Решение № 13560 от 9.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8926/2016 г.

Решение № 13560 от 9.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8926/2016 г., VI о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Н. И. против решение № 13 от 20.06.2016 г. по адм. дело № 152/2016 г. на Административен съд- Р., с което е отхвърлена жалбата й против решение ПОБГВ № 1040-17-18/06.04.2016 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Р., с което е и потвърденото разпореждане № 171-00-585-3/11.03.2016 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица и е осъдена да заплати разноски. Жалбоподателката поддържа, че решението на административния съд е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като размерът на обезщетението при безработица е неправилно определен. Моли решението да бъде отменено, включително в частта за разноските. Претендира и направените пред касационната инстанция разходи по водене на делото. Ответникът - директорът на ТП на НОИ - Р. не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения срок за касационно оспорване и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд - Р. е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Съдебният състав аргументирано приема, че не са налице основания за отмяна не оспорения административен акт - същият е постановен от компетентния орган, в предвидената форма при спазване на административнопроизводствените правила. Правилно е и заключението за съответствие на оспорения административен акт с материалноправните разпоредби, регламентиращи обезщетението при безработица. В конкретния случай е установено, че жалбоподателката Иванова се осигурява в Р. Г. за периода 24.07.2014 г. - 31.01.2016 г. (документ U 1) и в България за времето от 01.02.2016 г. до 08.02.2016 г. След прекратяване на трудовото правоотношение с последния работодател НЧ "Надежда - 1908", с. Н. село, община Р. на 08.02.2016 г. жалбоподателката подава заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица (заявление от 11.02.20016 г.). Такова й е отпуснато с разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за периода 08.02.2016 г. - 07.12.2016 г. в размер на 12.00 лв. дневно. Това разпореждане е потвърдено след жалба на Иванова с решението на директора на ТП на НОИ - Р., предмет на оспорване. При тези данни правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 КСО съдът приема, че жалбоподателката има право на обезщетение за безработица, тъй като е осигурявана за този риск през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването. С оглед обстоятелството, че през посочения период жалбоподателката се осигурява в България и в друга държава членка на Европейския съюз, аргументирано съдът приема, че приложими са разпоредбите на Регламент № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно координация на системите за социална сигурност. Десетмесечният период за изплащане на обезщетение е правилно определен съобразно изискванията на чл. 54в, ал. 1 КСО в ред. до ДВ бр. 98 от 2016 г., като е съобразен и осигурителния стаж на жалбоподателката в Р. Б.. При правилно тълкуване на разпоредбите на чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. първоинстанционният съд приема, че размерът на обезщетението следва да бъде определен при отчитане на трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно българското законодателство, независимо че последното предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията, който в случая включва и времето, през което спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава членка (арг. от чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.). На основание цитираните текстове, при съобразяване размера на трудовото възнаграждение при последния работодател НЧ "Надежда -1908" с. Н. село и при условията на чл. 54б, ал. 1 КСО правилно е преценено, че отпуснатото среднодневно парично обезщетение при безработица в размер на 12.00 лв. дневно, е определено в съответствие с посочените материалноправни разпоредби. Изложеното налага заключението, че размерът на обезщетението за безработица е правилно определен, а доводите на касатора в обратния смисъл са неоснователни. Ето защо като достига до заключение в този смисъл, приема, че не са налице основания за отмяна на административния акт и отхвърля жалбата против решението на директора на ТП на НОИ, съставът на Административен съд - Р. постановява решение в съответствие с нормативната уредба. В частта, в която се оспорва размера на присъдените от първата инстанция разноски, касационната жалба е недопустима и следва да се приеме за искане за изменение или допълване на решението по реда на чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, което съгласно цитирания текст следва да бъде разгледано от първоинстанционния съдебен състав. По тези съображения касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане, производството в тази част да бъде прекратено, а жалбата в тази част- изпратена на първоинстанционния съд за разглеждане по реда на чл. 248 ГПК. Поради всичко изложено настоящият състав на Върховния административен съд приема, че решението на Административен съд- Р. е валидно, допустимо и при постановяването му не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и следва да бъде оставен в сила. По тези съображения Върховният административен съд, шесто отделение,