Решение № 2279 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9420/2018 г.

Решение № 2279 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9420/2018 г., II о., докладчик председателят Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. К. и по касационни жалби на В. К. и на А. К. против решение № 3049 от 08.05.2018 г. по адм. дело № 1760/2017 г. на Административен съд София – град, с което е прогласена нищожността на заповед № РД 09-163 от 29.03.1995 г., издадена от кметския наместник на ТОА "Витоша", с която е одобрен проект за попълване и поправка на кадастралния план за имот пл. № 521 в кв. 26 по плана на в. з. "Киноцентъра I част" и за изменение на регулацията съгласно скицата към заповедта. Жалбоподателката К. поддържа, че решението на административния съд е недопустимо, тъй като производството е образувано по жалба на лица, които нямат правен интерес от оспорване на заповедта на кметския наместник на ТОА "Витоша". Моли решението на съда да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено, като й се присъдят и направените по делото разноски. Жалбоподателите В. К. и А. К. също излагат съображения за недопустимост на решението. Поддържат, че оспорването на акта като нищожен също е ограничено със срок, който в случая е пропуснат, както и че оспорената заповед не подлежи на съдебен контрол. По същество излагат съображения, че решенето е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не са събрани поисканите от тях и относими към правния спор доказателства. Молят решението да бъде отменено и делото – върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендират и направените по делото разноски и правят възражение за прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение. Същите не оспорват касационната жалба на И. К. Ответниците Л. Д., В. Ц., В. М., Н. К., Р. М., Ц. Г., Б. Т., К. К., М. К. и В. М. оспорват касационните жалби. Молят решението на административния съд да бъде оставено в сила, като им се присъдят направените по делото разноски. Ответникът – кметът на район "Витоша", Столична община и ответницата Е. Б. не изразяват становище по касационните жалби. Представителят на Върховната административна прокуратура представя заключение за неоснователност на касационните жалби. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбите и доказателствата по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са допустими. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни по следните съображения: Оспореното решение на Административен съд София – град е допустимо. Производството пред първата съдебна инстанция е образувано против подлежащ на оспорване административен акт, по жалба, подадена от лица с правен интерес от обжалване. С оспорената заповед № РД – 09-163 от 29.03.1995 г., издадена от кметския наместник на ТОА "Витоша", е одобрен проект за допълване и поправка на кадастрален и регулационен план. Тази заповед е индивидуален административен акт и подлежи на съдебен контрол съгласно общия текст на чл. 138, ал. 1 от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ отм.), в ред ДВ бр. 31 от 1990 г., който предвижда, че индивидуалните административни актове по този закон (ЗТСУ) и отказите за издаването им подлежат на обжалване пред съда. Разпоредбата на чл. 141, ал. 1, т. 2 ЗТСУ е отменена с ДВ бр. 31 от 1990 г. и не може да се приложи по отношение на процесната заповед. Ето защо доводите на касационните жалбоподатели В. К. и А. К., че този текст изключва оспорването по съдебен ред на заповеди с такъв характер, поради което образуваното съдебно производство е недопустимо, са неоснователни. Възраженията на касатора И. К., че за жалбоподателите, сега ответници Л. Д., В. Ц., В. М., Н. К., Р. М., Ц. Г., Б. Т., К. К., М. К. и В. М. не е налице правен интерес от оспорване на заповедта, също са неоснователни. Разпоредбата на чл. 295, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (ППЗТСУ отм.) в ред до ДВ бр. 140 от 1998 г. предвижда, че право да обжалват дворищнорегулационния план и заповедта за допълване и поправка на кадастралния план имат заинтересованите собственици, т. е. тези собственици, правата и интересите на които се засягат пряко от издадения акт (чл. 295, ал. 3 ППЗТСУ отм.). В случая оспорената заповед засяга пряко имота на жалбоподателите пред административния съд и ответници в настоящото производство. Този извод следва от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - техническа експертиза (т. 5 и т. 6 от заключението). Следователно производството пред административния съд е образувано по жалба на лица с правен интерес от оспорването, поради което е допустимо. Ето защо доводите на касационната жалбоподателка И. К. в обратния смисъл са неоснователни. Възраженията на касаторите В. К. и А. К., че срокът за оспорване на акта е пропуснат, също не могат да бъдат споделени. Доводите на жалбоподателите пред първоинстанционния съд са за нищожност на оспорената заповед и могат да бъдат заявени без ограничения във времето. В този смисъл е разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от Закона за административното производство (ЗАП отм.), както и нормата на чл. 149, ал. 5 АПК. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че производството пред административния съд е образувано при наличие на съответните процесуални предпоставки и при отсъствие на процесуални пречки за разглеждане на жалбите на Л. Д., В. Ц., В. М., Н. К., Р. М., Ц. Г., Б. Т., К. К., М. К. и В. М. по същество. Постановеното решение е допустимо, не са налице основания за неговото обезсилване, а доводите на касационните жалбоподатели в обратния смисъл са неоснователни. Решението на Административен съд София - град е постановено в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспорената заповед № РД -09-163/29.03.1995 г., издадена от кметския наместник на ТОА "Витоша", с която е одобрен проект за допълване и поправка на кадастрален план за имот пл. № 521 от кв. 26 по плана на в. з. Киноцентъра I част, разширението, за създаване два нови имота: имот пл. № 521 по кафявата линия А-Б-В-Д-Л-А и имот пл. № 521 а по кафявата линия Л-Д-Г-Ж-З-И-Й-Л и за изменение на регулацията по зелените линии, цифри и букви и защриховки съгласно скицата към заповедта, е нищожна. Законосъобразно е преценено, че административния акт е постановен от некомпетентен орган. Обжалваната заповед е издадена с правно основание чл. 32, ал. 1 ЗТСУ (отм.); , чл. 79, ал. 2, чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ (отм.); и с нея се изменят кадастралния и регулационен план. Компетентен да издаде заповед на тези основания съгласно чл. 6, ал. 1, т. 7 ЗТСУ (отм.); , е кметът на общината. Разпоредбата на чл. 184, ал. 2 ЗТСУ (отм.); изчерпателно очертава кръга на длъжностните лица, на които след провеждане на предвидената процедура в същия текст, могат да се делегират правата на кмета на общината. Към датата на издаване на обжалваната заповед ТОА "Витоша" има статут на район, а кметският наместник - на кмет на район по смисъла на чл. 2, ал. 2 от ЗМСМА (ДВ. бр. 77/1991 г.) и по Закона за териториалното деление на Столична община и големите градове (ДВ бр. 66/25.07.1995 г.). Кметовете на райони не са посочени след лицата, които могат да изпълняват функциите на кмета на общината по ЗТСУ след делегация по описания в чл. 184, ал. 2 ЗТСУ (отм.); ред. Ето защо предоставянето на правомощия в този смисъл на кметските наместници със заповед № РД- 09-101 от 28.02.1992 г. на кмета на Столична голяма община не поражда правни последици. Съобразно изложеното при правилно прилагане на материалния закон първоинстанционният съд приема, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган и следва да бъде обявена за нищожна. Освен това, както първоинстанционния съд законосъобразно приема, в случая оспорената заповед не е потвърдена по реда, предвиден в § 187, ал. 1 ПЗР на ЗИД ЗУТ, обнародван в ДВ, бр. 65/22.07.2003 г. Разпоредбата на цитирания текст предвижда, че в срок от шест месеца от влизането в сила на закона, общинските съвети могат да потвърдят заповедите на кметовете на райони, издадени на основание чл. 6, т. 7 от отменения ЗТСУ, в периода от 11.09.1991 г. до 31.12.2001 г. С решение № 1 от 23 януари 2004 г. ДВ бр. 93 от 19.10.2004 г., на основание § 187, ал. 1 ЗИД ЗУТ, Столичният общински съвет потвърждава списъка на издадените заповеди на кметовете на всички райони в София, издадени на основание чл. 6, т. 6 и 7 ЗТСУ (отм.); за периода от 11.09.1991 г. до 31.12.2001 г. Обжалваната заповед не е включена в приложения списък, поради което следва да се приеме, че същата не е валидирана. Това налага заключението, че оспорената заповед е нищожна като постановена от некомпетентен орган и като достига до извод в този смисъл и прогласява нищожността на административния акт, първоинстанционният съд постановява решение в съответствие с материалния закон. Касационните доводи на В. К. и А. К. за допуснати при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила, също са неоснователни. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за обстоятелствата, за които следва да представят доказателства и им е осигурена възможност да ангажират такива в подкрепа на твърденията си, включително с изслушване на експертиза, със задачи, поставени от всяка от страните, в това число и касационните жалбоподатели. Заключенията на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза (основно и допълнително) са обсъдени съвместно с останалия доказателствен материал и са кредитирани от съда с оглед липсата на доказателства, които да ги опровергават. Поисканата от процесуалния представител на касаторите преписка вх. № 01-350262/11.11.2016 г., образувана пред от СГКК – София по заявление на ответницата по касационните жалби Б. Т. е представена в цялост, видно от писмо изх. № 20-15136/16.03.2018 г. Обстоятелството, че искането на касаторите преписката да се изиска повторно е отхвърлено, в случая не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Както се посочи основните доводи на оспорващите са за нищожност на административния акт и могат да бъдат направени без ограничения във времето. Ето защо събирането на доказателства, че жалбоподателите са узнали за заповедта към 11.11.2016 г. са без значение за изхода на спора. Освен това преписката пред СГКК - София е образувана само по заявление на Б. Т., поради което от съдържанието й не би могло да се направи заключение за обстоятелствата, които са били известни на останалите жалбоподатели към тази дата. Това е още един аргумент, че съдържанието на преписката е ирелевантно за процеса и отказът на съдебния състав да събере тези доказателства не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Съдебният акт е допустим и е постановен в съответствие с материалния закон и при отсъствие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не са налице основания за неговото обезсилване или отмяна, поради което решението на съда следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред касационната инстанция, касационните жалбоподатели В. К. и А. К. следва да бъдат осъдени да заплатят ответниците Л. Д., В. Ц., В. М., Н. К., Р. М., Ц. Г., Б. Т., К. К., М. К. и В. М. сумата 450. 00 лв., разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат. Същата сума, на същото основание следва да заплати на изброените ответници и касационната жалбоподателка И. К. Заплатеното от посочените ответници по касационните жалби адвокатско възнаграждение е под минималния размер, предвиден в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за този вид дела. Същото не е прекомерно и не са налице основания за присъждането му в по- нисък размер съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, а възражението на процесуалния представител на касаторите К.и в обратния смисъл е неоснователно. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,