Решение № 11292 от 28.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13948/2014 г.

Решение № 11292 от 28.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13948/2014 г., V о., докладчик председателят Виолета Главинова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Пенка Стоянова Кьосева от гр. Бяла, чрез пълномощника си адв. Тодоров, против решение № 5641 от 8.09.2014 г., постановено по адм. дело № 10288/2013 г. от Административен съд София-град, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата й срещу заповед № 137/7.10.2013 г. на изпълнителния директор на Агенция по заетостта за прекратяване на служебното правоотношение на Кьосева от длъжността "старши експерт", длъжностно ниво [10], "Експертно ниво 6" в отдел "Посреднически услуги" на основание чл. 103, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 6 Закона за държавния служител (ЗДСл). Жалбоподателката поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Моли да бъде отменена заповедта по отношение на датата, с която считано от 5.08.2014 г., а не от 7.10.2013 г. служебното правоотношение на Пенка Кьосева, на заеманата от нея длъжност в Дирекция "Бюро по труда" - гр. Русе, е прекратено. Претендира и направените по делото разноски. Ответникът - изпълнителния директор на Агенция по заетостта, чрез юрисконсулт Еленкова излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира и направените по делото разноски в т. ч. юрисконсултско възнаграждение и за двете съдебни инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура представя заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: За да постанови обжалваното решение съдът от първата инстанция е приел, че оспорената заповед за прекратяване на служебно правоотношение е законосъобразна. Обосновал е извод, че същата е издадена от компетентен административен орган, в законоустановената форма с посочване на фактическите и правни основания за постановяването й, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материално-правните разпоредби. Приел е още, че съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1, т. 4 ЗДСл органа по назначаването може да прекрати по своя преценка служебното правоотношение поради несъвместимост в случаите на чл. 7, ал. 2, т. 6 ЗДСл. Доводът в жалбата, за прекратяването му по силата на закона не се основава на изрична норма, поради което съдът го е приел за неоснователен. Законодателят не е предвидил срок от узнаването, или изричен момент, в който да бъде прекратено или да се счита за прекратено служебното правоотношение, а предвижда прекратяване на правоотношението само при кумулативното осъществяване на конкретни и изчерпателно посочени факти. Възникването на фактите, чрез които се осъществява състава на последната разпоредба е следвало да бъде проверено. За да е налице несъвместимостта е необходимо държавният служител "да работи" по трудово правоотношение. Органът по назначаването има право да прецени в кой момент е изпълнено посоченото изискване. Приел е за правилни и доводите изложени в писмото от 13.08.2013 г. на ответника. Отделно от това в конкретния случай е била налице дисциплинарна процедура спрямо жалбоподателката, чиито изход е следвало да изключи всяко съмнение, че представените доказателства целят да се избегне дисциплинарното наказание. Обжалваното решение е правилно. Съдът е изяснил правилно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция. В касационната жалба, по същество не се сочат възражения, различни от направените от решаващия съд, които възражения той е обсъдил в мотивите си. Неоснователен е доводът за нарушение на материалния закон, както правилно е приел съдът от първата инстанция, той като административният орган по назначаването е в правомощията си да прекрати служебното правоотношение, но едва след установяване на наличие на предвидените в закона случаи на несъвместимост. Както е посочил решаващия съд, законодателят не е поставил изискване кога да бъде извършен избор и кога правоотношението да бъде прекратено, което от своя страна води до извода, че няма нарушение на материалния закон. Административният орган разполага с оперативната самостоятелност да прецени, след възникване на някое от основанията за недопустимост и след като е получил уведомление за това, да прекрати служебното правоотношение. Поради горното настоящата инстанция приема, че не са налице релевираните в касационната жалба основания за отмяна на съдебния акт. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора и направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски по делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на Агенция по заетостта юрисконсултско възнаграждение в размер на 340 лева, на основание чл. 8, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, представляващи разноски по делото за настоящата инстанция. Претенцията за присъждане на разноски по делото, направени пред първоинстанционния съд страната е следвало да потърси по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение,