Решение № 137 от 9.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 779/2009 г.

Решение № 137 от 9.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 779/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия С, депозирана чрез упълномощения му з., срещу въззивно решение № 428/18.11.2009 г. на Апелативен съд-София, постановено по ВНОХД № 545/2009 г., с което е изменена първоинстанционната присъда на Софийски градски съд от 20.03.2009 г., по НОХД № 1427/2007 г. относно мястото на изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода, като е определено то да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип. В касационната жалба се визират допуснати от първостепенния и въззивен съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неизпълнение на установените в разпоредбите на чл. чл. 13 и 14 НПК процесуални задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, обективирано в повърхностен анализ и непрецизна юридическа оценка на приобщените гласни доказателствени източници (обясненията на С. М., свидетелските показания на пострадалата Л. Н. и нейната майка Д) в съществуващи непълноти и неясноти в инкорпорираната по делото доказателствена съвкупност за времевите, пространствени характеристики и механизма на инкриминираното деяние, за мотивите, подбудите и преследваните цели при неговото извършване, довело до ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимото лице, при недоказаност на обвинителната теза. Релевират се оплаквания и за дерогирани от съдебните инстанции императивни предписания на чл. 246 и чл. 287 НПК, обосновали неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1 от НК и санкциониране на подсъдимия М за престъпно посегателство, за което не е повдигнато обвинение от прокурора. Очертана е позиция и за несъблюдаване на материалния закон и явна несправедливост на индивидуализираното за престъплението и лимитираното при условията на чл. 68, ал. 1 от НК за изтърпяване наказание - лишаване от свобода, аргументирана със съображения за субективна престъпна несъставомерност на инкриминираното поведение на С. М., и с доводи за изтекла абсолютна погасителна давност по отношение на приведените в изпълнение санкционни последици по НОХД № 1584/94 г. и НОХД № 3042/95 г. на СРС. Предлага се касационният съд да отмени атакувания съдебен акт и оправдае подсъдимото лице или наказателното дело бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-София. Алтернативно се предявяват искания за упражняване на регламентираните в чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 НПК правомощия, като въззивното решение бъде ревизирано в санкционната част чрез редуциране на наложената наказателна санкция. В съдебно заседание на 26.02.2010 г. пред касационната инстанция, С. М. и неговият процесуален представител поддържат депозираната жалба и изложените в нея подробни доводи, поставяйки акцент на невинността на подсъдимото лице. Прокурор при ВКП дава мотивирано заключение за законосъобразността и справедливостта на въззивното решение, и пледира същото да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на касационната проверка по чл. 347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 20.03.2009 г., по НОХД № 1427/2007 г., Софийски градски съд признал подсъдимия С. Н. М. за виновен в това, че за периода 28-29.08.1998 г., в гр. С., противозаконно лишил от свобода малолетната Л. Н., поради което и на основание чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1 НК го осъдил на една година лишаване от свобода, като го оправдал по повдигнатото му и предявено обвинение по чл. 142, ал. 2, т. т. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 НК. С визирания съдебен акт в съответствие с изискванията на чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение определеното с присъди по НОХД № 1584/94 г. и НОХД № 3042/95 г. на СРС общо наказание лишаване от свобода за срок от две години. С атакуваното въззивно решение 428/18.11.2009 г., Апелативен съд-София в производство, образувано по жалба на подсъдимото лице е изменил първоинстанционната присъда досежно мястото на изтърпяване на лимитираните при условията на чл. 68, ал. 1НК санкционни последици и постановил същите да бъдат изпълнени в затворническо общежитие от открит тип. Касационната жалба на подсъдимия М е неоснователна. При осъществения съдебен контрол, настоящият състав не констатира визираното несъобразяване с процесуалните норми на чл. чл. 13 и 14 от НПК, и релевираните пороци в доказателствената дейност, довели до погрешни изводи за основния факт на наказателния процес - извършване на инкриминираното неправомерно деяние и неговото авторство. В рамките на предоставените от процесуалното законодателство правомощия и съгласно очертания от разпоредбите на чл. 313 - 340 от НПК регламент, въззивният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Софийски градски съд, и след изпълнение на възложените му от закона задължения за безпристрастно, всестранно и пълно изследване на всички факти, правнозначими за повдигнатото обвинение по делото, при прецизна интерпретация на приложения доказателствен материал, мотивирано приел, че същата е правилна и обоснована. Инкорпорираната в хода на досъдебното разследване и при проведените пред първостепенния съд процесуално-следствени действия, доказателствена маса установява по несъмнен и безспорен начин конкретиката на непровомерното поведение на С. М., за което е ангажирана наказателната му отговорност. Същата сочи, че на 28 и 29 август 1998 г., в гр. С., в жилище на ул. "Лайош Кошут" № 17 и в находящо се в жк "Надежда" II-ра част кафене, подсъдимият ограничил възможността за свободно придвижване на отвлечената от Л. и М. Лазарови малолетна Л. Н., като препятствал реализиране на заявените от нея желания да осъществи телефонна връзка и словесен контакт със своята майка, и да се прибере у дома. Единадесетгодишното дете било държано като заложник за уреждане на финансовите претенции към нейния родител - Д. С. до постигането на преследваното от Лазарови обещание за заплащане на претендираната сума и намесата на уведомените от С. компетентни органи. Очертаните фактически положения са изведени след задълбочено обсъждане на приобщените гласни и писмени доказателствени средства (обясненията на подсъдимия; свидетелските показания на Л. Н., Д. С., Л. Л., М. Л., К. Д., Б. Г., А. В., В. А., Н. А., М. Д., Т. В., В. В., Д. Г. и В. С.; протоколи за оглед, претърсване и изземване), и при професионална оценка на съдържимите се в тях данни. В тази насока неоснователни са възраженията в касационната жалба за неправилно кредитиране разказите на пострадалата и нейната майка - Д. С., и за тенденциозно игнориране на направеното от подсъдимия признание. Споделените от Л. Н. - жертва на инкриминираното деяние, възприятия и преживявания са убедителни и житейски правдиви относно правнозначимата фактология. Пострадалата пресъздава последователно и коректно обстоятелствата, релевантни за времето, мястото, механизма на извършеното спрямо нея посегателство, като същата е категорична и досежно съпричастността на С. М. На еднопосочност и корелация със заявеното от Л. Н. по отношение на престъпния акт индицира и фактологията, обективирана в очертаните при проведения от първостепенния съд разпит на нейния родител - С. Формираното заключение не се опровергава от съществуващите незначителни противоречия и неточности в детайлите на визираните свидетелски показания, неотносими към предмета на доказване и обясними с липсата на спомен, поради изтеклия продължителен период от време. Достоверността на коментираните гласни доказателствени източници е проверена и чрез внимателен анализ на депозираното от свидетелите Л, и при съпоставянето им с твърденията на К. Д., Б. Г. и В. С. за случилото се на 28.09.1998 г., и на участващите в оперативните мероприятия по издирване на отвлеченото дете, полицаи. При очертаната доказателствена съвкупност изолирани и абсурдно нелогични са дадените от подсъдимия обяснения за поет към Лазар и М. Лазарови ангажимент за гледане на малолетното момиче, с юридически усет разгледани и ценени от съдебните инстанции в аспекта на лансирана защитна теза. В контекста на изложените съображения голословни и несъстоятелни са и предявените доводи за доказателствени непълноти, съпроводени с бланкетни предложения за събиране на "нови доказателства" и за допускане на преразпити на подсъдимия и на свидетелите по делото, които при отсъствие на словно материализирани в съдебните протоколи подобни искания и при констатираната изчерпателност на използуваните способи за доказване, категорично и безусловно обосновават липса на необходимост от уважаването им. Софийски градски съд и въззивният състав не са допуснали процесуални нарушения при формирането на своето вътрешно убеждение по включените в обсега на чл. 102 от НПК факти, свързани с инкриминираното деяние и неговият извършител. Те са осъществили изискуемата се процесуална дейност за разкриване на обективната истина в наказателния процес, стриктно спазвайки разпоредбите на чл. чл. 13, 14 и 107 от НПК, и формулирали фактически изводи, базиращи се на всеобхватна и прецизна интерпретация на доказателствените средства. Предложените аргументи мотивират ВКС да приеме, че не са налице касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение, с последващо оправдаване на С. М., или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-София. Упражняване на визираните правомощия на касационната инстанция не предпоставят и релевираните оплаквания за дерогирана от въззивния съд императивност на нормите на чл. 246 и чл. 287 НПК, проявила се в прилагане на правната норма на чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1 НК, с произтичащите от това санкционни последици за подсъдимото лице, при повдигнато срещу него обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 3, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2НК, и индицираща на изземване на предоставената от Конституцията власт на прокурора. С обвинителния акт на Софийска градска прокуратура се претендира реализиране наказателната отговорност на Лазар Лазаров, М. И. (Лазарова) и С. М. за извършено неправомерно посегателство по чл. 142, ал. 2, т. т. 2 и 3, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от наказателния закон, в актуалната му редакция към момента на осъществяване на инкриминираното деяние (ДВ, бр. 50/1995 г.). Същата сочи на усложнена престъпна дейност (двуактно престъпление), включваща отвличането като проява без самостоятелен престъпен характер и криминализирания в чл. 142а на НК престъпен акт - противозаконно лишаване от свобода, и разкриваща своебразен общественоопасен характер, при определената даденост на обективна и субективна връзка. В рамките на описаните факти за инкриминираната задружна престъпна дейност са визирани неправомерните действия на подсъдимия М за периода 28-29.08.2009 г., изразяващи се в "пазенето" на отвлеченото от Лазарови дете в заключен апартамент, находящ се на ул. "Лайош Кошут" № 17, и в последващото "поверяване" на малолетната Н., в кафене в жк "Надежда", гр. С.. При постановяване на първоинстанционната присъда, съдът при съблюдаване очертанията на обвинителната теза и въз основа на безспорно установените фактически данни, е приел недоказаност на съпричастността на С. М. в реализираното отвличане и доказателствена необезпеченост на инкриминираното съучастие, поради което оправдал подсъдимото лице по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. т. 2 и 3, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и ангажирал неговата наказателна отговорност по чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1 НК, при идентичност на визираните форми на проявление на описаното в прокурорския акт неправомерно поведение на С. М. С очертаната процесуална дейност аргументирано се е солидаризирал и въззивният състав в обсега на осъществяваната инстанционна проверка. Последното не обосновава заключение за ограничени процесуални права и накърнени интереси на М., предпоставено от неразбирането на регламентирания в чл. 287 НПК институт. Изменение на обвинението е налице, когато на обвиняемото, респективно подсъдимо лице, не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се изгражда обвинителната теза и които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението и правната му квалификация, поради което и той не е могъл чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита. Този институт е приложим при събрани в хода на проведеното следствие пред първостепенния съд доказателства, очертаващи съществена промяна в обстоятелствената част на обвинението и създаващи основание за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, по което подсъдимият не се защитавал, или в случаите на правоприлагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, при кумулативна неизвестност на правнозначимите факти за органите на досъдебното производство, каквито хипотези не се констатират в конкретния казус. Контролираните съдебни инстанции са се съобразили с обективираната в обвинителния акт воля на прокурора и в лимитираните от него фактически граници са очертали правната квалификация на извършеното от С. М. посегателство по чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1 НК и приели липса съучастие при общност на умисъла. Субсумираното от визираната правна норма неправомерно деяние се инкорпорира изцяло от очертаното в чл. 142, чл. 142, ал. 2, т. т. 2 и 3, пр. 2 от наказателния закон (ДВ, бр. 50/1995 г.) двуактно престъпление, съставът на което поглъща обективните и субективни признаци на противозаконно лишаване от свобода на малолетно лице. Логическа последица от предложените аргументи е допустимото преквалифициране на инкриминираното деяние на С. М. по чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1НК, сочещо на ревизия на правните изводи на прокурора в обсега на описаната фактология. Същото, преценено във взаимовръзка с постановения оправдателен диспозитив по чл. 20, ал. 2 НК обуславя по-благоприятен наказателноправен статут на подсъдимия и не следва да бъде коментирано на плоскостта на релевираните в касационната жалба "допуснати съществени нарушения на процесуалните правила". ВКС не констатира и релевираните в чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК, основания. В пределите на установените и доказани фактически положения първостепенният и въззивен съд правилно са приложили материалния закон. С инкриминираните действия по задържане на Л. Н., непозволяващо завръщането й вкъщи, и с наложените ограничения за контакт на малолетното лице с нейни близки, подсъдимият е консумирал престъпния състав на чл. 142а, ал. 3 НК. Той е лишил по противозаконен начин от свобода пострадалата Н. и без законно основание (упражнени родителски или предоставени надзорни права) накърнил възможността й за придвижване, която същата е могла да реализира фактически и лично, или чрез изразената воля на законния си представител. Налице са и изискуемите се от особената правна норма интелектуални и волеви характеристики на умисъла. В коментирания смисъл лансираната в касационната жалба недоказаност на субективните измерения на престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимото лице, предвид незнанието на извършителя М., че малолетното момиче е отвлечено от Лазар и М. Лазарови и с оглед липсата на специална цел, са необосновани. Същите са били обект на задълбочена преценка в съобразителната част на обявената от първостепенния съд и потвърдена от Софийски АС присъда, обсъдени са подробно и в детайли, компетентно и с проявен юридически усет. Акцентираните обстоятелства относно познанството на С. М. и похитителите на жертвата, и поддържаните между тях приятелски отношения; проведените разговори във връзка с мястото на престой и задържане на малолетната Н., последвани от категоричен отказ на подсъдимия и свидетеля Г да предоставят техните собствени жилища за убежище на жертвата, на които М. присъствал и активно участвал; и честата смяна на местопребиваването на заложника, предпоставят предварително формирани и проектирани в съзнанието на автора на престъпното посегателство представи досежно предхождащия противозаконното лишаване от свобода престъпен акт. Подкрепящ изведеното категорично заключение е и разказът на пострадалата за осъществените със С. М. словесни контакти, при които тя е заявила желание да говори със своята майка и да се върне при нея, неудовлетворено от подсъдимия. Последното очевидно сочи на знание, че Лазар и М. Лазарови не са оправомощени да полагат грижи за детето и предпоставя предвидената форма на вина за неправомерното задържане. Що се отнася до релевираната недоказаност на съществуваща цел - да се лиши малолетно дете от "свобода", същата индицира на недопустимо смесване на очертаната обективна форма на изпълнителното деяние на инкриминираното престъпление с неговите субективни параметри, и противоречи на буквата и духа на закона, доколкото правната конструкция на нормата на чл. 142а НК не предвижда визираната цел. При съблюдаване обществената опасност на инкриминираното престъпление и личността на неговия извършител, след прецизен анализ на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, и в съответствие с изискванията на чл. 36 НК са лимитирани и отмерени при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК санкционните последици за С. М. - една година лишаване от свобода. При диференциране на наказателната отговорност съдебните инстанции са взели предвид тежестта на престъпното посегателство, обективирана в конкретиката на неправомерните действия (индивидуализиращите механизма на извършването им характеристики, с поставен акцент на интензитета на упражнената принуда, техните времеви измерения и насоченост по отношение на малолетно лице). Внимателно са отчели и съдържимите се в доказателствения материал фактически данни, свързани с подсъдимото лице и неговото семейно положение (баща на две деца), съдебно минало и процесуалното му поведение в хода на разследването. При задълбочената преценка на обстоятелствата, имащи значение за наложеното наказание правилно първостепенният съд и въззивният състав са интерпретирали и изтеклия период от време от извършване на инкриминираното престъпление до неговото санкциониране. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и на ВКС, съдебните инстанции обосновано са приели, че подсъдимият следва да бъде премиран с определяне на по-лека наказателна санкция, която да компенсира продължителността на наказателното производство и произтичащите от това негативи по отношение на гарантираното му от чл. 6, т. 1 ЕКПЧ право на разглеждане на обвинението в "разумен срок". Аргументацията на Софийски АС за пределите и съдържанието на отговорността на С. М. като вид, размер на наказанието и начин на изпълнение формира вътрешното убеждение на настоящия касационен състав за липса на необходимост от изменение на атакуваното решение, чрез намаляване на наложената санкция лишаване от свобода. Корекция в претендираната от договорния з. посока, интерпретирана в контекста на облика на очертаната престъпна дейност и данните за личността на подсъдимия, тангира с безнаказаност. Правилно е приложена и разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК спрямо предходните осъждания на С. М. за извършени престъпления по чл. 195 и чл. 197 НК, и приведена за изтърпяване определената с присъди по НОХД № 1584/94 г. и НОХД № 3042/95 г. обща най-тежка наказателна санкция - лишаване от свобода за срок от две години. Неоснователен във визирания аспект е доводът за абсолютна погасителна давност спрямо визираното наказание, некореспондиращ на съдържанието на чл. 82, ал. 2, пр. 2 от НК. Цитираната материалноправна норма предписва, че давността за изпълнение на наказанието започва да тече от деня, когато присъдата е влязла в сила, а по отношение на наказание, отложено съгласно чл. 66 НК - от влизане в сила на присъдата или определението по чл. 68 НК, на последното от които сочи конкретното дело. По изложените съображения касационната инстанция счита, че в рамките на възложената компетентност и с оглед предоставените процесуални правомощия в настоящото съдебно производство, следва да остави в сила атакувания съдебен акт, с който е изменена присъда от 20.03.2009 г. на Софийски градски съд, по НОХД № 1427/2007 г. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение