Решение № 6882 от 21.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3789/2013 г.

Решение № 6882 от 21.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3789/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 7014 от 17.12.2012 г., постановено по адм. д. № 388/12 г. Административен съд - София град, първо отделение, II - ри състав, е изменил по жалба на "Яни 04" - ООД - гр. Перник, ревизионен акт № 12101100730/17.05.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1859/20.10.2011 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София в частта относно определени задължения по ЗДДС за м. ноември 2008 г., като вместо размер на главницата от 14 975,67 лв. определя размер на задължението по ЗДДС: данък за внасяне в размер на 13 825 лв., ведно със законната лихва от 17.05.2011 год. до окончателното заплащане на сумата, като е отхвърлил жалбата в останалата й част и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. София сумата 825 лв. юрисконсулско възнаграждение. Срещу това решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от "Яни 04" - ООД - гр. Перник, представлявано от управителя Виктор Николаев Димитров. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материални и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София град и вместо него да постанови друго такова, с което да уважи жалбата. Претендира заплащане на направените по делото разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София /сега дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира се заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд София град е изменил по жалба на "Яни 04" - ООД - гр. Перник, ревизионен акт № 12101100730/17.05.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1859/20.10.2011 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София в частта относно определени задължения по ЗДДС за м. ноември 2008 г., като вместо размер на главницата от 14 975,67 лв. определя размер на задължението по ЗДДС: данък за внасяне в размер на 13 825 лв., ведно със законната лихва от 17.05.2011 год. до окончателното заплащане на сумата, като е отхвърлил жалбата в останалата й част. Прието е, че по делото липсват данни при издаване на ревизионния акт да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да накърняват правото на защита на ревизираното лице или ако не са допуснати, административният орган би постановил акт с друго съдържание. По отношение на начисления ДДС в размер на 14 667,50 лв. на основание чл. 26, ал. 7 във вр. с чл. 86 от ЗДДС съдът е възпроизвел установената фактическа обстановка по спора, свързана със сключената сделка, изразена в нотариален акт № 109, т. I, рег. № 5820, н. д. № 651/2008 г., по силата на която дружеството е придобило от физическо лице правото на строеж върху недвижим имот, като в замяна се е задължило да обезщети прехвърлителя с конкретно посочени недвижими имоти и основанията на органа по приходите за определяне на задължения за данък добавена стойност. Съдът е посочил, че в случая е налице бартер при условията на чл. 130 от ЗДДС, поради което приобретателят следва да начисли данък върху това, което дава, ако то е обект на облагаема доставка - в случая строителна услуга, като данъчното събитие възниква и за двете доставки на датата на учредяване на правото на строеж, тъй като към този момент собственикът на земята е извършил прехвърлянето на вещното право към контрахента си. Съдът е изложил мотиви, защо намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че в случая следва да се определя пазарна цена на правото на строеж. В тази насока е посочено, че данъчната основа на доставката на строителя/инвеститора се определя с оглед предмета на договореното между страните и след като той се е задължил да престира строителни или други услуги, данъчната основа на доставката му е пазарната цена на договорената престация. Посочено е, че за определяне на пазарната цена на строителната услуга са изготвени две експертизи - една назначена в ревизионното производство, която е определила пазарна стойност на услугата от 88 006 лв. и друга, назначена в съдебното производство, която е определила цена на строителната услуга от 69 125 лв. Съдът е кредитирал заключението на вещото лице по втората експертиза, като на база на това е приел, че размерът на дължимия данък възлиза на 13 825 лв., до който размер е изменил ревизионния акт в тази му част. От страна на приходната администрация не е подадена касационна жалба спрямо тази част от решението и като необжалвано същото е влязло в законна сила. Относно непризнатото право на данъчен кредит в размер на 334,81 лв. за данъчни периоди 11 и 12 на 2008 г. е прието, че от задълженото лице не са ангажирани никакви доказателства, които да опровергават констатациите, че доставките по тези фактури не са свързани с икономическата дейност на дружеството, поради което в тази част жалбата е отхвърлена като неоснователна. На стр. 6 - 9 от решението са изложени мотивите относно непризнатото право на данъчен кредит по фактура № 105/8.12.2008 г., издадена от "Арчи" - ЕООД. Съдът е приел за правилен извода на приходната администрация за липса на реална доставка по процесната фактура, като мотивите му в тази насока могат да бъдат систематизирани до следното: за доказване на реалност на доставката не е достатъчно само съставяне на частни документи - фактура и приемо-предавателен протокол, в самите подписани от жалбоподателя договори от 15.01.2008 г. и 25.01.2008 г. страните са договорили и подписване на други допълнителни доказателства, които не са представени от жалбоподателя - приемо-предавателни протоколи или двустранно одобрени проекти за ремонтни работи, работен проект, разрешение за строеж, определяне на строителна линия и прочие; касае се за извършване на СМР, за които има нормативно установени изисквания, свързани със съставяне на строителна документация; няма представени доказателства за закупуване на строителни материали, за транспорт, за заплащане на работна сила; при извършените насрещни проверки на доставчика няма допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила; констатациите на органа по приходите за липса на реална доставка не са изградени само върху факта на ненамиране на доставчика на деклариран данъчен адрес, а и чрез изискване на доказателства от други лица - в случая са искани писмени обяснения от собствениците на обекта, които са отдали същия под наем на дружеството; доказателствената тежест за реалност на доставката тежи върху жалбоподателя, тъй като това е факт, от доказването на който за него настъпват благоприятни последици, а от друга страна е недопустимо провеждането на доказване на отрицателни факти; приложената сметка към представен от жалбоподателя приемо-предавателен протокол от 8.12.2008 г. не е подписана и не съдържа данни за кой обект е съставена. На база на гореизложеното е направен извод за законосъобразност на ревизионния акт в тази му част, както и в частта относно преобразуване на финансовия резултат по ЗКПО със сумите по фактурите, с които е отказано право на данъчен кредит. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, като на отделни редове са наведени доводи за противоречие на решение с материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за необоснованост. Първото оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон по отношение на определяне на задълженията за ДДС във връзка със сключената сделка за придобито право на строеж от физическо лице. Излагат се доводи, че в случая съдът неправилно е приложил материалния закон и определил моментът на настъпване на данъчното събитие, което според касатора ще настъпи към момента на изграждане на обекта и предаване на същия на другата страна. Направеното оплакване е неоснователно. По въпроса към кой момент настъпва данъчно събитие в хипотезата на чл. 130 от ЗДДС и върху каква данъчна основа следва да бъде начислен данъка, е налице произнасяне на Съда на Европейския съюз с решение от 19.12.2012 г. по дело С-549/11 по отправено на преюдициално запитване от български съд. Със същото се приема, че когато в полза на дружеството е учредено право на строеж за построяването на сграда като насрещна престация за изграждането на определени представляващи недвижима собственост обекти в сградата, които дружеството се задължава да предаде в завършен вид на учредителите на правото на строеж, тези разпоредби допускат данъкът върху добавената стойност за строителните услуги да бъде изискуем от момента на учредяване на правото на строеж, тоест преди предоставянето на услугите, щом към момента на учредяване на това право всички релевантни елементи на бъдещата доставка на услуги са вече известни, поради което в частност и разглежданите услуги са точно определени и стойността на това право може да получи парично изражение. По подробни мотиви в тази насока, както и относно начина на определяне на данъчната основа, са изложени в решението на Върховния административен съд № 5047 от 10.04.2013 г., по адм. д. № 8747/2010 г., по което дело е направено и преюдициалното запитване. В този смисъл следва да бъде прието, че направеното оплакване за допуснато нарушение на материалния закон относно момента на настъпване на данъчното събитие при този договор се явява неоснователно. Неоснователни са и оплакванията спрямо частта от решението, с което е отхвърлена жалбата на дружеството относно непризнато право на данъчен кредит по фактура № 105/8.12.2008 г., издадена от "Арчи" - ЕООД. Първоинстанционният съд е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, основанията на органа на приходите за непризнаване на право на данъчен кредит, след което е обсъдил същите с оглед направените оплаквания от страна на жалбоподателя. Направените изводи за законосъобразност на оспорения ревизионен акт в тази му част са логически обосновани на фактите и доказателствата по делото и при правилно тълкуване на материалния закон и се споделят напълно от настоящата съдебна инстанция. Правилно е прието, че с оглед правилата на разпределяне на доказателствената тежест в процеса данъчно-задълженото лице е това, което следва да установи реално изпълнение на фактурираните услуги, и че в случая констатациите на органа по приходите не се градят единствено и само на обстоятелството, че доставчикът не е открит на деклариран данъчен адрес. От друга страна тези констатации не са произволни, а се градят на законово установена презумпция, формулирана в чл. 37, ал. 4 от ДОПК, според който в случай, че субектът не представи изискани по реда на ал. 3 доказателства, органът по приходите може да приеме, че те не съществуват и преценява само събраните в производството доказателства. В представените по делото договори са уговорени клаузи за представяне на допълнителни доказателства, свързани с осъществяването на планираните строително-ремонтни работи, като жалбоподателят не ангажира доказателства, че за същите не е било необходимо издаване на строителни разрешения и прочие. Доводите, свързани с водено арбитражно дело между дружеството и наемодателите, са неотносими към спора, доколкото това дело е водено по отношение на ползването на имота безправно основание, а не относно извършени подобрения в имота от страна на жалбоподателя. Неоснователно е и оплакването, че съдът е кредитирал становището на другата страна, а не е обсъдил възраженията на жалбоподателя. Видно от данните по делото, на повече от две страници решаващият съд е обсъждал всички направени оплаквания за материална незаконосъобразност на ревизионния акт в тази му част. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че отхвърляйки жалбата в посочените й част, Административен съд - София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция юрисконсулско възнаграждение в размер на 1136,43 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,