Решение № 6692 от 19.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2051/2025 г.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба, подадена от В. Ц. Л., от гр. Благоевград, с искане за обявяване на нищожността на Постановление 305 на Министерски съвет от 19.12.2017 г. за определяне на нов месечен размер на гарантирания минимален доход, обн. ДВ, бр. 102/22.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г. /ПМС 305/19.12.2017 г./. Релевирани са доводи за несъответствие между актуалната редакция на чл. 12, ал. 3 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и чл. 18 от Закона за военноинвалидите и военнопострадалите /ЗВВ/, по които се претендира обявяването на атакувания подзаконов нормативен акт за нищожен. Ответната страна - Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител правен съветник Б. Джурин, в открито съдебно заседание по делото и писмено становище, с характер на писмени бележки, навежда съображения за недопустимост и неоснователност на жалбата. Прави искане за оставяне на жалбата без разглеждане и евентуално - за отхвърлянето й като неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за недопустимост на жалбата, а в условията на евентуалност - за неоснователността й. При дължимата служебна преценка за допустимост на жалбата, съдебният състав счита, че същата е допустима, поради следното: На първо място, жалбата е преценена като допустима с постановено по настоящото дело определение от 27.03.2025 г., от което съдебният състав не намира основание да се отклони. Противно на изтъкнатите от ответната страна и взелия участие по делото прокурор, доводи за недопустимостта на жалбата, поради липсата на годен за съдебно оспорване предмет, настоящият тричленен състав на ВАС, приема, че действието на атакуваното постановление не е отпаднало с изменението на чл. 12, ал. 3 ЗСП, обн. ДВ, бр. 102/2022 г., в сила от 01.06.2023 г., и оттам - че в случая е налице годен предмет на обжалване, обуславящ извод за допустимостта на подадената от В. Ц. Л., жалба. С ПМС 305/19.12.2017 г., състоящо се от един член, е определен /в ал. 1/ нов месечен размер на гарантирания минимален доход от 01.01.2018 г. /а именно - 75лв/ и е уточнено /в ал. 2/, че размерът на гарантирания минимален доход по ал. 1 се определя за пълен календарен месец. Според § 1 и § 2 от Заключителните разпоредби на постановлението, същото е прието на основание чл. 12, ал. 3 ЗСП и съответно - влиза в сила от 01.01.2018 г. Според действащата към датата на приемане на ПМС 305/19.12.2017 г., редакция на чл. 12, ал. 3 ЗСП /ДВ, бр. 120/01.01.2003 г./, Министерският съвет определя месечен размер на гарантирания минимален доход, който служи като база за определяне на социалните помощи по ал. 1. Съгласно сега действащата редакция на чл. 12, ал. 3 ЗСП /изм. ДВ, бр. 102/23.12.2022 г., в сила от 01.06.2023 г./ социалните помощи по ал. 1 се определят на база размера на линията на бедност за съответната година, определена с постановление на МС. Предвид цитираната нормативна уредба, съдебният състав счита, че оспореният акт на МС не е такъв по прилагането на чл. 12, ал. 3 ЗСП по смисъла на чл. 6, т. 1, във връзка с чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, с който се приема наредба, издадена за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, а е акт от кръга на посочените в чл. 6, т. 2 ЗНА - с който съобразно законовата делегация на разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗСП, Министерският съвет в качеството му на централен колегиален орган на изпълнителната власт, упражнява предоставената му от законодателя компетентност да определи месечен размер на гарантиран за страната минимален доход. Така, именно защото не представлява акт по прилагането на чл. 12, ал. 3 ЗСП по смисъла на чл. 6, т. 1 ЗНА, ПМС 305/19.12.2017 г. не е изгубило правната си сила с изменението на тази законова разпоредба, обн. ДВ, бр. 102/2022 г. /по чиято делегация е прието/, вследствие на което действително, гарантираният минимален доход, служил дотогава като база за определяне на социалните помощи, предвидени в чл. 12, ал. 1 ЗСП, е заменен с друга база за определянето им, а именно - линията на бедност. Изложеното изключва възможността да се приеме за приложимо в случая правилото на чл. 13, ал. 1 ЗНА, според което актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на отменяването. Доколкото по аргумент от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗНА нормативните актове се отменят с изрична разпоредба на новия акт и при липсата на данни и/или наведени от страните твърдения за приемането на такъв нов акт, оспореното пред настоящия съдебен състав, постановление, е действащо и това налага извод за допустимостта на оспорването му. За пълнота следва да се отбележи, че при формирането на този извод, съставът съобрази, че с горепосоченото изменение на чл. 12, ал. 3 ЗСП законодателят променя базата за определяне само на изрично посочените в неговата ал. 1, социални помощи, а не на всички предвидени в действаща нормативна уредба, помощи, сред които е и месечната целева помощ за телефонни услуги, регламентирана в чл. 18 ЗВВ, чийто размер /и след изменението на чл. 12, ал. 3 ЗСП/, продължава да се определя, като 20 на сто от гарантирания минимален доход. Предвид това, именно оспореното в настоящото производство ПМС 305/19.12.2017 г. е действащият нормативен акт, който и в сегашния момент продължава да регулира размера на гарантирания минимален доход за страната. По посочените съображения и при установената липса на основанията по чл. 159, във връзка с чл. 196 АПК, съдебният състав приема жалбата за допустима. При преценката по основателността на подадената жалба, Върховният административен съд, в настоящия тричленен съдебен състав, съобразявайки данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна: ПМС 305/19.12.2017 г. има характера на нормативен административен акт по смисъла на чл. 75 АПК, издаден, както се посочи по-горе в мотивите, по силата на законовата делегация на чл. 12, ал. 3 ЗСП, в редакцията му, обн. ДВ, бр. 120/2002 г., според която Министерският съвет определя месечен размер на гарантирания минимален доход, който служи като база за определяне на социалните помощи по ал. 1. Следва извод, че атакуваният акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 76, ал. 1 АПК орган, а оттам и за отсъствие на основанието за оспорване по чл. 146, т. 1 АПК, което би могло да обуслови извод за неговата нищожност. По аргумент от разпоредбата на чл. 75, ал. 3 и ал. 4 АПК във връзка с чл. 6, т. 2 ЗНА атакуваното постановление е издадено в установената форма и съдържа всички изискуеми от закона реквизити. Наред с изложеното, при приемането на обжалвания подзаконов нормативен акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. С оглед приобщените по делото доказателства, в това число за извършена частична предварителна оценка на въздействието на проекта на оспореното постановление, за изготвен от вносителя му доклад, съдържащ всички задължителни реквизити съобразно чл. 28 ЗНА и чл. 35, ал. 2 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация /Устройствен правилник на МС/ и за публикуването на проекта на Портала за обществени консултации, с предоставен срок за предложения и становища от 27.11.2017 г. до 28.12.2017 г., се налага изводът, че при изработването на проекта на ПМС 305/19.12.2017 г. и неговото приемане са спазени процесуалните правила, предвидени в чл. чл. 19-20 и глава Трета ЗНА, субсидиарно приложими на основание чл. 80 АПК, както и на чл. 30б и раздел ІІ "Подготовка, съгласуване и внасяне на проекти на актове за разглеждане на заседание на Министерския съвет" от Устройствения правилник на МС. Също така, ПМС 305/19.12.2017 г., с което е определен гарантираният минимален доход за страната от 01.01.2018 г., е съответно на материалния закон и неговата цел. Извод в противоположния смисъл не налагат изтъкнатите в жалбата доводи за несъответствие между актуалната редакция на чл. 12, ал. 3 ЗСП /обн. ДВ, бр. 102/2022 г./ и чл. 18 ЗВВ, които са без правно значение за дължимата от съдебния състав преценка относно материалната законосъобразност на оспорения подзаконов нормативен акт, включително при отчитане на разпоредбата на чл. 192а, изречение второ АПК. Определеният с процесното постановление гарантиран минимален доход не противоречи на никоя разпоредба от действащото българско законодателство, а съдържащото се в жалбата възражение на жалбоподателя, касаещо възприетия от законодателя подход да замени базата за определяне само на социалните помощи, предвидени в чл. 12, ал. 1 ЗСП, но не и на месечната целева помощ по чл. 18 ЗВВ, не е от компетентността на настоящия съдебен състав, тъй като е въпрос на законодателно решение - извън подведомствеността на Върховния административен съд. По посочените съображения тричленният съдебен състав приема, че по отношение на атакуваното ПМС 305/19.12.2017 г. не е налице нито едно от посочените в разпоредбата на чл. 146 АПК, основания, водещи до неговата отмяна, а още по-малко - толкава тежък и съществен порок, обуславящ прогласяването на нищожността му. Следователно, жалбата, подадена от В. Ц. Л., следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид постановеното по настоящото дело определение от 27.03.2025 г. за освобождаване на жалбоподателя от разноски и такси и същевременно липсата на заявено от ответника искане за присъждане на разноски, съдът не присъжда разноски с настоящото решение. Водим от горното и на основание чл. 193 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,