Решение № 261 от 27.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 803/2014 г.

Решение № 261 от 27.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 803/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адвокат Х. Х. - пълномощник на подсъдимия С. Г. Г., против решение № 199 от 03.04.2014 г. по внохд № 51/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно и явно несправедливо. Излагат се също така съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с проверка и анализ на доказателствения материал. Твърди се, че съдът неправилно е квалифицирал деянието по чл. 115 от НК вместо по чл. 119 от НК. Определената санкция се преценява като неадекватна на целите на наказанието на плоскостта на личната превенция. В заключение се отправя искане решението на въззивната инстанция да бъде изменено, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по чл. 119 от НК, а наложеното наказание да бъде намалено до справедлив размер. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Окръжният съд в гр. Пазарджик в процедура по глава двадесет и седма от НПК при условията на чл. 371, т. 2 от НПК с присъда № 16 от 25.04.2013 г. по нохд № 182/2013 г. признал подсъдимия С. Г. Г. за виновен в това, че на 13.01.2013 г. в гр. П. умишлено умъртвил А. И. И., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът зачел предварителното задържане на подсъдимия в рамките на протичащото наказателно производство. Подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец И. И. сумата 50 000 лева, а на гражданските ищци И. И., З. И. и И. А. И. - по 70 000 лева, ведно със законната лихва от 13.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължимите държавни такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 143 от 11.07.2013 г. по внохд № 225/2013 г. отменил първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Въззивната инстанция намерила, че проведеното съкратено съдебно следствие е недопустимо, тъй като събраните по делото доказателства не подкрепят в достатъчна степен направените самопризнания. В отменителното решение се акцентира върху показанията на свидетелите Н. В. и Ф. В., съдържащи информация, преценена като противоречаща на фактическата обстановка, описана в обвинителния акт. След проведено състезателно производство Окръжният съд в гр. Пазарджик с присъда № 53 от 10.12.2013 г. по нохд № 378/2013 г. признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение и на основание чл. 115 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, от които приспаднал срока на задържане по чл. 59, ал. 1 от НК. Съдът уважил предявените граждански искове в размер на 50 000 лева в полза на И. И. и по 70 000 лева в полза на И. И. и малолетните З. И. и И. И., ведно със законната лихва от 13.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължимите държавни такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 199 от 03.04.2014 г. по внохд № 378/2013 г. потвърдил присъдата на окръжния съд. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следното: Есенциалният елемент в тезата на касатора е липсата на обективност, пълнота и всестранност при изграждане на фактическите изводи на решаващите състави относно действията на пострадалия преди пробождането му от подсъдимия. Защитата твърди, че показанията на свидетелите Н. В. и Ф. В. от досъдебната фаза са пренебрегнати в нарушение на процесуалните правила. По този начин подсъдимият се оказал лишен от възможност да докаже, че бил нападнат от пострадалия А. И. и брат му - свидетеля А. С. Това твърдение е стояло на вниманието на въззивния съд и е обсъдено с дължимата грижа и задълбоченост. Съдът съобразил, че първата инстанция е извършила проверка за достоверност на показанията на свидетелката Ф. В. в двете им версии - пред разследващия орган и в хода на съдебното следствие. За изясняване на противоречията е използван целия възможен процесуален инструментариум - проведена е очна ставка между свидетелката и подсъдимия, показанията от досъдебната фаза са прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. с ал. 1, т. 1 от НПК, след което разпитът на В. продължил. Последното е особено съществено, тъй като именно тогава свидетелката пояснила вече направеното в досъдебното производство описание на инцидента, завършил фатално за пострадалия, и уточнила важни подробности за действията на участниците в него. Ф. В. няколкократно подчертала, че не е имала предвид удари, нанасяни от двамата братя А. И. и А. С., а от други лица. В същата насока са и показанията на свидетеля Н. В., който също бил изслушан от окръжния съд в условията на очна ставка с подсъдимия. Твърдението на защитата, че свидетелите В. са променили показанията си от страх с етнически генезис, е лишено от доказателствена подкрепа. Установената фактическа обстановка показва семейни и приятелски противостояния, но не и наличие на доминираща неформална власт с потенциал да манипулира свидетелите във вреда на подсъдимия. Важно е да се отбележи, че въззивният съд не се е доверил единствено на Н. и Ф. В., а е анализирал съобщената от тях информация в контекста на доказателствата, събрани чрез останалите доказателствени източници. По категоричен начин е установен произхода на кървящата рана на подсъдимия. Тя е причинена от удар, нанесен от свидетеля И. Н. с клещи, намерени на местопроизшествието, при това след смъртоносното пробождане на пострадалия. Съмненията на защитата за обективността на тази фактическа констатация са опровергани от последователните показания на очевидците Н. и С., а косвено - от показанията на свидетелите В., които не са видели подобен инструмент в братята А. и А. В атакувания съдебен акт подробно и детайлно е обсъден контакта между подсъдимия и пострадалия в заведението на В. Съдът законосъобразно, при отчитане на всички доказателства, е стигнал до извода, че той не разкрива непосредствено и противоправно поведение от страна на А. И. към С. Г. Несъмнено диалогът им не е бил доброжелателен, тъй като бил свързан с натрупани отрицателни емоции от предишни конфликти, но по естеството си не разкривал непосредствена заплаха. Съпрузите В. съобщават за бутане с ръка, което Н. дори възприел "като приятелски" и не вещаещо "разправии". В обясненията на подсъдимия също не се намират категорични твърдения, че при нанасянето на удара той е бил подложен на нападение. Макар да съобщава, че двамата братя започнали да го удрят по лицето и да го дърпат, подсъдимият заявява, че размахвал ножа, "за да ги изплаши" и не разбрал как е наранил А. Най-сетне, съдът е отбелязал, че свидетелят Н. В. по същото време изтласквал братята от заведението. При тези данни не търпи укор изводът на предходните съдебни състави, че не са налице материалноправните предпоставки на института на неизбежната отбрана. В момента, в който подсъдимият извадил ножа и го насочил към А. И., не е имало нападение и обстановката не е показвала реална заплаха от такова. Ето защо е неприемливо твърдението на защитата за неправилна квалификация на деянието по чл. 115 от НК и свързаното с него искане за приложение на разпоредбата на чл. 119 от НК. Настоящият състав не споделя и възраженията срещу справедливостта на наложеното наказание. Не е налице очевидно несъответствие между санкцията, наложена на подсъдимия от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При индивидуализация на обема наказателна принуда съдът е съобразил относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК. Правилно са посочени смекчаващите отговорността обстоятелства - проявеното разкаяние и предизвикателното поведение на пострадалия, които превалират над отегчаващите обстоятелства, очертани от негативните характеристични данни за подсъдимия, обусловени от две предходни осъждания. В тази връзка настоящият състав намира за необходимо да се разграничи от съображенията на предходната инстанция за по-висока степен на обществена опасност на конкретното убийство поради отнетия живот на младеж, тъй като възрастта сама по себе си не може да е критерий за ценност на човешкия живот и за дълбочината на засягане на защитените от чл. 115 от НК обществени отношения. Въпреки това определеното наказание, конкретизирано в размер, близък до легалния минимум от десет години, не разкрива признаци на несправедливост и не подлежи на ревизия в желаната от жалбоподателя насока. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,