Решение № 1211 от 12.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7634/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на В. Д., с [ЕГН], гражданка на Турция, родена на [дата]., против решение 812 от 12.06.2024 г., постановено по адм. д. 85 по описа за 2024 г. на Административен съд Търговище. Твърди се неправилност на обжалвания съдебен акт, като се релевират всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му. Ответникът ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, в писмен отговор, представен в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, оспорва касационната жалба по съображения за неоснователността й. Иска отхвърлянето й, а по същество иска атакуваното решение да бъде оставено в сила. Участващият по делото представител на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение, чиято отмяна се иска, е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е отхвърлена жалбата на В. Д. против Заповед 363з-150 от 19.01.2024 г. на ВПД директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) Търговище, с която, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, на лицето е наложена принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България . Административният съд е установил следната фактическа обстановка: С Решение, рег. 778074/15.10.2020 г. на директора на Дирекция Миграция (л. 50 от първоинстанционното дело), на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, на В. Д., гражданка на Турция, родена на [дата]., с [ЛНЧ] е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България. Същата заявила, като постоянен и настоящ адрес за пребиваване в страната гр. Търговище, [улица], [адрес]. На 06.12.2023 г. Д., чрез упълномощен представител, депозирала в ОД на МВР Търговище Заявление, вх. 363000-37113, с което отправила искане за издаване на удостоверение от кога й е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, което да й послужи пред НАП за последващо заплащане на дължимите от нея здравни осигуровки. На 06.12.2023 г. служител на група Миграция при ОД на МВР Търговище извършил справка в Автоматизирана информациионна система (АИС) на МВР за пребиваването на турската гражданка на българска територия за периода от получаване на право на постоянно пребиваване до 06.12.2023 г. (л. 49, пак там), в резултат на която е установено, че първоинстанционната и касационна жалбоподателка, в едногодишен срок след разрешеното й постоянно пребиваване (15.10.2020 г. - 15.10.2021 г.) има кратковременни пребивавания в страната, общо за период от 4 дни, част от които съвпадат с процедурата по предоставеното й право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. След получаване на правото на постоянно пребиваване, е установен общ регистриран престой на чуждата гражданка на територията на Република България от 8 дни. Извършена е фактическа проверка (докладна записка, вх. УРИ 363р-35335 от 19.12.2023 г. л. 53, пак там) на заявения от Д. адрес за пребиваване в гр. Търговище, като, в резултат на същата, е констатирано, че там живее, като фактически ползвател (без подписан договор за наем), С. С. В., който, съгласно дадено сведение (л. 54, пак там), ползва жилището заедно със семейството си предимно през зимата. Не е установявал други лица да са ползвали апартамента. Съгласно сведение от собственичката на жилището С. М. Г. (л. 52, пак там), В. Д. е нейна втора братовчедка по майчина линия, вдовица с две пълнолетни деца, която живее и работи в гр. Истанбул, Република Турция. Отсядала в апартамента през лятото за кратки престои. За образуваното административно производство за налагане на принудителна административна мярка турската гражданка е уведомена лично с писмо (от л. 60 до л. 62 от първоинстанционното дело), като й е указано, че, на основание чл. 34, ал. 1 и ал. 3 АПК, може да изрази своите възражения във връзка със започналото административно производство в 7-дневен срок. Д. се възползвала от предоставената й законова възможност, като депозирала писмено заявление л. 66-68, пак там. С Предложение до ВПД директора ОД на МВР Търговище, рег. УРИ 363р-2271 от 19.01.2024 г., Началникът на група Миграция при ОД на МВР Търговище предложил издаването на заповед, с която на Д. да бъде наложена принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. На 19.01.2024 г. ВПД директорът на ОД на МВР Търговище издал оспорената Заповед 363з-150 (л. 20-26, пак там), връчена на на нейния адресат на 31.01.2024 г. