Решение № 1535 от 4.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8112/2013 г.

Решение № 1535 от 4.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8112/2013 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по гл. ХII от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - П. срещу решение № 776/08.04.2013 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 3275/2012 г., с което е отменен ревизионен акт № 16251200127/24.07.2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - П. относно отказаното на [фирма] право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС в общ размер на 165 449.28 лева, допълнително начисленият ДДС в размер 400.16 лева и определените закъснителни лихви в размер 15 532.57 лева. Касационният жалбоподател инвокира оплаквания за неправилност на решението заради противоречие с материалния закон и съществените съдопроизводствени правила и необоснованост. Сочи опущения на съда в процеса на доказване и формирането на изводите му за наличие на предпоставките за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит по доставчици и за видовете доставки. Обосновава правилното определяне на данъчната основа за извършени от ревизираното лице облагаеми доставки на недвижими имоти с включване на платените местен данък и нотариална такса. Иска присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касация - [фирма] отрича основателността на жалбата. Претендира деловодни разноски. Заключението на прокурора е за основателност на жалбата на приходната администрация. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АС Пловдив ревизионен акт е отречено правото на приспадане на данъчен кредит на [фирма] в общ размер 85 542.84 лева, упражнено в данъчни периоди м. 07 и м. 08.2011 г. по 16 фактури, издадени от [фирма] и за същите данъчни периоди в размер 79 906.44 лева по 14 фактури, издадени от [фирма]. Предмет на доставката по фактурите на двамата доставчици са различни видове строителни материали. Отказът за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит е обоснован с резултатите от насрещни проверки на доставчиците. Според приходната администрация не е доказана кадровата и материалната обезпеченост на доставчиците и превозването и предаването на стоките. Изключено е убеждаващото въздействие на представените писмени доказателствени средства. Отричането на претендираното данъчно предимство е с позоваване на разпоредбите на чл. 70, ал. 5 във вр. с чл. 68, ал. 1, чл. 69, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗДДС. С РА е доначислен ДДС в общ размер 400.16 лева за д.п.м. 06.2011 г. по две доставки на касатора с предмет недвижими имоти. И. на допълнителното задължение е увеличаването на данъчната основа на доставките с платените нотариална такса, държавна такса за вписването и местен данък по чл. 46, ал. 1 от ЗМДТ. За да отмени РА относно непризнатия данъчен кредит, съдът е приел, че е доказано предаването на стоките по фактурите, като способ за индивидуализирането им, при което е възникнало данъчно събитие по чл. 25, ал. 2 от ЗДДС. С позоваване на ССЕ е установено редовно водено счетоводство от доставчиците и получателя по спорните доставки и наличието на вещите по дебита на сметка "304 - стоки". Изброени са писмените доказателствени средства, които са определени като достатъчни за фактически извод за предаване на стоките. Дисквалифициран е произходът на стоките от елементите на фактическия състав, пораждащ правото на приспадане. Отмяната на РА в частта за допълнително начисления ДДС е мотивирана с аргументи от разпоредбата на чл. 26, ал. 5, т. 4 от ЗДДС и решаващ извод, че увеличаването на данъчната основа с платените местен данък и такси е допустимо само когато са за сметка на доставчика. Решението е неправилно в частта за отмяна на РА относно допълнително начисления ДДС и правилно в останалата част. Неоснователни са упреците на касатора към процесуалната дейност на съда по преценката на доказателствата за спорните доставки на строителни материали. Тази дейност е детерминирана от активността на страните по въвеждане на твърдения за осъществяването на юридическите факти, с чието осъществяване обвързват благоприятните за себе си правни последици. Това е съдържанието на състезателното начало в процеса /вж. чл. 8, ал. 2 от ГПК/. Спецификата на установяване на публични задължения с ревизионен акт предполага твърдението на администрацията за фактите да се обективира в акт от извънсъдебната фаза на производството - мотивите на РА /чл. 120, ал. 1, т. 5 от ДОПК/. В оспорения пред АС Пловдив РА органите по приходите изключват възможността доставчиците да са извършили доставките, тъй като нямат дължимият за това персонален и материален ресурс и не своят вещите предмет на доставките. Твърдението на ДЗЛ за съществуващо право на приспадане на данъчен кредит, чийто субект е то, се въвежда с включване на размера на данъчния кредит в СД за съответния период по чл. 72, ал. 1 от ЗДДС и посочване на документа по чл. 71 в дневника за покупките за този период. С арг. от чл. 68 от действащия ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит е субективно публично право на ДЗЛ с насрещен субект приходната администрация. По общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ПЗР на ДОПК в тежест на носителя на правото е да докаже осъществяването на предпоставките за възникването му. В тази връзка не е достатъчно притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, а е необходимо стоките и услугите по облагаемата доставка да са реално получени /арг. чл. 68, ал. 1, чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС/. При тази си обвързаност в ревизионното производство и пред първата инстанция данъчният субект е провел главно пълно доказване на релевантните за претендираното право на данъчен кредит обстоятелства по доставките на стоки. Правилно съдът е оценил релевантността за спора на факта на предаването на процесните стоки. Доколкото иде реч за родово определени вещи, то индивидуализирането им чрез способите по чл. 24, ал. 2 от ЗЗД е условие за транслативното действие. Естеството на стоките, тяхното количество и липсата на информационна следа за определянето им по съгласие на страните концентрират възможностите за индивидуализиране до предаване. Преминаването на фактическата власт върху стоките по доставките на [фирма] е установено със стокови разписки, а с оглед пространствената отдалеченост на доставчика и получателя и с доказателства за извършен транспорт - товарителници и пътни листове. Индиции за осъществяването на превоза са двата превозни договора от 10.05.2011 г., сключени от [фирма] с В. А. и Л. Р., както и легитимирането на превозвачите като собственици на товарните автомобили, с които се твърди да е извършен превоза /със свидетелства за регистрация на МПС/. Мястото на съхранение на стоките до превозването им е наетият по договор от 25.04.2011 г. склад в[жк], [населено място]. Убеждаващото въздействие на установяванията с тези доказателствени източници не се разколебава от липсата на подадени декларации за облагане с подоходен данък от физическите лица - превозвачи и наемодателя на склада М. Б. и продължителността на извършването на превозната дейност в определени дни. Неяснотата относно личността на подписалите товарителниците за юридическите лица изпращач и получател се преодолява от посочването на конкретни физически лица в стоковите разписки, а в товарителниците съществува яснота относно личността на превозвача и е поставен негов параф. Сходни с тези за доставките от [фирма] са и представените за доставките от [фирма] писмени доказателствени средства. Между доставчика и получателя е сключен договор за доставка на стоки и материали от 23.08.2010 г. За предаването на стоките са изготвени стокови разписки. Съхранението им от доставчика е в склад в [населено място], нает по договор с М. Б. от 08.04.2011 г. Превозът е извършен от [фирма], като превозвачът притежава товарен автомобил е наел лице правоспособно да го управлява. Изготвени са пътни листове и товарителници. Преценката на тези доказателствени източници е извършена в съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК и с логическите и опитните правила. Незачитането с РА на доказателствената стойност на представените от ревизираното лице писмени доказателствени средства е различно от процесуалното действие по оспорването им по чл. 193 от ГПК, което предполага висящност на производството в съдебната фаза. Затова и за съда не възниква задължение да открие производство по оспорване на тези доказателствени източници, нито ограничение да извърши преценката им и да формира фактически изводи различни от тези на органите по приходите. Без да е установено съществуването въз основа на обективни данни на представи у получателя на спорните доставки за осъществяването им като част от данъчна измама, нередностите нагоре или надолу по веригата не могат да засегнат претендираното от него данъчно предимство /така т. 43 от решението на С. по дело С-285/11/. Твърдяните от касатора нередности у предходни доставчици и съмнения във връзка с това за произхода на стоките, без информационна следа за представи на ДЗЛ за тези нередности, не изключват правото на приспадане. Недоказана е и тезата на приходната администрация за различни от издалите фактурите доставчици на спорните стоки, а и при добросъвестност на получателя това обстоятелство също не дисквалифицира претендираното от него субективно публично право. При теза за различен от доставчика и от получателя субект на изпълнението изключването на правото на приспадане е обусловено от установяване за съществуващо или дължимо познание у получателя по доставката за злоупотреба с ДДС по веригата от доставките. Задължението за такова познание не следва от броя на наетите от доставчика лица, източника на правоотношението на доставчика и наетите лица и декларирането на правоотношенията му с тях. В този смисъл е т. 39 от решението на С. по дело С-324/11. Не се установяват и "нередности" при получателя по издадените фактури. Органите по приходите не оспорват редовността на воденото от ревизираното лице и неговите доставчици счетоводство. По записванията в счетоводствата на доставчика и получателя е оставена информационна следа за доставките, а позоваването на счетоводните записвания е допустимо при действието на чл. 51 от ДОПК. Неправилно съдът е решил спора относно съществуването на допълнително задължение за ДДС в д.п.м. 06.2011 г. В противоречие с материалния закон е прието, че увеличаването на данъчната основа с дължимите за доставката данъци и такси по реда на чл. 26, ал. 3, т. 1 от ЗДДС е обусловено от това субект на задължението за плащането им да е доставчика. Този извод не следва от позоваването на чл. 26, ал. 5, т. 4 от ЗДДС, която урежда хипотеза на плащане на чуждо задължение от доставчика - такова на получателя и то ако тези суми са изрично посочени в счетоводството на доставчика. Съпоставката на разпоредбите на чл. 26, ал. 3, т. 1 и на чл. 26, ал. 5, т. 4 от ЗДДС сочи на зависимост между обща и специална норма, но не във възприетата от съда посока. За задълженията по чл. 26, ал. 3, т. 1 от ЗДДС е без значение кой е техния субект. За задължения вън от тях, ако са за сметка на получателя и са платени от доставчика, важи правилото на чл. 26, ал. 5, т. 4 от ЗДДС. Изложеното е основание за отмяна на решението на АС Пловдив в частта за отмяна на РА относно допълнително начисления ДДС в д.м.м. 06.2011 г. и закъснителните лихви в размер на 63.96 лева и оставянето му в сила в останалата част. При този изход на спора на ответника по касация се следват деловодни разноски в размер на 4 907.41 лева, а на касатора в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение