Решение № 12373 от 12.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7758/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Терзийска, срещу решение 3922 от 14.06.2023 г., постановено по адм. дело 1112/2023 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ). В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не e взел предвид, че макар формално чужденецът да е представил всички изискуеми, посочени в чл. 34 ППЗЧРБ документи, същият е декларирал неверни данни, като е заявил пред административния орган адрес, на който не пребивава, и е представил фиктивен трудов договор, сключен само за целите на процедурата по издаване на разрешение за постоянно пребиваване. Не било съобразено от съда, че от представената справка за пътуванията на чужденеца е видно, че на 28.09.2022г. е регистрирано единственото му влизане в страната през ГКПП Калотина, като на същата дата е и излязъл от Република България. Касационният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът М. Дурмишевич, гражданин на Сърбия, чрез упълномощения адвокат О. Бързаков, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и необоснована, съответно да бъде оставено в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение 3922 от 14.06.2023 г., постановено по адм. дело 1112/2023 г. по описа на АССГ, е отменен по жалба на М. Дурмишевич, гражданин на Сърбия, отказ 536400 558/09.01.2023г. на директора на Дирекция Миграция МВР, с който му е отказано предоставянето на право на постоянно пребиваване в Република България. Съдът е приел от фактическа страна, че М. Дурмишевич е подал заявление за предоставяне на право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. Със заявлението си е представил всички необходими документи, вкл. трудов договор от 28.09.2022 г. с "Ауто трейдинг" ООД, регистриран в НАП, и декларация от В. Мирков, според която той осигурява жилище и адресна регистрация на чужденеца в [населено място], Столична община, [улица]. При тези данни, съдът е приел, че ответникът не е доказал по несъмнен начин, че спрямо М. Дурмишевич е налице основанието за отказ по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба основание да се откаже право на постоянно пребиваване е, ако заявителят е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Решаващият съд е развил мотиви, че в случая липсват доказателства, които да дискредитират доказателствената стойност на приложената декларация за осигурено жилище, както и че директорът на Дирекция "Миграция" е имал процесуалната възможност да изиска от собственика на имота договор за наем и/или лично обяснение, дали е предоставил реално на чужденеца право да обитава жилищен имот на посочения адрес, но не го е сторил. Съставът на АССГ е приел, че крайният извод на административния орган, че "чужденецът е декларирал неверни данни, като е заявил пред административния орган адрес, на който не пребивава", не съответства на условието по смисъла на 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ за представяне на "доказателства за осигурено жилище". Така постановеното съдебно решение е неправилно. При изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до необоснован, а оттам и неправилен извод за основателност на депозираната пред него жалба. Атакуваният отказ, с който на чужденеца е отказано правото на постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), като конкретно е посочено, че М. Дурмишевич е представил документ с невярно съдържание и е декларирал неверни данни. Според изложените в акта мотиви, представляващи фактическо основание за неговото издаване, нотариално заверената декларация за предоставяне на адрес на пребиваване на сръбския гражданин е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адресът да се ползва от чужденеца. Във връзка с представения трудов договор е посочено, че чужденецът е влизал еднократно на територията на страната за еднодневен престой, което означава, че фактически той не би могъл да изпълнява трудовите си задължения, чието местоизпълнение е в гр. София. По аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 25, ал. 1, т. 1 от същия закон, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците от български произход, а според чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ, когато чужденец от български произход е влязъл законно на територията на Република България и не притежава виза за дългосрочно пребиваване, дирекция Миграция или отдел/сектори/групи Миграция при ОДМВР след предоставянето на писмено становище от ДАНС и след заплащането на такса за визата по Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи по Закона за държавните такси, могат да издадат разрешение за пребиваване, когато държавният интерес налага това или при извънредни обстоятелства, доказани по надлежния ред със съответни документи, или след представяне на регистриран в НАП трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. По делото липсва спор, че подаденото от сръбския гражданин заявление е именно за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ - поради българския му произход, при условията на чл. 11, ал. 5, предл. посл. ППЗЧРБ - при наличието на регистриран в НАП, действащ трудов договор, сключен за минимум 6 месеца. Липсва и спор, че лицето е представило всички, посочени в чл. 34 ППЗЧРБ документи, включително и такива за адрес на пребиваване. Основанието, послужило на директора на Дирекция Миграция МВР да откаже на гражданина на Република Сърбия предоставянето на право на постоянно пребиваване в Република България, е чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Разпоредбата предвижда да се постанови отказ, когато заявителят е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Спорният въпрос в случая е дали някои от тези документи са с невярно съдържание, съответно дали отразяват неверни данни. Според чл. 34, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ към заявлението за постоянно пребиваване се прилагат доказателства за осигурено жилище. В изпълнение на това изискване заявителят е представил нотариално заверена декларация от В. Мирков, според която той осигурява жилище и адресна регистрация на чужденеца в [населено място], Столична община, [улица]. Видно от обстоятелствата, отразени в докладна записка 5364р-25441/16.11.2022г., изготвена от инспектор в дирекция Миграция МВР, във връзка с извършена адресна проверка, независимо от подписаната от В. Мирков декларация, е установено, че М. Дурмишевич не е пребивавал на посочения адрес събрани са сведения от живущи на адреса и съседи, че на посочения адрес не живеят чужденци и не са живели такива до момента. Докладната записка има характер на официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, като при липса на оспорване по реда на чл. 193 ГПК, се ползва с материална доказателствена сила досежно отразените в него обстоятелства. Съдът не е зачел доказателствената стойност на официалния документ, а се е позовал на доказателствената стойност на частен документ, какъвто е декларацията за осигурено жилище. Частните документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документ, да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съда по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК. В контекста на изложеното, съдът е следвало да съобрази и останалите, приобщени по делото доказателства - докладна записка 5364р-25441/16.11.2022г. за извършена проверка на декларирания адрес, както и справка за пътуване на лице чужд гражданин, от която е видно, че М. Дурмишевич, гражданин на Република Сърбия за периода 01.01.2022 г. 06.01.2023 г. има едно единствено регистрирано влизане на територията на страната на 28.09.2022 г. през ГКПП Калотина и излизане на същата дата, през същия ГКПП. Изложеното обосновава извод, че чужденецът не пребивава и не е имал намерение да пребивава на посочения със заявлението адрес в страната. Следователно оспорващият е декларирал неверни данни, като е заявил адрес, на който не пребивава. Това че чужденецът формално е представил всички изискуеми документи, вкл. доказателства за осигурено жилище, не означава че не е декларирал неверни данни, свързани с пребиваването му на адреса на това жилище. Действително ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да се установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на посоченото изискване, тъй като заявителят не само че не е пребивавал в жилището, но не е пребивавал и на територията на Република България. С оглед на горното, настоящият състав преценява като правилни изводите на административния орган, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище. Данните по делото действително сочат на извод, че представената декларация за осигуряване на жилище и адрес в Република България цели чужденецът да получи право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1, т. 1, 2 и 5 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. От друга страна, за да се възползва от облекчената процедура по чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ, чужденецът, комуто не е издадена виза за дългосрочно пребиваване, следва да представи регистриран в Националната агенция за приходите (НАП) трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. Видно от представения от чужденеца трудов договор от 28.09.2022 г. (сключен в деня на единственото посещение на чужденеца в Република България), сключен с "Ауто трейдинг" ООД, същият е бил назначен на длъжност продавач на автомобили, с месторабота в гр. София и е следвало да постъпи на работа на 29.09.2022г. С оглед направената справка за пътуванията на чужденеца, то очевидно той не е могъл да изпълнява трудовите си задължения, тъй като физически не е пребивавал на територията на страната в този период, след сключването на трудовия договор. От всичко изложено следва извод, че при подаването на заявлението за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, М. Дурмишевич е декларирал неверни обстоятелства, а именно, че има адрес, на който да пребивава, както и че работи по трудов договор основание за отказ за предоставяне на разрешение за постоянно пребиваване по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Предвид фактическата установеност по делото настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за директора на дирекция Миграция са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ за постановяване на отказ. Като е достигнал до друг извод, административният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да бъде постановен друг акт по съществото на спора, с което жалбата на М. Дурмишевич срещу оспорения отказ на директора на Дирекция Миграция МВР следва да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на касационния жалбоподател следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,