Решение № 11125 от 17.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8607/2018 г.

Решение № 11125 от 17.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8607/2018 г., IV о., докладчик съдията Владимир Първанов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез юрисконсулт Захариева, срещу решение № 72 от 16.05.2018 г., постановено по адм. дело № 68/2018 г. от Административен съд – Шумен. С него е отменено решение № 01-2600/7761/07.02.2018 г. за налагане на финансова корекция по договор № 27/121/04144 от 29.12.2010 г. за предоставяне на финансова помощ по мярка 121 "Модернизиране на селските стопанства" от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г. (ПРСР) на изпълнителния директор на ДФЗ. С касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е незаконосъобразно и немотивирано. Иска се отмяната му и потвърждаване на акта за налагане на финансова корекция. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Прави се и възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ответникът - Земеделски институт–Шумен, конституиран като ответник в качеството му на правоприемник на "Експериментална база – Държавно предприятие към Институт по земеделие – Шумен", в представен по делото писмен отговор и в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител – адв. Великова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно в сила. Иска и присъждане на разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което предлага оспореният съдебен акт да бъде потвърден. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред Шуменския административен съд е било образувано по жалба на Експериментална база-Държавно предприятие към Институт по земеделие - Шумен с правоприемник Земеделски институт–Шумен срещу решение № 01-2600/7761/7.02.2018 г. на изпълнителния директор на ДФЗ за налагане на финансова корекция по договор № 27/121/04144 от 29.12.2010 г. за предоставяне на финансова помощ по мярка 121 "Модернизиране на селските стопанства" от ПРСР 2007-2013 г. Наложената финансова корекция е в размер на 38 699, 82 лв. без ДДС, представляващи 10 % от стойността на финансовата помощ, изплатена за заявени за възстановяване разходи по договор за възлагане на обществена поръчка с предмет: "Доставка на селскостопанска техника за нуждите на Експериментална база – ДП към институт по земеделие – Шумен, в две обособени позиции, както следва: Първа позиция: Система от съоръжения за сепариране и съхранение на оборски тор; Втора позиция: Машини за транспортиране и разхвърляне на оборска тор". В жалбата, без да се развиват съображения в тази насока, е било посочено основанието по чл. 146, т. 1 от АПК – липса на компетентност. Подробни доводи във връзка с посоченото основание са развити от процесуалния представител на жалбоподателя (ответник в касационното производство) в съдебно заседание, проведено на 30.03.2018 г. Административният съд е приел този довод за неоснователен. Счел е, че е налице надлежно упълномощаване, предвид това, че със заповед № 03-РД/189/02.02.2018 г. изпълнителният директор на ДФЗ възложил на И. Мизова, в качеството й на заместник изпълнителен директор да го замества при осъществяване на всички негови правомощия, като с последваща заповед № 03-РД/204/05.02.2018 г. И. Мизова възложила на себе си, в качеството си на зам. изпълнителен директор за периода 6.02.2018 г. - 9.02.2018 г. включително да замества изпълнителния директор, който видно от представен болничен лист № Е20180515293 бил в отпуск поради временна неработоспособност от 5.02.2018 г. до 9.02.2018 г. Процесното решение било издадено на 7.02.2018 г., когато изпълнителният директор бил във фактическа невъзможност да изпълнява функциите си. Според съда, посочената като правно основание за заместване на органа разпоредба на чл. 11, ал. 3 от Устройствения правилник на ДФЗ, давала основание да се приеме валидно оправомощаване за издаване на оспорения акт. С оглед на това съдът е разгледал спора по същество, като е приел, че оспореният пред него акт е издаден в разрез с изискуемата от закона форма, като видно от съдържанието му, не били указани нарушените от бенефициера разпоредби от правото на ЕС, нито приложимата към случая процесуалноправна и материалноправна нормативна уредба. С доразвити в мотивите на обжалваното решение доводи в тази насока съдът е отменил решението за налагане на финансова корекция. Обжалваното решение е неправилно. Неправилно първоинстанционният съд е приел наличие на компетентност за издаване на акта. На първо място в тази връзка не е съобразил, че оспореното решение за налагане на финансова корекция е издадено на основание чл. 73, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), съгласно която разпоредба финансовата корекция се определя по основание и размер с мотивирано решение на ръководителя на управляващия орган, одобрил проекта. В § 4, ал. 1 от ДР на ЗУСЕСИФ е посочено, че за ПРСР функциите на органи за управление, контрол и администриране по този закон се изпълняват от Министерството на земеделието, храните и горите и от Държавен фонд "Земеделие" – Разплащателна агенция, както това е предвидено в ЗПЗП и в актовете по неговото прилагане. Съгласно разпоредбите на чл. 20а, ал. 5 от ЗПЗП изпълнителният директор издава решение за финансова корекция за мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2, при условията на глава пета, раздел III от ЗУСЕСИФ (чл. 69-77 от ЗУСЕСИФ). Анализът на посочената нормативна уредба води до несъмнен извод, че компетентността да издаде процесното решение за налагане на финансова корекция е на изпълнителния директор на ДФЗ. В случая е установено, че изпълнителният директор на ДФЗ е бил в платен годишен отпуск на 5.02.2018 г. За тази дата той със заповед № 03-РД/189/02.02.2018 г. е възложил на заместник изпълнителния директор на ДФЗ И. Мизова да го замества. Това е в съответствие с чл. 11, ал. 3 от Устройствения правилник на ДФЗ, според който при отсъствие на изпълнителния директор той се замества от овластен от него по съответния ред заместник изпълнителен директор в рамките на изрично предоставените му правомощия. Следователно за 5.02.2018 г. заместник изпълнителният директор на ДФЗ И. Мизова е била овластена да изпълнява по заместване функциите на изпълнителен директор на ДФЗ. Междувременно изпълнителният директор на ДФЗ изпаднал във временна неработоспособност за периода от 5.02.2018 г. до 9.02.2018 г., видно от представения по делото болничен лист. Така заместник изпълнителният директор на ДФЗ И. Мизова, като изпълняваща по заместване функциите на изпълнителен директор на ДФЗ, издала заповед № 03-РД/204/05.02.2018 г., с която си възложила да замества изпълнителния директор на ДФЗ и за периода от 6.02.2018 г. до 9.02.2018 г. включително, през който период - на 7.02.2018 г., издала процесното решение за налагане на финансова корекция. Противно на приетото от административния съд, по тази заповед липсва редовно овластяване за заместване. Съгласно чл. 11, ал. 3 от Устройствения правилник на ДФЗ, при отсъствие на изпълнителния директор той се замества от овластен от него по съответния ред заместник изпълнителен директор в рамките на изрично предоставените му правомощия. Посочената разпоредба не предвижда възможност за овластяване от заместващия, за презаместване или за удължаване на заместването от заместващия административния орган. Според приетото в Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ОС на съдиите на ВАС, заместването се извършва в случаите, когато лицето - титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. От това следва, че по силата на акта за заместване заместващият изпълнява правомощията на замествания като административен орган в пълен обем. Но това се отнася само до правомощията на административния орган. Нито нормативната уредба, нито съдебната практика предвиждат възможност тези правомощия да се разпрострат върху овластяване на друг или същия заместващ -както за периода на заместване, така и за удължаване на заместването извън периода, през който титулярът е овластил заместващия. С оглед на изложеното заместник изпълнителният директор на ДФЗ е бил редовно овластен за замества изпълнителния директор на ДФЗ само на 5.02.2018 г. Като е издал процесното решение за налагане на финансова корекция на 7.02.2018 г., заместник изпълнителният директор на ДФЗ е направил това при липса на компетентност. Това винаги води на нищожност на административния акт, и неправилно не е съобразено от административния съд. При липсата на материална компетентност издаденият административен акт е нищожен. Като не е съобразил това административният съд е постановил незаконосъобразен акт, който следва да се отмени. След отмяната на основание чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд следва да се произнесе по същество. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Искането за присъждане на разноски, направено на основание чл. 143, ал. 1 от АПК от процесуалния представител на ответника, следва да бъде уважено. По него съдът съобрази представения списък, данните от договора за правна защита и съдействие и извлечение за извършено плащане, от които е видно, че договореното и действително заплатено възнаграждение за адвокат за настоящата инстанция е 1690 лв. Съдът съобрази направеното от касатора възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, което с оглед фактическата и правна сложност на делото, намира за основателно. С оглед чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, счита, че касаторът следва да бъден осъден да заплати на ответника по касация за адвокатско възнаграждение сума в размер на 1000 лв. за разноски пред настоящата съдебна инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,