Решение № 14822 от 1.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13059/2019 г.

Решение № 14822 от 1.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13059/2019 г., IV о., докладчик председателят Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "Дабъл Ентри-2014" ЕООД със седалище в гр. Пловдив, подадена чрез упълномощения представител адвокат Йотова, срещу решение № 1645 от 25.07.2019 г., постановено по адм. дело № 370/2019 г. от Административен съд – Пловдив. С него е отхвърлена жалбата на касатора против заповед № 180 А2778/23.11.2018 г. на кмета на Община Пловдив за изземване на недвижим имот – частна общинска собственост, находящ се в гр. Пловдив, ул. "Димитър Цончев" № 11. С касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, с което оспорената заповед да бъде отменена. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – кметът на Община Пловдив чрез процесуалните си представители юрисконсулти Сукарева и Димитрова представя писмен отговор, с който оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да я отхвърли и да присъди юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че не са налице релевираните от касатора пороци на обжалваното съдебно решение, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което същото следвало да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Пловдив е било образувано по жалба на "Дабъл Ентри-2014" ЕООД срещу заповед № 180 А2778/23.11.2018 г. на кмета на Община Пловдив, с която на основание чл. 65, ал. 1 от ЗОС е разпоредено от оспорващия да бъде иззет имот – частна общинска собственост, находящ се в гр. Пловдив, ул. "Димитър Цончев" № 11, представляващ етаж 1 от сграда с идентификатор 56784.518.457. 6 по КК и КР на гр. Пловдив, брой етажи 2, попадаща в ПИ с идентификатор 56784.518.457 по КК и КР на гр. Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 на изп. директор на АГКК (номер по предходен план 512, кв. 176, парцел I - образование и здравеопазване), с площ 5693 кв. м., с трайно предназначени на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, за който ПИ е отреден УПИ I - 518. 457, за образование и здравеопазване, кв. 176 по плана на Втора градска част - Пловдив, актуван с АОС № 1852/31.05.2018 г. на район "Централен", Община Пловдив. С обжалваното решение Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на нарушения на материалния и процесуалния закон и при съобразяване с неговата цел. Съдът е приел, че са били налице материалноправните предпоставки на чл. 65, ал. 1 от ЗОС за издаване на процесната заповед. На първо място, безспорно било установено, че спорният имот е частна общинска собственост. За този си извод съдът се е позовал на акт за общинска собственост (АОС) № 1852 от 31.05.2018 г. на Община Пловдив, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила за отразените в него обстоятелства, в изпълнение нормата на чл. 179, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК, вр. с чл. 5, ал. 2 от ЗОС. Записаните в акта обстоятелства се потвърждавали и от заключението по изслушаната и приета по делото съдебно-техническа експертиза. На второ място, по делото не се доказало жалбоподателят да ползва имота на правно основание. В тази връзка съдът е установил, че на 16.01.1995 г. е бил сключен договор за гражданско дружество между ДДЛРГ "Р. Киркович" - гр. Пловдив и ЕТ "Фур-30-М. Фурнаджиев", с който е предвидено търговецът да построи магазин за промишлени стоки на терена, предоставен от ДДЛРГ по одобрени строителни книжа и строителни разрешения. С анекс от 4.07.1997 г. този договор бил преобразуван в договор за наем. На 01.01.2002 г. бил сключен нов договор за наем за срок от 3 години между "М. -В. Фурнаджиев" в качеството му на правоприемник на ЕТ "Фур-30-М. Фурнаджиев" и ДДЛРГ "Р. Киркович", с предвидена клауза за продължаването му с още 3 години. По силата на договор за заем за послужване от 1.09.2016 г. между В. Фурнаджиев и П. Фурнаджиев, имотът, заедно с изградената в него сграда е преотдаден под наем за срок от три години, а на 1.07.2017 г. между П. Фурнаджиев и "Дабъл Ентри" ЕООД е сключен договор за препреотдаване на същия имот. При тези данни съдът е приел че включването на терена в договор за гражданско дружество и отдаването/ преотдаването му под наем не било съобразено с разпоредбите на чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА (в приложимата й редакция към 1999 г., а и понастоящем) и на чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от ЗОС, който предвижда за имоти частна общинска собственост провеждане от кмета на общината на търг или конкурс. Съдът е отчел също, че към 1999 г. действала и разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от ЗОС, според която имотите и вещите - публична общинска собственост, не могат да се отдават под наем, да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по договор с трети лица, както и да се използват не по предназначение. Обжалваното решение е правилно. Обоснована се явява преценката на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл. 65, ал. 1 от ЗОС, послужил като правно основание за издаване на заповед № 180 А2778/23.11.2018 г. на кмета на Община Пловдив. Съгласно този текст общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва със заповед на кмета на общината. Това означава, че следва в условията на кумулативност да е установено, че имотът е общинска собственост и че същият се държи не на правно основание. По делото е доказано, че поземленият имот, върху който е изградена сградата, първият етаж от която е предмет на заповедта за изземване е актуван с акт за частна общинска собственост № 1852/31.05.2018 г., заедно с постройките в него. Процесната сграда с идентификатор 56784.518.457. 6 е записана в продължение на графа 11 от акта. За нея е отбелязано, че същата не е елемент на застрояването по ЗРП на Втора градска част, одобрен със заповед № 1381/16.07.1993 г., няма постоянен градоустройствен статут и не попада в приложното поле на § 16 от ПР на ЗУТ и пар. 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Според заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, процесната постройка представлява временен строеж, изграден по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); като по действащия застроителен план, одобрен със заповед № 0 А-1381/16.07.1993 г. на мястото й няма предвидено основно или допълващо застрояване. Пространството било определено за двор на имота, отреден за училище. В действащия регулационен план, одобрен със заповед № 15-ОА-2158/11.08.2015 г. сградата попадала също в свободно от застрояване дворно място с предназначение "за образование и здравеопазване". Именно поради това сградата не е включена сред изброените в продължение на графа 3 от АОС. В същото време по силата на законовата презумпция на чл. 92 от Закона за собствеността, гласяща, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго и доколкото касаторът не е противопоставил права, конкуриращи правото на собственост на общината върху спорния обект, собствеността върху сградата е на общината. В този смисъл удостовереното в акта за общинска собственост се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила до доказване на противното. Правилни са изводите на административния съд за наличието и на втората предпоставка на чл. 65, ал. 1 от ЗОС, доколкото процесният имот не е бил предоставен за ползване на дружеството-жалбоподател на валидно правно основание. Неоснователно е възражението на касатора за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички релевантни за спора обстоятелства. Съдът въз основа на събраните от него доказателства подробно е обсъдил историята на процесната постройка – предмет на заповедта за изземване. Именно въз основа на този правен анализ е достигнал до обоснования правен извод за липса на облигационно основание, предвид това, че включването на терена в договора за гражданско дружество и отдаването, съответно преотдаването му под наем не е било съобразено с приложимата редакция на разпоредбите на чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА и чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от ЗОС, както и на действащата към 1999 г. разпоредба на чл. 12, ал. 3 от същия закон, според която имотите и вещите – публична общинска собственост, не могат да се отдават под наем, да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно по договор с трети лица, както и да се използват не по предназначение. Неоснователно е и последното възражение в жалбата за противоречие на обжалваното съдебно решение с целта на закона. Следва да се отбележи, че относно този довод касаторът излага съображения, касаещи процедура по премахване на строеж, изграден по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); , която е различна от предмета на настоящия правен спор. По тези съображения и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата съдебна инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение като основателно следва да бъде уважено. Същото е в размер на 100 лв. и е определено съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,