Решение № 174 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г.

Решение № 174 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Стоил Сотиров Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх. № 6686/16.11.2017 г., подадена от адв. С. Б. – процесуален представител на ищеца Б. Г. Г. от [населено място], и по касационна жалба, вх. № 6338/02.11.2017 г., подадена от С. А. – прокурор от Апелативна прокуратура – В., представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение № 135/13.10.2017 г. по гр. д. № 313/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г. о. С обжалваното решение е потвърдено решение № 584/13.4.2017 г. по гр. д. № 685/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г. о., 9 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Г. Г. сумата 15000 лева, представляваща обезщетение от незаконно обвинение по чл. 282 НК, наказателното производство, което е прекратено с влязло в сила постановление от 14.6.2013 г. за прекратяване на наказателно производство по ДП № 15/2011 г., потвърдено с определение от 24.9.2013 г. по ЧНД № 1160/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 05.10.2013 г. до окончателното изплащане на задължението, и е отхвърлена претенцията за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 100000 лева, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска, а ответникът – в частта, с която претенцията е уважена. Въззивната инстанция въз основа на установената фактическа обстановка е приела, че "Правилен е извода на първоинстанционния съд за допустимост на предявения иск. Твърденията за недопустимост не се поддържат пред настоящата инстанция. ЕС се е произнесъл в решението си по въпроси, които се различават от приложимия в националното право ЗОДОВ. Съобразно действащите материалноправни разпоредби, правопораждащият факт за ангажиране отговорността на държавата е прекратяването на наказателното производство и произтичащите от този факт вреди. Макар и обезщетени, част от тях не се припокриват изцяло с приетите за нарушения на Конвенцията, но следва да бъдат преценявани в светлината на онази част от тях, които вече са били обезщетени. Решението на ЕС следва да бъде преценявано с оглед основателността на претенциите от гледна точка на онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и са обезщетени. Наличието на постановление за прекратяване на ДП № 5/11 г., потвърдено с определение на В. за повдигнати обвинения по чл. 282 от НК, чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 от НК, чл. 321, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2 от НК и чл. 239, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК е правопораждащ факт за претендираната отговорност. Ищецът е доказал твърденията в исковата молба за претърпени вреди, изразяващи се както във влошено здравословно /физическо и психическо/ състояние, така и в затруднени социални и приятелски контакти и личностна реализация. Вредите са установени като цяло и не могат да се редуцират поотделно за всяко от обвиненията. При определяне на размера на обезщетението следва да се вземе предвид факта за присъдено от ЕС обезщетение за вреди в размер на 40000 евро - резултат от задържането под стража и от нарушаване на неприкосновеността на дома. Правилен е извода на съда, че претенцията в размер на 10000 лева е несъразмерна с установените вреди. Преживеният от ищеца стрес в резултат от продължителното наказателно производство, широкото негативно медийно отразяване по данни от Прокуратурата, възникналото по време на задържането заболяване, негативните последици в психиката му както по отношение на личната самооценка така и на семейството и на обществото, водят до извод, че размерът на обезщетението следва да бъде 15000 лева. Той е съобразен изцяло с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, а уважаването в по-голям размер не би отговаряло на действителните вреди и би довело до неоснователно обогатяване на ищеца. " Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби с определение № 448/17.5.2018 г. по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в хипотезата на т. 1, изречение трето, in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС ОСГТК, по първите поставени въпроси от двете страни по спора, уточнени и конкретизирани в следния вид: "Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора ?". Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното: Според възприетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. В този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС според които, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии /магистрати, адвокати, военни, митнически служители и др. / очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация. В посочения смисъл е константната съдебна практика на ВКС, опредметена в решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г. о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., и др. По касационната жалба. В касационните жалби се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразни и необосновани изводи на въззивния съд относими към поставения въпрос, както такива относно доказване претърпените неимуществени вреди. В касационната жалба на ищеца се прави оплакване за незаконосъобразно редуциране на обезщетението, доколкото част от негативните последици от незаконното обвинение са били обезщетени от ЕСПЧ и се твърди, че същият не е бил обезщетен по настоящото дело за претендираните морални вреди, преживяни от него в резултат на воденото наказателно производство, тъй като предмет на делото