Решение № 9418 от 02.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5712/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Н. М. от гр. Пловдив, срещу Решение № 10171 от 16.03.2026 г. на Административен съд София - град (АССГ) по адм. дело №5683/2025 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Н. Н. М. срещу принудителна административна мярка (ПАМ) "принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач", приложена на 22.04.2025 г. по отношение на моторно превозно средство марка "Киа", с рег. №[рег. номер] от полицай в сектор "Общинска полиция - Пловдив" към отдел „Охранителна полиция“ в Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) - Пловдив. Касационният жалбоподател - Н. Н. М., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага фактите по делото като счита за неправилен извода на съда, че е паркирала върху тротоар и се позовава на определението по §6, т. 6 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Позовавайки се на приложения по делото снимков материал намира, че начинът, по който е бил паркиран автомобила не създава пречки за преминаването на пешеходци. Счита, че нарушаването на правилата за движение по пътищата, в това число, и на паркиране, не означава непременно създаване на опасност за останалите участници в движението или невъзможност, както изрично сочи законодателят. За неправилен определя и извода на съда, че е без значение чия собственост е процесният тротоар. Твърди, че не са налице и останалите хипотези на правната норма. Прави искане съдът да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени процесната ПАМ. Претендира направените по делото разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът се представлява от адв. Д. Пенев - Адвокатска колегия - Пловдив. Ответникът – полицай в сектор "Общинска полиция - Пловдив" към отдел „Охранителна полиция“ в ОДМВР - Пловдив оспорва касационната жалба. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение ако надвишава законоустановения минимум. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, следното: Министърът на вътрешните работи със Заповед № 8121з-1215 от 27.10.2016 г., е делегирал на длъжностните лица на ръководни, изпълнителски и младши изпълнителски длъжности от структурните звена на „Пътна полиция” и „Охранителна полиция” в Столична дирекция на вътрешните работи и областните дирекции на Министерство на вътрешните работи, правомощието да преместват или да нареждат да бъде преместено, паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително оповестено място, без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Със Заповед № 25ОА-1151 от 08.04.2025 г. на кмета на Община Пловдив са определени държавни служители от сектор „Общинска полиция - Пловдив“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, които могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително оповестено място, без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Под т. 23 в заповедта е посочено и длъжностното лице – Й. Ч., което е приложило процесната принудителна административна мярка. Според ежедневна ведомост от 22.04.2025 г., утвърдена от началник сектор „Общинска полиция - Пловдив“, Ч. е определен за Наряд № 503, за времето от 08:00 часа до 20:00 часа, с участък „репатриране“. Според докладна записка от 23.04.2025 г., съставена от Ч., при работата му по безопасност на движението в 12:10 часа е установил, че автомобил марка КИА с рег. [рег. номер], на 22.04.2025 г. в 12:10 часа, от [улица], гр. Пловдив е паркиран на тротоара по начин правещ невъзможно преминаването на пешеходците. При репатрирането е съставен снимков материал, от които се потвърждават фактите описани в докладната записка. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, която съдът е кредитирал. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Приел е, че органът е доказал, че превозното средство е паркирано в нарушение на чл. 171, ал. 1, т. 5 ЗДвП, т. е. че предвидените предпоставки за прилагане на мярката са налице. Въз основа на доказателствата по делото решаващият състав е приел, че се налага извод, че процесната ПАМ е приложена в хипотезата на създадена невъзможност за преминаване на другите участници в движението, а именно прави невъзможно преминаването на пешеходци по тротоара. По тези съображения съдът е направил извод за законосъобразност на оспорения акт и е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. Доводи в подкрепа на порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което и с оглед на чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не следва да се произнася по него. По отношение на другите два порока касаторът фактически излага един довод - неправилното приложение на чл. 171, ал. 1, т. 5 ЗДвП и с оглед на това необоснования извод на съда за паркиране в нарушение на посочената разпоредба. Доводите ще бъдат разгледани едновременно. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че обжалваната ПАМ е приложена от компетентен орган, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. За процесната принудителна мярка, по силата на изрична законова разпоредба – по аргумент на противното от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване. Тъй като мярката е в устна форма, нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Безспорно, тъй като принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП (каквато е процесната) е в устна форма, то съставен от органа документ, в който е отразено становището му за мярката има определено значение за законосъобразността й, но само като източник на отразени в него факти, а не и като релевантно правно основание. Както правилно сочи и съдът, разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да прилагат принудителна административна мярка "преместване на пътното превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач". Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението и третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Преценката за наличието на законовите предпоставки за прилагане на принудителната мярка следва да се направи с оглед на специалната цел и предназначение, което мястото, на което е паркиран автомобилът, има за движението. С оглед на цитираните разпоредби, установената фактическа обстановка и приложения по делото снимков материал и схема безспорно се установява, че процесният автомобил е паркиран по начин, който прави невъзможно преминаването на други участници в движението. Напълно неотносимо към предмета на правния спор е чия собственост е мястото, върху което е паркиран автомобилът, тъй като процесната ПАМ държи сметка единствено за факта дали е възможно преминаване на други участници в движението, каквито безспорно са пешеходците. Следователно в случая е налице третата предпоставка на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП за прилагане на принудителната мярка. Това прави извода на съда за законосъобразност на оспорения акт правилен. Обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение