Решение № 273 от 9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6371/2007 г.

Решение № 273 от 9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6371/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ПР на ГПК, вр. с чл. 218и ГПК (отм.). Делото е образувано по касационна жалба на "Б"АД- Б. срещу решение от 29.06.2007 г. по гр. д. № 1116/2006 г. на Пернишки окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от дружеството иск за сумата 3500,14 лева и е уважен частично предявения срещу него иск с правно основание чл. 280 ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в нарушение на закона и моли същото да бъде отменено, като бъде постановено ново такова, с което да бъде намален размера на присъденото обезщетение. Ответникът, А. Н. Д. в писмено становище поддържа, че жалбата е неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима в частта й, с която е уважен предявения срещу "Б"АД- Б. иск с правно основание чл. 280 ЗЗД. Същата е недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта й, с която е отхвърлен насрещен иск на "Б"АД- Б. с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 3500,14 лева с оглед разпоредбата на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК /отм/. Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: Жалбата е неоснователна. С решение от 13.11.2006 г. по гр. д. № 497/2006 г. ВКС - търговска колегия, е отменил решение от 9.01.2004 г. по гр. д. № 819/2003 г. на Пернишки ОС в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от А. Н. иск срещу дружеството за заплащане на дължимо му се възнаграждение в качеството му на изпълнителен директор за сумата над 1 809,92 лева до 5444,38 лева, както и в частта, с която е било обезсилено решението на първоинстанционния съд по предявения от дружеството иск и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Решението, в частта, с която дружеството е било осъдено да заплати на А. Н. сумата 1809,92 лева възнаграждение, неплатено му за извършена от него работа, е обявено за влязло в сила като необжалвано. Съдът е приел, че е допустимо съединяването на главния и насрещен иск, тъй като последният не касае начетно производство провеждано по реда на чл. 299 ГПК (отм.), поради факта, че не е бил съставян акт за начет по реда на чл. 29, ал. 1 ЗДФК /отм., но в сила към момента на възникване на оспорваното правоотношение/. Приел също така, че обезщетението на ищеца се дължи за времето от 1.11.1999 г. до 26.01.2001 г., когато е вписано с решение от тази дата по т.д. № 3117/1991 г. на Пернишки ОС на общото събрание на дружеството за освобождаването му от съвета на директорите съобразно разпоредбата на чл. 231, ал. 3 ТЗ. С обжалваното решение при новото разглеждане на делото въззивният съд, като е отменил частично решение от 28.05.2003 г. по гр. д. № 158/2001 г. на РС Б., е отхвърлил иска на дружеството срещу ответника А за сумата 3500,14 лева, дължими се по ревизионен акт №Р-101202000/26.07.2000 г., ведно с лихва от 727,29 лева до завеждане на иска на 31.03.2000 г. и законната лихва от предявяване на иска. Като е оставил в сила същото решение в останалата му част въззивният съд е осъдил дружеството да заплати на А. Н. и сумата до над 1809,92 лева до 5444,38 лева, неполучено възнаграждение като изпълнителен директор на дружеството, в която част решението подлежи на касационно обжалване и е предмет на разглеждане в настоящето производство. Въззивният съд правилно е приел, че сключеният договор за управление от 1.04.1997 г. с Министъра на промишлеността, съдържа много уговорки, които го доближават до трудов договор, както разбира се и уговорки, които го различават и отграничават. Правилно е преценен характерът на договора за възлагане управлението на дружеството като двустранен, възмезден и консесуален, в основата на който е договорът за поръчка (мандат)- чл. 280 и сл. ЗЗД. Правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 20 ЗЗД са преценени и задълженията на страните, регламентирани в договора. Прието е, че претендираното възнаграждение се дължи на основание т. 10 от договора за поръчка във връзка с чл. 286 ЗЗД, тъй като задълженията по същият са били изпълнявани от ответникът по касационната жалба-ищец в производството. Съдът правилно е присъдил обезщетение за разликата над 1 809,92 лева до 5444,38 лева, като е приел, че искът е доказан до този размер, вземайки предвид, че договорът се счита прекратен едва с вписване на решението за освобождаване на А. Н. като изпълнителен директор на дружеството с оглед разпоредбата на чл. 231, ал. 3 ТЗ, а не към датата, когато е било взето решението за неговото освобождаване, както неправилно поддържа представителя на дружеството жалбоподател. С оглед на така изложените съображения и в съответствие с разпоредбата на чл. 218ж ГПК Върховния касационен съд, състав на четвърто г. о, намира че решението е правилно и следва да се остави в сила в частта му, с която е уважен предявения срещу дружеството иск с правно основание чл. 280 ЗЗД. Направените в този смисъл изводи на въззивния съд са обосновани, подкрепят се от събраните по делото доказателства и намират нормативна опора в цитираните разпоредби. Предвид изложените съображения, съдът