Решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г.

Решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 536 от 5.11.2015 по касационна жалба на С. Х. И. е допуснато касационно обжалване на решение № 72 от 3.04.2015 г. по гр. д. № 36/2015 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което е отменено решение N 169/12.12.2014 г., постановено по гр. д. N 203/2014 г. по описа на Момчилградския районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора иск да се признае за установено по отношение на брат му С. Х. И., че той е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с пл. сн. № 57, за който е отреден УПИ № IV в кв. 13 по ПУП на [населено място], с площ от 2496 кв. м. при граници: изток и север - път, от запад - имот на И. М. И.., от юг - земеделска територия, ведно с построените в имота жилищна сграда на два етажа със застроена площ 126 кв. м. и стопанска сграда на два етажа с площ 62 кв. м. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон - нормите, уреждащи института на придобивната давност, за нарушение на процесуалните правила, тъй като не са обсъдени доказателствата по делото и за необоснованост на извода, че ищеца не е придобил процесния имот по давност. Ответницата по касация оспорва жалбата, тъй като възззивния съд е обсъдил всички доказателства и се е съобразил със съдебната практика, според която преобръщането на държането във владение следва да е манифектирано недвусмислено, а когато се касае за сънаследствен имот следва да се докаже и основанието, на което е станало това. Върховен касационен съд, първо гр. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдебния акт трябва да е мотивиран и обоснован. За това задължение на съда в съдебната практика никога не е имало противоречие. Вторият въпрос е свързан с приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху веща и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик - /ПП-6-74/. Субективният елемент на владението - намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Презумпцията ползва владелеца, а не държателя, т.е. за да се приложи презумпцията, тези действия трябва да са доказани. Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага както в отношенията между владелеца и трети лица, които може да са и собственици, така и в отношения между съсобственици независимо на какво основание е възникнала съсобствеността /ТР № 1/2012 г. на ОСГК/. Възможно е предаване на владението от предишния собственик, или владелец /квазиправодаване/. То не е формален акт - може да стане с конклудентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В случай на съсобственост, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта, а ако я владее само един от тях, не винаги е ясно дали това владение се разпростира върху цялата вещ, или само върху идеалната част на този съсобственик, а за частите на другите съсобственици той упражнява само държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, в това тълкувателно решение е направено разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно - ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. С ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, че то не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост, че правото на собственост по давност се придобива автоматично при упражняване на владение с изтичане на законовия срок независимо дали се касае за владение на съсобственик, или за владение на имот от трето лице, което не е съсобственик. С решение № 484/4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. I гр. о. по чл. 290 ГПК е прието, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници, които не се противопоставят в период от 10 години - такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот. Настоящият състав възприема тази практика. Ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние с просесорни искове и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване. По основателността на касационната жалба С искова молба, поправена пред въззивната инстанция, С. И. твърди, че владее процесния имот от 1977 г. още приживе на майка му, че като проява на това го ремонтирал, поддържал, пристроил и надстроил, живял със семейството в него и затова иска да се установи по отношение на брат му С. И., че го е придобил по давност. От година ответникът оспорвал правото му на собственост, като считал имота съсобствен и търсел дял от него. По делото е установено, че Х. И. И. и Х. Х. И. са съпрузи и от брака си имат седем деца. Той е починал на 11.02.1959 г., а тя на 8.09.2001 г. Страните по настоящото дело С., роден 1956 г. и С., роден 1950 г. са техни синове. Безспорно е, а и от свидетелските показания се установява, че жилищата сграда била построена около 1961 г., но първоначално била с две стаи. В нея живеела майката със С. и С., но след като се оженил, С. си построил къща на друго место. В имота останал С. със семейството си и майката. Преди около 14 години той пристроил още две стаи и къщата станала със застроена площ 126 кв. м., а преди 2-3 години надстроил и горния полуетаж с надзид 1,20 м. без строителни книжа. Ответникът С. не се противопоставил при пристрояването на къщата и на надстрояването, но от година-две преди предявяване на иска заявил претенции, считайки имота за наследство. Установено е, че в разписната книга към плана от 1981 г. имота е записан като суперфиция на името на майката. Няма данни кой, кога и с какъв акт е учредил право на строеж. Имота не е деклариран. Представени са доказателства за платени данъци от ищеца за 2012 г. и за това, че партидата за ел. енергия се води на него. Според свидетелите, останалите наследници не са претендирали дела си, но пред съда свидетелката З. И. - сестра на страните заявява, че би си получила дела. При тези доказателства, въззивния съд е приел за безспорно, че процесния имот е наследствен, доколкото е записан на името на майката на страните, и жилищната сграда е била построена от нея по времето, когато ищецът е бил на 3 години. Относно построяването на другата страда /стопанската постройка/, съдът е приел, че не е установено кога и от кой е построена, Като е приел, че процесния имот е останал в наследство, е формирал извод, че не е доказано, че ищеца е променил основанието, на което държи имота за себе си, защото не e установено с едностранни действия по явен и недвусмислен начин да отрича владението на останалите. Съдът се е позовал на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 302 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК. С последното е прието, че самият факт на ползване на имота от един от съсобствениците, включително и сънаследниците, или на извършване на ремонти и подобрения в него не означава, че той е установил владение за себе си предвид нормите на чл. 30, ал. 2 и на чл. 31, ал. 1 ЗС. Предвид отговора на поставения въпрос и данните по делото, съдът е формирал необоснован извод относно това дали ищеца е придобил по давност имота. По делото е установено, че след като ответника се оженил и построил къща за себе си и за семейството си в същото село, напуснал имота, че в него останали да живеят майката и най-малкия син със семейството си. Той пристроил жилищната сграда със знанието и без противопоставянето на майката, на чието име е записан имота през 1981 г., а след смъртта й през 2001 г., надстроил къщата. Останалите наследници на майката, включително и ответника не се противопоставили на това. От тогава до предявяване на иска през 2014 г. е изтекъл десетгодишен период от време, което е достатъчно за придобиване на имота по давност. Претенциите на ответника за наследствен дял са след изтичане на този срок и при автоматичното придобиване правото на собственост. Те не са довели до прекъсване на владението на ищеца, защото са заявени след като той е придобил правото на собственост. Предвид изложеното, въззивното решение е неправилно, поради което следва да се отмени, като вместо това предявеният иск се уважи. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора-ищец следва да се присъдят направените от него деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 684,13 лв. и 805 лв. за производството пред РС /за въззивната инстанция той не е доказал разноски/. Или общо за цялото производство ответникът следва да бъде осъден да плати на ищеца деловодни разноски в размер на 1489,13 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение