Решение № 15817 от 21.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10079/2010 г.

Решение № 15817 от 21.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10079/2010 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от председателя на Общински съвет Варна срещу Решение № 1037/21.05.2010 г. по адм. д. № 79/2010 г. на Административен съд - Варна. В касационната жалба с доводи за неправилност с посочени отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК се претендира отмяна на решението. Ответната страна - Областен управител на област Варна не се представлява и не взема становище. Заинтересованата страна Комисия за защита от дискриминацията, чрез юрк. Горянова счита касационната жалба за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура, счита касационната жалба за основателна. Върховният административен съд, III отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 от АПК и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. След извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК касационният състав намира, че по същество решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено поради следното: Производството пред административния орган е било образувано по повод оспорване на областния управител на област гр. Варна срещу решение на ОбС Варна № 1840-2, прието с протокол № 19/9.12.2009 г., с което повторно е прието решение № 1831-11/13.11.2009 г., с което ОбС Варна на основание чл. 21, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 17, ал. 1, т. 10 от ЗМСМА по предложение на директора на дирекция "МД и С" утвърждава приоритетните спортове за програма "Спорт" 2010 г. както следва: плувни и водни спортове, колективни спортове и шах в училище. С обжалваното решение съдът е възприел горното решение като индивидуален административен акт и се е произнесъл по същество на спора като е отменил решението на ОбС - Варна. Изводите на съда са незаконосъобразни, тъй като са били налице процесуални пречки за разглеждането на административно-правния спор, изразяващи се в това, че не е налице индивидуален административен акт, подлежащ на оспорване. Решението на общинския съвет, независимо че изхожда от административен орган, не притежава белезите на индивидуален административен акт по дефиницията на чл. 21 АПК. Независимо, че привидно с него се решава въпрос от местно значение по аргумент от чл. 17 ЗМСМА, само по себе си то има организационен характер, а от друга страна и не създава права и задължения или непосредствено да засяга права и законни интереси на граждани и организации по см. на чл. 21 АПК, чл. 147 АПК и § 1, т. 1 от ДР на АПК. Съгласно чл. 147 АПК право да оспорват административният акт имат гражданите и организациите, чийто права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Нормата е обща, наличието на правен интерес за жалбоподателя следва да се изведе от прякото и непосредствено засягане правата и интересите му от атакувания административен акт. Това правило е приложимо винаги, когато липсва друга правна норма от специален закон, която да урежда кръга на лицата, чийто права се засягат от конкретният административен акт, издаван по съответния специален закон. Правото на съдебна защита на правните субекти срещу всички административни актове, които ги засягат е регламентирано в нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ. Съдържанието на понятието "засягане" е изяснено от Конституционния съд в Тълкувателно решение № 21/1995 г. С него той е приел, че "административният акт засяга по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията граждани и юридически лица, респ. организации, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективното право или законен интерес на гражданин, юридическо лице или организация е материалноправното основание за включването му в кръга на съдебнообжлваемите актове. Същевременно това материално основание легитимира процесуалноправния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Правният интерес за обжалване предпоставя предотвратяване на неблагоприятни правни последици. Интересът трябва да е правен, т. е. обжалването следва да е насочено към премахване на неблагоприятни правни последици, респ. към предотвратяването им или към постигане на положителни правни резултати. Правният интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата срещу административния акт възниква тогава, когато административното произнасяне реално е довело до установяването на определено правно положение между конкретни правни субекти към момента на издаване на административния акт. Освен това интересът трябва да е личен и пряк, т. е. административният акт да засяга правната сфера на жалбоподателя като непосредствено отнема, изменя или ограничава права или противозаконно създава задължения за оспорващия или създава права на трето лице, с което уврежда жалбоподателя. Не е налице законов интерес, свързан с лицето, което оспорва административния акт и положението, което се създава като преки административни последици за същото лице по силата на този акт. При това положение и доколкото спрямо касационния ответник не се установява пряк и непосредствен личен интерес от търсената съдебна защита (арг. от чл. 15, ал. 1 от АПК), съдебното производство подлежи на прекратяване поради недопустимост. Доколкото правото на жалба е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на правния спор със сила на присъдено нещо, при липсата на административно (властническо-разпоредително) правоотношение между страните, липсва и материално право. Друго условие за допустимост на жалбата е обжалвания акт да притежава белезите на административен акт - индивидуален, общ или нормативен акт. Липсва ли този белег, жалбата е недопустима. В случая обжалваното решение на ОбС не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Неправилно съдът е приел, че волеизявлението на общинския съвет, материализирано в оспореното решение представлява индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК. В действителност с него не се засягат непосредствено права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, а е волеизявление за определяне на приоритетни дейности. Актът като волеизявление на административния орган във връзка с дейности от местно значение израз на оперативната му самостоятелност по повод осъществяваната от него дейност, има подготвителен и организационен характер и не представлява индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол. В нарушение на чл. 21 и чл. 159, т. 1 от АПК административният съд като не е преценил характера на оспорения от областния управител акт на общинския съвет и е приел за допустимо оспорването по съдебен ред, при липса на предмет - индивидуален административен акт, е разгледал спора по същество и е постановил недопустимо съдебно решение, по недопустимо съдебно производство. Обжалваното решение е постановено при неправилно установени процесуални предпоставки за разглеждане на административното производство по обжалване по съдебен ред на акт, който не е индивидуален, общ или нормативен акт. Първоинстанционният съд е следвало да установи фактическите обстоятелства свързани с допустимостта на производството и относими до характера на оспорения административния акт. Предвид на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че след като е приета за разглеждане жалба (оспорване) срещу акт, който няма характер на индивидуален, общ или нормативен, е проведено нередовно съдебно производство, при нередовно упражнено право на оспорване, при липса на предмет, поради което постановено съдебно решение е недопустимо. С оглед на изложеното и в съответствие с чл. 221, ал. 3 от АПК обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, а производството по адм. д. № 7912/2010 г. на Административен съд - Варна следва да бъде прекратено. По изложените съображения Върховният административен съд, трето отделение,