото той се явява специален по отношение на общия Закон за интеграция на хората с увреждания същата не противоречи на чл. 2, т. 1 и § 1, т. 2 от него. При преценка за съответствието на нормативния административен акт с материалните разпоредби се изследва съобразността на акта с нормите, установяващи законовата делегация, както и съответствието на наредбата с общата законова регламентация на цялостния юридически акт, в чиято връзка е издадена. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на оспорването. Посочва, че общият закон, уреждащ всички въпроси, произтичащи от нуждата за пълноценно интегриране на хората с увреждания, включително и в сферата на висшето образование, е Законът за интеграция на хората с увреждания. Сега действащата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредбата е обнародвана в ДВ, бр. 47 от 2005 г., т. е след влизане в сила на ЗИХУ. Разпоредбата на чл. 7, т. 2 от Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България в частта "лица с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто", противоречи на чл. 15, ал. 1 от ЗНА, съобразно която нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Съгласно чл. 2, т. 1 от ЗИХУ, една от целите на закона е да се създадат условия и гаранции за равнопоставеност на хората с увреждания. Налице е противоречие на атакувания текст на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България в частта "лица с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто", приета с ПМС № 79/2000 г., изменен чл. 7 ДВ, бр. 47 от 2005 г. с чл. 2, т. 1 и § 1, т. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания, които дефинират, че човек с трайно увреждане е лицето, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и степен, възможни за здравия човек и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност и степен на увреждане от 50 и над 50 %. Тези норми изискват еднакво отнасяне към всички лица с трайно намалена работоспособност от 50 и над 50 на сто, а атакуваният текст не е благоприятен за хората с трайно намалена работоспособност между 50 и 70%, тъй като те са изключени от кръга на лицата, които имат възможност да се ползват от прием във висше учебно заведение при облекчени условия, поради което е в противоречие с горните норми на ЗИХУ и следва да бъде отменен. Върховният административен съд, шесто отделение като прецени доказателствата по делото, оплакванията, доводите, становищата и заключенията на страните, прие за установено следното: С определение № 10611/06.08.2014 г. по адм. дело № 4400/2014 г. Върховният административен съд, седмо отделение е оставил без разглеждане жалбата на Фондация "Български адвокати за правата на човека" със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Ген. Гурко" № 49, вх. "А", ет. 3 срещу чл. 7, ал. 2 от Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България и е прекратил съдебното производство по делото, приемайки, че оспореният текст "лица с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто" не е подзаконова правна норма. Позовал се е на разпоредба със същото съдържание в чл. 68, ал. 3, т. 2 от Закона за висшето образование. С определение № 13548/12.11.2014 г. по адм. дело № 12549/2014 г. Върховният административен съд, петчленен състав е отменил определението на първостепенния съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг тричленен състав на Върховния административен съд. Посочил е, че "преценката дали правната норма на чл. 7, ал. 2 от наредбата възпроизвежда текст на закона за висшето образование, или не, не се отразява на допустимостта на оспорването. Този въпрос е от значение и подлежи на преценка относно съответствието й с разпоредба, съдържаща се в нормативен акт от по-висока степен - закон, който въпрос е по съществото на спора. " Съгласно чл. 235, ал. 2 АПК определението на Върховния административен съд, петчленен състав е задължително за настоящия тричленен състав на Върховния административен съд, в качеството му на първа инстанция по спора. Задължителни са и указанията на касационната инстанция по отношение допустимостта на предприетото оспорване и в частност наличието на правен интерес за жалбоподателя. Съгласно чл. 186, ал. 1 АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Жалбоподателят е юридическо лице с нестопанска цел - фондация, която осъществява дейност в обществена полза и има качеството на организация по смисъла на § 1, т. 2 АПК като за него са налице предпоставките за право на оспорване предвид наличното засягане или възможно такова на негови права или законни интереси, отчитайки тези обстоятелства с оглед заложените цели и предмет. Разгледана по същество, жалбата на Фондация "Български адвокати за правата на човека", гр. София е основателна, но по съображения различни от изложените в нея. Съгласно чл. 75 АПК нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен. Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България е приета въз основа на законова делегация, регламентирана в чл. 9, ал. 3, т. 10 от Закона за висшето образование, с Постановление № 79 на Министерския съвет от 9.05.2000 г. Член 7, ал. 2 от Наредбата гласи: "Кандидат-студентите, успешно участвали в конкурсните изпити, които са: класирани с еднакъв бал; лица с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто; военноинвалиди; кръгли сираци; майки с три и повече деца; близнаци, когато са кандидатствали едновременно в едно и също професионално направление и висше училище и единият от тях е приет, се приемат за студенти при облекчени условия и по ред, определени в правилниците за дейността на висшите училища. " Разпоредбата в оспорената й част е повторение на вече установеното в закон общо правило за поведение и възпроизвежда текста на чл. 68, ал. 3, т. 2 от Закона за висшето образование, който гласи: "При облекчени условия и по ред, определени с правилника за дейността на висшето училище, се приемат следните кандидат-студенти, успешно участвали в конкурсните изпити: т. 2. инвалиди с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70 на сто; " Общото и абстрактно правило за поведение е установено от законовата разпоредба, която първично регламентира процесните правоотношения. Нормата от наредбата само повтаря вече установеното в закона общо правило за поведение. Законовата норма не съдържа делегация за първично уреждане на процесните правоотношения, а ясно и недвусмислено сама ги регулира. Член 7, ал. 2 от Наредбата е проява на трайно установената в позитивното ни право практика на повтаряне на законови норми в подзаконов нормативен акт, но това е действие без правни последици, защото повторената в подзаконовия нормативен акт законова правна норма нито става подзаконова, нито първично регулира обществените отношения. Съгласно чл. 44, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове актът по прилагане на закон урежда изчерпателно материята, до която се отнася. Той може да възпроизвежда разпоредби на закона по изключение. Хипотезите на изключението са винаги конкретно детерминирани с оглед систематичното място в подзаконовия нормативен акт на дублирания текст на законовата разпоредба. (виж решение № 9353 от 21.10.2002 г. по адм. дело № 6866/2001 г. на Върховния административен съд, петчленен състав; решение № 10421 от 25.11.2005 г. по адм. дело № 5378/2005 г. на Върховния административен съд, трето отделение) Такава необходимост в случая не е налице, поради което разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за държавните изисквания за приемане на студенти във висшите училища на Република България следва да бъде отменена като незаконосъобразна в атакуваната й част. Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. второ АПК, Върховният административен съд, шесто отделение