Решение № 1418 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4957/2007 г.

Решение № 1418 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4957/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Г. Н. от с. В., община Г., против въззивното решение от 19.06.2007 г. по гр. д. № 141/2007 г. на Великотърновския апелативен съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 15.12.2006 г. на Габровския окръжен съд по гр. д. № 169/2005 г. и вместо това е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на Д. И. К. от гр. Г. сумата 17 000 лв., дължима по разписка от 21.08.2005 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 4.11.2005 г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в размер на сумата 2 220 лв. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на изводите по подробно изложените от него съображения. Иска отмяна на решението и вместо това предявеният против него иск бъде отхвърлен или делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав. Претендира и заплащане на направените от него съдебни разноски. Ответникът по касация и ищец Д. И. К., чрез пълномощника си адвокат Ст. П., оспорва жалбата и иска обжалваното решение да се остави в сила, с присъждане на разноските за това производство. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на IV г. о., като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото, съгласно чл. 218ж ГПК (отм.), намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следните съображения: Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 17 000 лв., дадени в заем от ищеца на ответника по разписката от 21.08.2005 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска да окончателното изплащане. Въззивният съд отменил първоинстанционното решение и вместо това е постановил друго, с което уважил предявения иск, като приел, че ответникът не е оспорил факта на получаване от ищеца на сумата по представената разписка, но възражението му, че я е върнал с представения РКО от 24.08.2005 г. е останало недоказано. Съдът приел, че отношенията между страните по двата документа са различни по естеството си, тъй като плащането на сумата 40 000 лв. не установява погасяване на дължимата по разписката сума, поради липса на посочване на основанието за плащане, а единствено обстоятелството на плащането й няколко дни след подписване на разписката не води до такъв извод. Освен това, възражението му за прихващане между двете суми изключва твърдяното плащане, а от друга страна заключил, че и то е неоснователно с оглед липсата на ликвидно и изискуемо задължение за ищеца за връщане получената по РКО сума, както и тези по разписка без дата за други суми. Изводите на въззивния съд са правилни и обосновани, а оплакванията на касатора са неоснователни. Правилно въззивният съд е приел, че ответникът, сега касатор, е получил сумата 17 000 лв. от ищеца и се е задължил да му я върне в срок до 10.10.2005 г. Представената по делото разписка от 21.08.2005 г. не е оспорена от ответника, а и в тази насока са и неговите твърдения както в хода на производството, така и в касационната жалба. Следователно между страните е възникнало заемно правоотношение, като доказване на изпълнението на поетото задължение за връщане на сумата е в тежест на ответника, съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.). Със събраните по делото доказателства този факт не е доказан по несъмнен начин, както правилно е приел и въззивният съд. Представеният касов ордер за сума, различна по размер, не сочи основанието заплащането й от ответника на ищеца, а показанията на свидетеля Г. В. установяват наличието на други отношения между страните по повод дялово участие във фирма. На такъв извод сочат и събраните по делото доказателства относно плащането от ответника на ищеца и на други суми, представената декларация от 28.10.2004 г. за притежаване от ищеца Д. К. на дялове от капитала на "Хлебозавод" ООД, гр. Г. и изявлението му по повод собствеността върху посочения в същата имот в отношенията му с ответника В. Н. относно същия, както и данните за прекратяване на трудовото му правоотношение с това дружество. С оглед на тези доказателства и при липсата на проведено от ответника пълно и главно доказване на твърдението му, че с част от сумата по РКО е погасил задължението си от 17 000 лв. по издадената разписка, изводът на въззивния съд за дължимост на заетата сума е правилен и се споделя от настоящата инстанция. С оглед защитната позиция на ответника по спора, непредставянето на разписката в оригинал не може да доведе до извод за погасяване на задължението му по нея, в какъвто смисъл са оплакванията му в касационната жалба. Същият не е поддържал, че разписката е унищожена поради плащането, последното не е установено от ангажираните доказателства, а възражението му за прихващане на дължимата от него сума със сумата, дължима му от ищеца по РКО правилно е прието за неоснователно. От представения ордер не се установява поето от ищеца задължение за връщане на получената сума, както неоснователно поддържа касаторът, а данните по делото сочат на наличие на други отношения между страните, които не са предмет на настоящия спор. В заключение, въззивният съд правилно е изяснил фактическата обстановка въз основа на направената преценка на събраните доказателства, поради което и изводите му са обосновани и в съответствие с материалния закон. Не са налице поддържаните от касатора касационни основания, поради което и обжалваното решение следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ищеца и направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. за платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС, IV г. о.