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът е преценил, че жалбата на В. Д. е процесуално допустима, но е неоснователна. Обосновал се е, че оспорената Заповед е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган, в установената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК на индивидуален административен акт в писмена форма, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила или нарушение на материалния закон. Обсъдил е нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Приел е за безпротиворечиво установено, че, след като на жалбоподателката е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, тя фактически не се е установила на територията на страната, доколкото е пребивавала у нас през първата година след полученото право на постоянно пребиваване общо 4 дни, връщайки се в Турция в деня на пристигането си. Отчел е данните по делото, че след този период посещенията й са още по-редки, като през 2022 г. е била у нас два пъти, отново напускайки страната в деня на пристигането си, а през 2023 г. само веднъж, като е останала за два дни. Достигнал е до извод, че турската гражданка не се е установила и не е пребивавала на територията на Република България в рамките на посочения в чл. 40 ал. 1 т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този си извод, съдът е посочил, че, според предоставените от НАП данни (писмо, изх. ЕП-20/08.01.2024 г. по описа на Териториална дирекция на НАП Варна, офис Търговище л. 64 от първоинстанционното дело) В. Д. не е упражнявала трудова дейност на наша територия и е внесла еднократно здравните си осигуровки през месец декември 2023 г. Решаващият състав на Административен съд Търговище е тълкувал понятието трайно установяване , за което липсва легална дефиниция в ЗЧРБ, по аналогия с чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Според съда, под установяване на територията на дадена държава следва да се разбира, че лицето живее в дадено населено място в тази държава, където упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности. Посочил е, че в това населено място то е включено и в съответните осигурителни системи, още повече когато това е задължително. Приел е, че инцидентните пребивавания на Д. на българска територия не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко за трайно такова. Като анализирал разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, се мотивирал, че същата включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, като, ако той/тя не реализира това си желание в един разумен срок, то това означава, че лицето няма желание за установяване, съответно не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване. На следващо място съдът е обсъдил възражението на В. Д., че е била възпрепятствана да се установи на територията на страната, поради форсмажорни обстоятелства въведените ограничителни мерки поради обявената от Световната здравна организация пандемия, свързана с разпространението на COVID-19. Съобразил е обявеното с решение на Народното събрание на Република България извънредно положение в страната от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г., решението за неговото удължаване до 13.05.2020 г., както и обстоятелството, че през неговото времетраене не е имало нормативна забрана за влизане в страната или забрана за напускането й от граждани, на които е разрешено постоянно пребиваване в Република България. Подчертал е, че Д. не е ангажирала доказателства да е имало такава забрана в Турция. Посочил е, че турската гражданка е влизала и излизала от страната през целия период на пандемията, както и след него. Счел е за правилна преценката на административния орган, че спрямо чуждия гражданин не са налице обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ Д. не се е установила постоянно на територията на Република България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на нея не са образувани производства по Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и от събраните доказателства се установява, че постоянният й адрес е в Турция, където работи. Заключил е, че лицето изобщо не имало намерение да се установи да живее у нас. Формирал е решаващия извод за законосъобразност на оспорената Заповед 363з-150 от 19.01.2024 г. на ВПД директора на ОД на МВР Търговище. Отхвърлил е, като неоснователна, подадената от Д. против Заповедта жалба. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно и не страда от релевираните от касационната жалбоподателка пороци. Постановено е в съответствие с материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въз основа на вярно изяснената фактическа обстановка, след обсъждане на доводите на страните и анализиране на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е формирал обосновани правни изводи за законосъобразност на Заповед 363з-150/19.01.2024 г. на ВПД директора на ОД на МВР Търговище. Неоснователно е касационното оплакване, че оспорената Заповед за налагане на принудителна административна мярка е издадена от некомпетентен орган. Издател на процесната заповед е ВПД директор на ОД на МВР Търговище орган, компетентен съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. В подкрепа на този извод е чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на Министерството на вътрешните работи, съгласно който областните дирекции на МВР се ръководят от директори, които налагат административни наказания и прилагат принудителни административни мерки в предвидените от закон случаи. Обстоятелството, че директорът на Дирекция Миграция е издал Решение, рег. 778074 от 15.10.2020 г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване на турската гражданка не води автоматично до извод, че той трябва да бъде и издателя на заповедта за прилагане на принудителната административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България на това лице, в какъвто смисъл са доводите в касационната жалба. Волята на законодателя в ЗЧРБ по този въпрос е достатъчно ясна и не дава повод за противоречиво тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 25, ал. 3 от с.з. заявление за предоставяне на разрешение за постоянно пребиваване се подава лично в дирекция Миграция или сектор/група Миграция при съответната областна дирекция на МВР, като директорът на дирекция Миграция или оправомощено от него лице взема решение по заявлението в срок до два месеца от подаването му. Законово овластените органи да налагат принудителни административни мерки по ЗЧРБ са регламентирани в чл. 44, ал. 1 от с.з., като директорът на дирекция Миграция и директорите на Столичната и областните дирекции на МВР, наред с други органи, са посочени като компетентни издатели на заповеди за налагане на принудителни административни мерки в условия на алтернативност. В допълнение, тази норма не съдържа соченото от касационната жалбоподателка изискване наложената в случая принудителна административна мярка да се налага от органа, който е издал разрешението за постоянно пребиваване. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, че оспорената заповед не отговаря на изискванията на чл. 59 АПК. Видно от съдържанието й, същата съдържа подробно изложение на установените в административното производство факти и обстоятелства, начинът на установяването им и приложението на закона към тях. Правилно съдът е установил, че фактическите основания за издаване на Заповед 363з-150/19.01.2024 г. на ВПД директора на ОД на МВР Търговище се подкрепят от материалите по административната преписка. Турската гражданка В. Д. е получила на 15.10.2020 г. право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Съгласно тази разпоредба, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съобразно нормата на чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на МВР заявление по образец и документи, съгласно Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ/Правилник/а). Изискуемите документи са посочени в чл. 34, ал. 1 и чл. 40 от Правилника, като необходим такъв е документът, доказващ осигурено жилище чл. 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ. Такова, съгласно заявеното от турската гражданка, е жилище, представляващо апартамент [номер], находящ се в гр. Търговище, на [улица], [адрес]. Съгласно извършена на 06.12.2023 г. в АИС МВР справка (л. 49 от първоинстанционното дело), в законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след разрешението за пребиваване, турската гражданка е влизала от Турция на територията на страната общо 4 пъти, като е престоявала само по един ден. От извършената на 13.12.2023 г. полицейска проверка на заявения от Д. адрес за пребиваване в гр. Търговище и дадените сведения от С. С. В. фактически ползвател на имота и С. М. Г. собственичка на имота (л. 52 и л. 54 пак там), се установява безпротиворечиво, че жалбоподателката не се е установила трайно на [улица], а идва инцидентно и за кратко, като не плаща наем или разходи за комунални услуги за посочения имот. С. Г. заявява, че В. Д. живее в гр. Инстанбул в собствено жилище и работи, като [заличен текст]. С. В., който посочва, че живее в апартамента заедно с жена си и детето си предимно през зимата, подчертава, че не е виждал друго лице да идва/ползва имота, докато той фактически е пребивавал в него и не е уведомяван от Г., че имотът се ползва и от друго лице. От изтичането на законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок до 06.12.2023 г., видно от справката в АИС МВР на л. 49 от първоинстанционното дело, турската гражданка е влизала от Турция на българска територия инцидентно, пребивавайки от един до два дни, като общият брой влизания е 3, а общият й престой само 4 дни. При тази фактическа установеност, правилна и обоснована е преценката на съда, че В. Д. не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Доказателство за това е и обстоятелството, че, съгласно справката на НАП, изх. ЕП-20 от 08.01.2024 г., вх. УРИ363000-955/09.01.2024 г. по описа на ОД на МВР Търговище, за периода от 15.10.2020 г. до 28.12.2023 г., няма данни за осигуряване на лицето по Кодекса за социално осигуряване (КСО). По данни от същото писмо Д. не си е плащала регулярно дължимите здравноосигурителни вноски в периода 15.10.2020 г. 28.11.2023 г. (налице е еднократно плащане на същите на 21.12.2023 г.), поради което не би било необосновано да се предположи, че тя не е имала желание да извършва трудова дейност на българска територия или намерение да се възползва от здравната система на страната, съответно, че изначално не е имала желание и намерение да се установи трайно в Република България. Налице е визираната в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото й на пребиваване в Република България. По делото липсват данни, а и не се твърди да е налице някое от изключенията, предвидени в цитираната разпоредба. Същата е императивна, поради което издателят на административния акт е обвързан с прилагането й при наличието на предвидените в нея условия и не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата/нейната правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Настоящият състав на касационната инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието трайно установяване , за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната в рамките на 4 непоследователни дни през едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не могат да обосноват извод за трайно установяване. Обоснован на писмените доказателства по делото е направеният от административния орган и съда извод, че за жалбоподателката не е била налице невъзможност да се установи на територията на Република България поради наличието на ограничителни мерки у нас и в Турция, свързани с разпространението на пандемията от COVID-19. В допълнение към изложените от първоинстанционния съд мотиви относно решението на Народното събрание на Република България за обявяване на извънредно положение върху територията на Република България във връзка с пандемията от COVID-19, считано от 13.03.2020 г., следва да се посочи, че нито пред административния орган, нито пред съда са представени документи, които да доказват въвеждане на забрана за напускане на Турция през 2020 г., още повече че по преписката има данни, че Д. е влизала от Турция и излизала от Република България два пъти през посочената година, считано от датата на получаване на разрешението за постоянно пребиваване в Република България. Това означава, че дори и през периода на ограниченията, турската гражданка, доколкото не е бил препятствана да излиза от Турция и влиза на българска територия, при желание от нейна страна, е можела да заживее в Република България. Невъзможност за трайно установяване у нас не се констатира и във връзка със сочените здравословни проблеми на нейния баща, доколкото представената пред първата инстанция епикриза (л. 11-19 от първоинстанционното дело) е относима за период извън едногодишния срок по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в този документ с дата 23.08.2023 г., в раздел История на заболяването (л. 12, пак там) е изрично уточнено, че Пациентът няма никакви епикризи, а роднините на пациента не знаят нищо , поради което същият не доказва, че за целия период, считано от датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване до образуването на административното производство, в което е издаден спорният акт, Д. е трябвало да полага грижи за своя баща, които са я възпрепятствали да се установи трайно в Република България. В съответствие с материалния закон разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ компетентният административен орган, при налагане на процесната ПАМ, е извършил преценка на посочените в тази норма обстоятелства. Семейните, културните и социални връзки на първоинстанционната и касационна жалбоподателка са с Турция, където, от данните по делото, се установява безпротиворечиво, че е обичайното й пребиваване, семейството й и центърът на жизнените й интереси. Поради това и наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото й на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата й по произход. Относно преповтореното от първоинстанционната в касационната жалба възражение, че административният орган е нарушил задължението си по чл. 26 АПК за уведомяването на Д. за започване на производството по издване на спорната Заповед, напълно се споделят съображенията на първоинстанционния съд за отхвърлянето му, което прави ненужно повтарянето им и настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед правомощието си по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, препраща към тях, като мотиви на собствения си акт. В заключение, установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване на В. Д.. Като е достигнал до аналогични правни изводи и е отхвърлил жалбата й против Заповед 363з-150 от 19.01.2024 г. на ВПД директора на ОД на МВР Търговище, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Въпросът за присъждане на разноски не се обсъжда, тъй като такива не са претендирани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия