Решение № 13785 от 18.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1525/2014 г.

Решение № 13785 от 18.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1525/2014 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на началника на Митница Столична, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Попгеоргиева, против решение от 17.06.2013 г. по адм. дело № 3/2011 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, с което по жалба на Христо Атанасов Димов, осъществяващ търговска дейност като ЕТ "Христо Димов", е отменено Постановление за принудително събиране на публични държавни вземания (ППСПДВ) № 160/20.09.2004 г., издадено от началника на Митница София /сега Митница Столична/, потвърдено с решение № Х-18/17.08.2005 г. на директора на РМД - София. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основно те се свеждат до това, че митническите органи законосъобразно, предвид представянето на стоката, ЕАД и придружаващи стоката документи, са допуснали митническото оформяне на стоката, а съдът неправилно се е позовал на графологическите експертизи като не е съобразил разпоредбата на чл. 126б от ППЗМ. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на Христо Атанасов Димов. Ответникът по касационната жалба - Христо Атанасов Димов оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Тончева. Заинт. страни директорът на Агенция "Митници" и ТД на НАП - София поддържат становище за основателност на касационната жалба чрез процесуалните си представители юрк. Димитрова и юрк. Крумова. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред СГС е било ППСПДВ № 160/20.09.2004 г. на началника на Митница - София, потвърдено с решение № Х-18/17.08.2005 г. на директора на РМД - гр. София, с което е бил задължен ЕТ "Христо Димов" - гр. София да заплати общо сумата от 1 273 лв., представляващи мито и ДДС за внесен в страната лек автомобил, марка "Опел", модел "Калибра", както и законна лихва от датата на подаването на ЕАД № 4-37641/2.07.2002 г. до окончателното погасяване на главницата. За да отмени постановлението на митническия орган, с което на ЕТ "Христо Димов" са определени задължения за заплащане на мито и ДДС за внесен лек автомобил, Софийски градски съд е приел, че след като е установено по делото, че митническата декларация не е подписана от Христо Димов и затова той няма качеството на декларатор, то задълженията на основание чл. 199, ал. 1, т. 1 ЗМ в постановлението са незаконосъобразно определени. Съгласно чл. 202, ал. 1, т. 1 ЗМ в случаите по чл. 199, ал. 1, т. 1 ЗМ за вносно митническо задължение при оформяне на режим внос длъжник е деклараторът, а при косвено представителство длъжник е и лицето, за сметка на което е изготвена митническата декларация. В случая не се спори, че митническата декларация не е изготвена от пряк или косвен представител. Така постановеното решение като краен резултат е правилно. По делото се установява, че с молба от 4.02.2013 г., депозирана пред СГС преди последното съдебно заседание на 7.02.2013 г., жалбоподателят /сега ответник по касация/ е направил възражение за изтекла абсолютна погасителна давност, което не е обсъдено от решаващия състав в обжалваното първоинстанционно решение. Съгласно чл. 140 ДПК (отм.), действащ при възникване на спорните митни задължения при внос (2.07.2002 г.), с изтичане на 10-годишен давностен срок (започващ да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение), освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Съгласно чл. 13, ал. 2, т. 1 ДПК (отм.) публични са вземанията за митни сборове. Институтът на погасителната давност като материалноправен се урежда от материалноправните норми (независимо от това дали се съдържат в процесуален закон), действащи към момента на възникване на задължението, от което следва, че за задължението за митните сборове при внос давностният срок за неговото погасяване е започнал да тече съответно на 1.01.2003 г. и е изтекъл на 1.01.2013 г. Следователно към 07.02.2013 г. - датата на последното съдебно заседание пред СГС, когато са приключени устните състезания, е изтекла абсолютната десетгодишна давност по отношение на вносните митни задължения. Поради обжалването ППСПДВ не е влязло в сила, а предвид направеното възражение за изтекла давност и изтеклия давностен срок, определените с ППСПДВ публични задължения са вече погасени по давност. Съгласно чл. 138, т. 3 ДПК (отм.) публичното вземане се погасява по давност. Установяването на погасени по давност публични задължения прави незаконосъобразен административният акт с декларативен характер, който ги установява. Ето защо към момента на касационната проверка административният акт, с който са определени за внасяне погасени по давност публични вземания, се явява незаконосъобразен. При втора касация ВАС не може да връща поради допуснато съществено процесуално нарушение, каквото е непроизнасянето на съда по възражението на жалбоподателя, поради което касационната инстанция следва да съобрази посоченото обстоятелство в своето решение наред с другите основания за незаконосъобразност на административния акт. Обжалваното в настоящото съдебно производство решение на СГС е постановено при повторно разглеждане на делото след отменително решение на ВАС - № 2931/28.02.2011 г. по адм. д. № 14515/2010 г. В мотивите на това решение, постановено след първата касационна проверка, е посочено, че първоинстанционният съд следва да обсъди фактурата, приложена като доказателство по делото, за която жалбоподателят не е твърдял, че не е подписана от него, както и това къде е пребивавал жалбоподателят към момента на вноса към датата на същия - 2.07.2002 г., според данните от задграничния му паспорт, кой е подал искането за регистрацията на автомобила и кой е неговият собственик. Дадени са указания за повторно извършване на графологична експертиза, като вещото лице работи с оригиналните документи. Указанията са изпълнени. От съдебно-почерковата експертиза, приета при първоначалното разглеждане на делото след изследване в оригинал на обекта на експертизата, а именно подпис на декларатор в ЕАД № 4-37641/2.07.2002 г., се установява, че не е положен от Христо Атанасов Димов. При повторното разглеждане на делото са приети две съдебно-почеркови експретизи. Първата установява, че подписът в графа 6 на митническия манифест не е положен от Христо Атанасов Димов, а втората, че и подписът във фактурата за купувач, както и в договора от 2.07.02 г. за продажбата на автомобила на Страхил Стефанов Дончев също не са негови. Заявлението за регистрация на автомобила е подадено от Страхил Стефанов Дончев. От данните в задграничния паспорт на Димов се установява, че в него е регистрирано напускане на страната на 17.06.02 г. и влизане на 20.06.02 г. през ГКПП Калотина. Следващото излизане е регистирано на 24.02.03 г. през ГПП Кулата и влизане на 26.02.03 г. Следователно, от задграничния паспорт не се установява лицето да е било в чужбина на 2.07.02 г., когато е подадена ЕАД за оформяне режим внос на процесния автомобил. Според митническия манифест автомобилът е транспортиран с товарен автомобил. Данните, изложени по-горе, обосновават извод за това, че митническата декларация е подадена и подписана от друго лице, а не от жалбоподателя. Както правилно е приел и СГС, от декларацията не се установява тя да е подадена от пряк или косвен представител. Следва да се отбележи, че използването на неистински документ по смисъла на чл. 93, т. 6 от НК може да обоснове търсене на наказателна отговорност, но не е основание да се приеме, че декларатор е лицето, което не е подписало декларацията. Дори и изготвянето на декларацията и подписването й от друго лице да е станало със знанието и съгласието на Христо Димов, което най-вероятно е така предвид приложените към нея документи, това също не обосновава извод за законосъобразното ангажиране на неговата отговорност за вносните мита в качеството му на декларатор. Неоснователно е позоваването от страна на касатора на разпоредбата на чл. 126б, ал. 1 ППЗМ. Текстът е нов, обн. ДВ, бр. 94/2003 г. и не е бил действащ към датата на процесния внос. Според цитираната норма без да се нарушава прилагането на наказателните разпоредби, подаването в митническото учреждение на митническа декларация, подписана от декларатора или от негов представител, прави декларатора отговорен съгласно действащите разпоредби за: 1. точността на данните, посочени в декларацията; 2. автентичността на приложените документи; 3. спазване на всички задължения, свързани с поставянето на стоките под съответния митнически режим. Тя предвижда ангажиране отговорността на декларатора, който е подписал декларацията, за точността на данните в нея, автентичността на приложените към нея документи и спазване на всички задължения, произтичащи от поставянето на стоките под режим, но не ангажира отговорността за тези задължения на лицето, което не е подписало декларацията като декларатор. С оглед на така изложените съображения решението на СГС, Административно отделение, като краен резултат е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация не прави искане за разноски и не представя доказателства за направени такива пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение