Решение № 60 от 4.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2018 г.

Решение № 60 от 4.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2018 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Р. П. П. чрез пълномощника си адв. Й. Д. е обжалвала въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 360 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 2/2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 751/1.06.2018 г. Ответницата Т. Г. И. чрез процесуалния си представител адв. П. Д. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Въззивният съд не е допуснал заявените в жалбата нарушения, поради което обжалваното решние следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за задължението на въззивния съд да основе решението си на всички събрани по делото доказателства и да изложи доводи защо отхвърля за недостоверни определени доказателства като е констатирано противоречие по този въпрос с практиката на ВКС. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, първо гражданско отделение приема следното: С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил решението на Пловдивския районен съд № 1023 от 23.03.2016 г. по гр. дело № 2848/2015 г. и е отхвърлил предявения от Р. П. П. против Т. Г. И. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено между страните, че Р. П. П. е собственик на 1/3 ид. част от УПИ...., кв...... по КРП на [населено място], Пловдивска област с площ от 790 кв. м. и за осъждане на ответницата Т. Г. И. да й предаде владението върху имота. Въззивният съд е приел, че ищцата извежда правото си на собственост върху 1/3 ид. ч. от процесния имот по наследствено правоприемство от своята майка – М. С. П. и договор за дарение от 1975 г., с който М. М. А. е дарила на М. С. П., Я. С. Г. и В. С. Г. спорния имот, но не е установила правото на собственост на своята праводателка. Съдът е изложил съображения, че ищцата не е доказала правото на собственост на дарителката М. М. А., тъй като по делото не е представен посоченият в нотариален акт № 12.03.1975 г. акт за поземлена собственост № 1837/974 и не е установено такъв да е съществувал. Въззивният съд е приел също така, че ищцата не е оборила по реда на чл. 193, ал. 3 ГПК материалната доказателствена стойност на акта за общинска собственост, удостоверяващ правото на собственост върху спорния имот на [община], който ответницата е придобила след публичен търг с договор от 29.10.2013 г. Както е констатирано в определението по допускане на касационното обжалване, при решаването на делото въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в несъобразяване на мотивите с изискването на чл. 235 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства – отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Това налага обжалваното решение да се отмени и делото да се реши по същество от касационната инстанция. Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС от Р. П. П. против Т. Г. И. за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/3 ид. ч. от. от УПИ..... - общински, кв...... по КРП на [населено място], [община] с площ от 790 кв. м. и за осъждане на ответницата да й предаде владението на имота. Твърденията в исковата молба са, че ищцата е придобила процесния имот по наследствено правоприемство от майка си, която от своя страна го е придобила по дарение, сключено с нот. акт № 1975 г. С договор от 29.10.2013 г. Община [населено място] е продала имота на ответницата с писмен договор, без да е била собственик, макар да е съставен акт за частна общинска собственост № 527/22.03.2013 г., поради което договорът не е породил вещноправно действие. Ответницата не е подала отговор на исковата молба, а в хода на производството е изразила становище, че е придобила правото на собственост върху процесния имот чрез редовно проведена процедура по продажба на имота на търг, като общината - продавач се е легитимирала валидно като собственик с акт за общинска собственост. Ищцата е представила по делото нотариален акт № 1975 г. на нотариус при Пловдивския районен съд, с който М. М. А. е дарила на дъщерите си В. С. Г., М. С. П. и Я. С. Г. празно дворно място от 790 кв. м. парцел..... в кв...... по плана нас. К., П. окръг. В този нотариален акт е записано, че дарителката се е легитимирала с акт за поземлена собственост 1837/974. От представеното удостоверение за наследници АО-3990 от 8.10.2014 г. е установено, че М. С. П. е починала на 21.03.2011 г. и е оставил за наследници съпруг П. А. П., починал през 2013 г. и дъщеря Р. П. П.. [община], която е продала процесния имот на ответницата, е съставила акт за частна общинска собственост № 22.03.2013 г., в който като основание за собствеността е посочен чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОС, без да е посочено в него коя е законовата разпоредба по силата на която е придобила собствеността. По иска с правно основание чл. 108 ЗС ищецът трябва да докаже, че е собственик на имота на посоченото в исковата молба основание и че имотът се владее от ответника. Ответникът носи тежестта да докаже, че упражнява фактическата власт на правно основание, а ако заявява свои вещни права – да докаже противопоставимо на ищеца придобивно основание. По отношение на правата на ищцата: По договора за дарение, сключен с нот. акт № 1975 г., с който е дарена 1/3 ид. ч. от процесния имот на майка й М. С. П. дарителката се е легитимирала с акт за поземлена собственост № 974. Съгласно ТР 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, нотариалният акт е официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК по отношение на фактите, които нотариусът е удостоверил, че са се осъществили, както и че при изповядване на сделката са представени описаните в нотариалния акт документи. При оспорване на нотариалния акт като документ, което става по реда на чл. 193 ГПК с преклузия съгласно чл. 133 ГПК до изтичане на срока за отговор на исковата молба при представянето му с нея, тежестта за установяване на неистинността е на оспорващата страна. В разглеждания случай такова оспорване не е направено /ответницата не е подала отговор на исковата молба/, следователно няма основание да се приеме, че макар да не е могъл да бъде издирен и представен по делото, актът за поземлена собственост, описан в нотариалния акт за дарение № 1975 г. е несъществуващ документ /срв. решение по гр. д. № гр. д. № 2212/2018 г. на ВКС, ІІ г. о./. От материалната доказателствена сила на нотариалния акт № 1975 г. следва, че този документ е бил представен пред нотариуса и с него дарителката е установила правото си на собственост при изповядване на сделката. На следващо място следва да се посочи, че от отговорите на издадените от съда удостоверения също не може да се направи извод, че такъв документ не е бил издаван, защото [община] е посочила, че в архива й не се съхраняват актове, издадени от други органи. От писмото от държавния архив е видно, че справката не е направена в архивни фондове на Дирекцията на земята, която е органът съгласно чл. 46 от Закона за Т. (отм.); издаващ актовете за поземлена собственост на одворените и оземлени лица, а в предадените архиви на други органи, в които няма основание да се съхранява такъв документ. По делото са събрани и косвени доказателства за собствеността на дарителката – одобрен архитектурен проект за къща, позволителен билет за построяване на ограда, издаването на удостоверение за данъчна оценка и скици при изповядване на сделката. По изложените съображения настоящият състав на ВКС приема, че ищцата е доказала правото на собственост върху 1/3 ид. ч. от процесния имот на поддържаното в нея основание – дарение на майка й, оформено с нот. акт № 1975 г. и наследствено правоприемство по чл. 5, ал. 1 ЗН. Доказването на собствеността на ищцата изключва правата на общината на посоченото основание в акта за общинска собственост – чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗС – предоставяне на имота на общината по силата на закона, защото на това основание общината не може да придобие права върху имоти, собственост на физически лица. Щом като общината не е била собственик, ответницата също не е могла да придобие права по силата на договора за продажба от 2013 г. и установеното от нея владение върху процесния имот е без основание. От изложеното следва, че предявеният иск ревандикационен иск е основателен и следва да бъде уважен като се признае за установено по отношение на Т. Г. И., че Р. П. П. е собственик на 1/3 ид. ч. от процесния имот. Предявяването на иск за собственост е действие на обикновено управление и всеки от съсобствениците може да го предяви срещу несобственик и да поиска предаването на владението на целия имот, когато то не е установено на правно основание /решение 1421/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. /. Следователно ревандикационният иск е основателен и в осъдителната му част изцяло, а не само до размер на 1/3 ид. ч., притежаван от ищцата. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата Т. Г. И. следва заплати на ищцата Р. П. П. разноски по делото за всички инстанции в размер на 2700 лв. направени както следва: за първоинстанционното производство 590 лв., за въззивното производство по гр. д. № 1298/2016 г. на Пловдивския окръжен съд – 855 лв.; за въззивното производство по гр. д. № 2/2018 г. на Пловдивския окръжен съд – 600 лв., за настоящото касационно производство -655 лв. Неоснователно е възражението на ответницата по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар, платен от касаторката за поради прекомерност, тъй като уговорения и заплатен размер от 600 лв. е минималния дължим по чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. на ВАС Обн. ДВ бр. 64/2004 г. за касационното производство. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение