Решение № 26 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2021 г.

Решение № 26 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Народното събрание /НС/ на Република България срещу решение № 260563/26.01.21 по г. д. № 16503/19 на СГС, ІІ А състав – с което е потвърдено решение № 170118/8.07.19 по г. д. № 81487/18 на СРС, 27с., за осъждане на касатора да плати на основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС 8355, 77 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.12.18 до окончателното изплащане, както и 2273,72 лв. лихви за забава за периода 28.12.15-27.12.18, със съответно произнасяне по разноските. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност, вкл. се сочи, че исковете не са разгледани по предявените основания и петитуми и в поредността, посочена от ищеца. Налице е произнасяне спрямо ответника Народно събрание по иск, който не е бил предявяван срещу него и по който той не се е защитавал. Защитата на НС е била изградена в отговора на исковата молба съобразно изложените в нея твърдения за нарушения на Европейското право спрямо този ответник, като същевременно последните не са били изследвани от съда. Моли се за обезсилване, евентуално за отмяна на атакуваното решение, ведно с присъждане на разноски. Ответните страни Държавата и "Босолар"ЕООД оспорват жалбата; претендира разноски. С определение № 60778/15.11.2021 е допуснато касационно с оглед проверка за недопустимост на въззивното решение. С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният съд е сезиран с: главен иск с правна квалификация по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС с ответник Народно събрание; евентуален иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 4 пар. 3 ДЕС- чл. 17 и чл. 20 ХОПЕС, принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, установени в ПЕС, чл. 3 на Директива 2009/28/ЕО срещу НС; под евентуалност иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 7 от Конституцията срещу Държавата; под евентуалност иск по чл. 59 ЗЗД срещу Държавата. Разгледала е и е намерила за основателен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС спрямо Народното събрание и е потвърдила първоинстанционното решение, с което НС е осъдено да плати сумата 8355, 77 лв. обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучен от ищеца размер на цената за електроенергия от слънчева енергия от независим продавач "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД, за която са издадени 8 броя фактури за периода 1.01.14-08. 14, както и 2273, 62 лв. лихви за периода 28.12.15-27.12.18. Както въззивният, така и първоинстанционният съд не са обсъждали наведените в исковата молба факти, обстоятелства и доводи във връзка със сочените нарушения на общностното право по предявената претенция по чл. 4 пар. 3 ДЕС срещу ответника НС-по която и той се е защитавал, вкл. с отговора на исковата молба. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. В случая с исковата молба, въз основа на която е образувано първоинстанционното производство, ищецът ясно е посочил, че предявява искове спрямо ответници и в поредност както следва: 1 главен иск срещу Народното събрание с правно основание чл. 4 пар. 3 ДЕС за сумата 8355, 77 лв., представляващи претърпяна от него вреда от удържането и внасянето в държавния бюджет на такса по чл. 35а ЗЕВИ, наложена в нарушение на правото на Европейския съюз, ведно с 897 лв. лихви; 2 евентуален иск срещу Република България с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 7 от Конституцията за сумата 8355, 77 лв. претърпяна вреда за дружеството от удържането и внасянето в държавния бюджет на такса по чл. 35а ЗЕВИ /обявен за противоконституционен/, наложена на дружеството за периода 1.01.14-10.08.14, както и 897 лв. лихви; 3 евентуален иск срещу Република България с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 8355, 77 лв., представляваща размер на обедняването на дружеството, съответно размер на обогатяване на Държавата, в резултат от събрана противоконституционна такса, и 897 лв. лихви. Същевременно както първата, така и въззивната инстанция са се произнесли по главен иск, който не е бил предявяван – по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС срещу Народното събрание. Народното събрание не е било конституирано от ищеца – който определя предмета и страните по спора - като ответник по подобен иск /като такъв е посочена Държавата Република България/, респективно предявеният срещу Народното събрание иск с правно основание чл. 4 пар. 3 ДЕС не е бил разглеждан. Предвид изложеното произнасянето е извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита – поради което е недопустимо. При тези обстоятелства въззивното решение, с което е потвърденото първоинстанционното такова, трябва да се обезсили, а делото – да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените с исковата молба искове - спрямо ответниците, срещу които са предявени, и в посочената от ищеца поредност. С оглед разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за присъждане на разноски. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,