Решение № 1967 от 12.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16554/2011 г.

Решение № 1967 от 12.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16554/2011 г., III о., докладчик съдията Сребрина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ. Образувано е по касационна жалба на Светослав Илиев Христов от гр. Пловдив, чрез адв. К. Бончева и адв. Г. Черничерска, против решение № 4481/19.10.2011 г. по адм. д. № 6562/2011 г. на Административен съд София - град, като неправилно, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответната страна - Министерство на правосъдието на Република България, чрез процесуален представител Ю. Шемширов, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неправилност на съдебното решение, но и за неоснователност на предявеният иск. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и съобрази задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в отменителното определение № 5981 от 29.04.2013 г. по адм. д. № 3553/2013 г. на Върховния административен съд, Петчленен състав - Първа колегия, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното решение съдът е отхвърлил, като неоснователен, предявения от Светослав Илиев Христов иск срещу Министерството на правосъдието за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. поради задържането му при нечовешки и унизителни условия (определени като такива в исковата молба) за периода от 16.05.2003 г. до 31.10.2003 г. в помещения за арест на Окръжна следствена служба, гр. Пловдив. За да постанови посочения резултат, съдът е приел, че претенцията е погасена по давност и затова следва да бъде отхвърлена. Обжалваното решение като краен резултат е правилно, но по съображения различни от изложените в мотивите му. В мотивите на обжалваното решение съдът е посочил, че се позовава на възражението от страна на Министерството на правосъдието за погасяването по давност на предявения иск, поради факта, че съгласно чл. 120 от Закона за задълженията и договорите давността не се прилага служебно. Изведен е изводът, че исковата молба е подадена по пощата на 30.10.2008 г. и е постъпила в АССГ на 03.11.2008 г, а претендираните неимуществени вреди са за периода от 16.03.2003 г. до 31.10.2003 г., поради което е изтекла погасителната давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Също така съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е неприложима в случая, тъй като раздел I на гл. седма от ГПК, касае процесуалноправни срокове. Настоящата инстанция не споделя извода на съда за погасяване на исковата претенция на Светослав Илиев Христов по давност. В действителност разпоредбите на чл. 62, ал. 2 ГПК и чл. 125 ГПК имат за предмет на регулиране различни процесуални правоотношения, поради факта, че разпоредбата на чл. 125 от ГПК има за предмет на регулиране процесуални правоотношения, които се различават по съдържание от тези уредени в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК и по никакъв начин не се конкурира или обвързва с последната. Съгласно нормата на чл. 116, б. "б" от Закона за задълженията и договорите прекъсването на погасителната давност относно предявяването на иск за едно вземане и съответната материалноправната последица от това, без с това обаче самото предявяване на иска да губи качеството си на процесуално действие е регламентирано в уредбата на ГПК и тук вече е приложима разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, която се отнася именно за предявяването на иска като процесуално действие или изпратената по пощата искова молба, която прекъсва давността от датата на изпращането, съобразно отбелязването в пощенското клеймо. Също така в допълнение следва и да се каже, че в изречение второ от гореспоменатата норма е казано, че срокът не се смята за пропуснат и когато молбата е подадена в друг съд или в прокуратурата в срока, освен ако е подадена по електронен път. Като цяло нормата на чл. 62, ал. 2 ГПК определя предявяването на иск като процесуално действие, като определя единствено момента, в който то е извършено, а нормата на чл. 125 ГПК - момента, от който съдът може да започне посочените в чл. 126 и сл. проверки и предвидените последващи процесуални действия - чл. 125 ГПК не изключва приложението на чл. 62, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното, решението на административния съд, в което е прието, че макар и подадена по пощата в рамките на 5-годишния давностен срок, като постъпила в съда след този срок, по аргумент от чл. 125 ГПК исковата молба е неоснователна, е неправилно и не се споделя от настоящата инстанция. Настоящият състав обаче счита, че разгледан по същество искът на Светослав Илиев Христов срещу Министерството на правосъдието за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. поради задържането му при нечовешки и унизителни условия (определени като такива в исковата молба) за периода от 16.05.2003 г. до 31.10.2003 г. в помещения за арест на Окръжна следствена служба Пловдив, е неоснователен. Настоящата инстанция счита, че не са налице кумулативните условия на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за уважаване на исковите претенции на Светослав Илиев Христов. Това е така поради факта, че на обезщетяване по реда на ЗОДОВ подлежат само онези вреди, чието настъпване е установено по категоричен начин от събраните по делото доказателства, като отговорността не се презюмира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Особеното в случая е, че тук се претендира обезщетение за вреди, свързани с лични преживявания от такова естество, за които не би могло да се предположи, че всяко лице търпи в идентична ситуация, а именно: вреди от неудобство, притеснение и подтиснатост, чието настъпване и интензитет са зависими от индивидуалните особености на конкретната личност. Претендираните неимуществени вреди, които по твърдение на ищеца са причинени главно заради битовите условия в ареста, а именно относно: размера на килиите, хигиената в тях, липсата на санитарен възел, липсата на спално бельо, липсата на вентилация и проветрение, ползването на баня само веднъж седмично по шестима души наведнъж в малко помещение и т. н., се изразяват в разстройство на физическото и психическото му здраве от една страна и стрес и загуба на самочувствие, чувство за безизходица и тревога. По делото има изслушани свидетели и няколко експертизи. Изслушаните свидетели дават противоречива информация, а от експертизите не може да се установи по категоричен начин, че оплакванията на Светослав Христов са следствие именно от лошите битови условия в Окръжна следствена служба Пловдив. Някои от заболявания, с които ищецът свързва твърдените неимуществените вреди, той е имал още преди да бъде задържан. Също така не е установено по безспорен начин твърдяният стрес и притеснение да са вследствие от престоя му в Окръжна следствена служба Пловдив, а не например от воденото наказателно производство срещу него. Не е без значение и фактът, че Светослав Илиев Христов многократно е искал медицинска помощ, която не му е била отказвана и администрацията в ареста е осигурявала, съответно е бил преглеждан, но той самият е подписал декларацията, че няма да приема лекарствата, изписани му от доктора. Като цяло настоящият състав счита, че по делото не са ангажирани доказателства описаните неимуществени вреди да са били търпени от ищеца именно поради престоя му в Окръжна следствена служба Пловдив. В конкретния случай и с оглед на фактическата обстановка по делото не може по категоричен начин да се докаже наличието на няколко елемента от изискващите се за основателността на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: администрацията на Окръжна следствена служба Пловдив да е осъществила противоправно бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност, както и причинна връзка като елемент от фактическия състав - т. е. липсват доказателства за причинно-следствена връзка между твърдяното бездействие на административните органи и емоционалните състояния на ищеца и съответно твърдените от него претърпени неимуществени вреди. Светослав Христов не е успял да се справи с доказателствената тежест за установяване на тези предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а при липса на някой от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по посочения ред. На основание казаното по - горе исковата претенция на Светослав Илиев Христов срещу Министерство на правосъдието с основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от битовите условия в следствения арест на Окръжна следствена служба Пловдив за периода 16.05.2003 г. до 31.10.2003 г. при изпълнение на наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", е неоснователна. При тези данни и при положение, че процесното съдебното решение, като краен резултат е валидно, допустимо и правилно, касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. С оглед изхода на спора, основателно се явява заявеното от процесуалния представител на ответната страна искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, поради което и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на Върховния административен съд, следва Светослав Илиев Христов да бъде осъден да заплати такова в размер на 150 лева в полза на Министерство на правосъдието. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,