Решение № 11249 от 11.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6838/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на М. Р., гражданин на Сирия, чрез адв. Рангелов, срещу Решение 5245/20.05.2025 г., постановено по адм. д. 957/2025 г. по описа на Административен съд Хасково (АС Хасково), с което е отхвърлена жалбата му против Решение 2263/07.03.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), отказващо му предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост жалбоподателят иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение ведно със законовите последици. Счита, че съдът не е коментирал подробно бежанската му история и не е взел предвид актуалната информация за ситуацията в Сирия, определяща я като хаос и несигурност. Според него с първоинстанцонното съдебно решение е нарушен принципът по чл. 4, ал. 3 ЗУБ забрана за връщане. Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАБ при МС оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Кръстева и иска да бъде оставено в сила решението на АС - Хасково. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспореното пред първостепенния съд Решение 5245/20.05.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя М. Р., роден на [дата]. в гр. Хаджин, област Дейр Ал Зор, Сирия, по молбата му от 25.09.2024 г., потвърдена и с молба с вх. 4078/04.10.2024 г. С оглед заявената бежанска история и отсъствието на данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, съдът е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Обсъдил е и чл. 8, ал. 6 ЗУБ относно възможността опасенията от преследване да се основават на събития, настъпили след като чужденецът е напуснал държавата си по произход, и е обосновал извод за неприложимост на чл. 8, ал. 1 във вр. с ал. 6 ЗУБ. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът приема, че заявителят не бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. След преценка на данните от съдържащата се в преписката справка от 29.01.2025 г. за политическата и икономическата обстановка в Сирия и представената по делото актуална справка за ситуацията в Сирия от 08.04.2025 г., както и информация от други новинарски агенции към момента на постановяване на решението си, той обосновава изводи за неприложимост и на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените от жалбоподателя пороци, налагащи отмяната му като неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Правилни са изводите на първостепенния съд, че от бежанската история на жалбоподателя не се установява той да се е страхувал основателно от преследване по определението в ал. 4 на чл. 8 поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение и поради тази причина да е напуснал държавата си по произход, да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. В проведено на 20.01.2025 г. интервю М. Р. твърди, че е [етническа принадлежност] по етническа принадлежност и [вероизповедание] по вероизповедание. Роден е и е живял в град Хаджин, област Дейр Ал Зор до 2014 г. През 2014 г. заедно със семейството си напуснал Сирия и се установили в Ливан, в Бейрут. През м. септември 2024 г. напуснал Ливан заради войната там и лошото отношение към сирийците. Останал в Сирия един ден и нелегално преминал в Турция. Влязъл в България също нелегално на 17.09.2024 г. М. Н. А. обяснява в интервюто, че семейството му напуснало Сирия през 2014 г. заради войната и заради бомбардировките в областта Дейр Ал Зор. Данните от бежанската история са правилно преценени от административния орган и от първостепенния съд като необуславящи статут по чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Към 2014 г., когато жалбоподателят напуска Сирия заедно със семейството си, той е бил [заличен текст], но не твърди, че родителите му и той самият са били подложени на преследване по определението в ал. 4 и на действия по преследване по ал. 5 на чл. 8 ЗУБ, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, заради които той самият не може или не желае да се ползва от закрилата на държавата си или да се завърне в нея. Липсват каквито и да било данни, обуславящи приложмост на чл. 8, ал. 6 ЗУБ, а именно опасенията от преследване да се основават на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход. Заявените от чужденеца причини за напускане на Сирия и нежеланието му да се върне там са свързани с войната. Твърди, че на дискриминационно и расистко отношение са били подложени само в Ливан, но не и в Сирия. Иска да остане в България защото няма война и расизъм. Към настоящия момент Хаджин е част от автономната администрация на Северна и Източна Сирия, както посочва и М. Н. А. в своето интервю. Макар да е запознат с новините от Сирия и въпреки че има братовчеди и чичовци, които са останали да живеят в областта, той не твърди, че арабите са преследвани от кюрдската администрация в града. По делото липсват данни и от други източници за действия по преследване основани на етническа принадлежност в областта. Обосновани са и изводите на административният съд и за това, че не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Чужденецът не заявява да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ и това е обяснимо с оглед възрастта му, когато е напуснал Сирия със семейството си. Липсват данни и за опасност от такива тежки посегателства, основаваща се на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход в хипотезата на чл. 9, ал. 3 ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от съда анализ на бежанската история на чужденеца и актуална информация относно Сирия към момента на постановяването на неговото решение. Формиран е правилен извод, че не се установяват данни понастоящем конфликтът в Сирия да е на нива, обуславящи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства срещу живота или личността си, ако бъде върнат там. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една по-обща опасност от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда безогледно насилие , което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи ), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Не е по-различно по съдържание и решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело 285/12. В т. 27 и т. 28 от същото СЕС посочва, че при липсата на определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, то следва да се има предвид обичайното значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използват и за целите на правната уредба. Според т. 28 понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В т. 34 се посочва, че констатацията за съществуването на въоръжен конфликт не трябва да бъде обусловена от определено равнище на организираност на наличните въоръжени сили или от особена продължителност на конфликта, след като те са достатъчни сблъсъците да породят степен на насилие, създавайки по този начин реална нужда от международна закрила за молителя, който е изложен на реален риск да понесе тежки и лични заплахи срещу неговия живот или личност поради самия факт на присъствието си в страната или съответния регион. От посочените решения на СЕС е видно, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие, единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че цивилните лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в определен регион или въобще на територията на страната.