в ЕСПЧ са действия на полицейски органи, свързани с ареста на ищеца преди повдигане на обвиненията срещу него, докато в настоящото дело се претендира репариране на вреди, преживени в резултат на повдигнатите незаконни обвинения. Сочи се, че не е съобразен фактът, че присъденото от ЕСПЧ обезщетение е в полза на четири увредени лица – ищеца, съпругата му и двете им деца. Моли се за отмяна на обжалваното решение в отхвърлената част и присъждане изцяло на претендираната сума за неимуществени вреди. В касационната жалба на ответника по исковата молба се прави оплакване на незаконосъобразно определяне на присъденото обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Моли се за уважаване на касационната жалба и намаляване на присъденото обезщетение. В съдебно заседание касационната жалба на ответника по исковата молба се поддържа от представителя на Прокуратурата на Република България, като се акцентира на завишения размер на присъденото обезщетение и се застъпва становище законосъобразност на обжалвания съдебен акт с присъденото обезщетение от ЕСПЧ. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационните жалби, взе предвид отговора на ищеца по касационната жалба на ответника по исковата молба и становището на представляващия Прокуратурата на Република България – прокурор Д., изразено в съдебно заседание, намира следното: С оглед отговора на въпроса, както и с оглед събраните по делото доказателства настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г. о., намира, че законосъобразно въззивният съд е стигнал до извод за намаляване размера на неимуществените вреди с оглед за присъдено от ЕС обезщетение за вреди в размер на 40000 евро - резултат от задържането под стража и от нарушаване на неприкосновеността на дома. Присъденото обезщетение съгласно решението на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 15.10.2013 г. по дело "Г. срещу България"(жалба 34529/10), визира едновременно и четиримата жалбоподатели, действия, извършени от органите на МВР, нарушаващи неприкосновеността на жилището на ищеца, извършването на обиск без санкцията на съда и бързото явяване пред съдия. Законосъобразно и обосновано съдът е съобразил всички факти и обстоятелства относно проведеното досъдебно производство. При определяне размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обаче не са съобразени критерият за справедливост по чл. 52, ЗЗД и ППВС № 4/1968 г. Не са отчетени в пълен обем претърпяните болки и страдания от ищеца, резултат от продължилото повече от три години и половина предварително производство, прекратено и влязло в законна сила на 05.10.2013 г., здравословното му състояние по време на предварителното производство, което е дало отражение върху психиката на ищеца – посттравматично стресово разстройство, лечението на което е симптоматично с възможност за пълно оздравяване или за превръщането му в хронично с трайна промяна на личността, угнетеността на ищеца от отражението, което е дало отразяването на предварителното производство в обществото, посредством медиите. Това състояние се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват преживяванията на ищеца следствие предприетите срещу него действия, довели до загуба на социален статус, негативен отзвук в обществото и загуба на възможност за възвръщане на изгубеното. Въззивният съд не е отчел в достатъчна степен доказателствата за отражението на незаконното наказателно преследване върху психиката на ищеца – преживяното тревожно депресивно разстройство, продължителността на периода, през който е провеждано предварителното производство(31.3.2010 г. – 05.10.2013 г.), отчуждението на близки и познати на ищеца, резултат от проведената по отношение на него наказателна репресия. Съвкупната преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, сочи на извод за основателност на претенцията в размер на 60000 лева. Изложеното налага отмяна на въззивното решение в частта от 15000 лева до 60000 лева и уважаване на иска за още 45000 лева. В останалата част и двете касационни жалби се явяват неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение, а въззивното решение в тази част – в сила. С оглед изхода от спора ответникът по исковата молба следва да заплати на ищеца деловодни разноски за настоящото производство в размер на 656 лева, за въззивното производство – още 650 лева, и за първоинстанционното производство – още 850 лева, или всичко 2156 лева. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 135/13.10.2017 г. по гр. д. № 313/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г. о., с което е потвърдено решение № 584/13.4.2017 г. по гр. д. № 685/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г. о., 9 състав, в частта, с която искът на Б. Г. Г. против Прокуратурата на Република България, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата от 15000 лева до 60000 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място], [улица], да заплати на Б. Г. Г., ЕГН -[ЕГН], от [населено място], местност "С. Н. ", кв. 60, № 3063, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, още 45000/четиридесет и пет хиляди/ лева – обезщетение от незаконно обвинение по чл. 282 НК, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 05.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, както и деловодни разноски в размер на 2156/две хиляди сто петдесет и шест/ лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 135/13.10.2017 г. по гр. д. № 313/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г. о., в останалата част. Решението е окончателно.