Решение № 558 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2438/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 820/13.01.2023 година, подадена по пощата на 12.01.2023 година, от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т., против решение № 1430/27.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 874/2022 година. С постановеното от него решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 266 918/13.12.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, 18-ти състав, постановено по гр. д. № 12 246/2020 година като е отхвърлил предявените от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т., против Гаранционен фонд [населено място] искове с правно основание чл. 558, ал. 5, във връзка с чл. 557, ал. 1, г. 1 от КЗ, за заплащане на сумите от по 5000.00 лева на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на смъртта на тяхната баба С. С. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 03.01.2018 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2020 година до окончателното плащане. В подадената от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от тях против Гаранционен фонд [населено място] искове с правно основание чл. 558, ал. 5, във връзка с чл. 557, ал. 1, г. 1 от КЗ да бъдат уважени до размера на по 5000.00 лева за всеки един от тях. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд [населено място] е подал отговор с вх. № 11 645/19.05.2023 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., действащи чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т. са били уведомени за обжалваното решение на 12.12.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 820/13.01.2023 година, като е подадена по пощата на 12.01.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. С постановеното по делото определение № 1447/27.03.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при разрешаване на въпроса за изключителната привързаност между ищците и починалата им баба и за установяване на страдания при ищците, които са значително по-големи от тези които би изпитал човек при загубата на обичан близък родственик. По този въпрос трябва да се посочи, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Възприетите с това решение постановки са нормативно закрепени с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 от КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Възможността други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година се извежда от това, че с оглед на съществуващата между тях и починалото лице връзка е справедливо те да бъдат обезщетение за претърпените от тях вреди. Наличието на тази предпоставка трябва да бъде доказано в производството, в което обезщетението се претендира. За това доказване трябва да намерят приложение правилата на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Това означава, че съдът е длъжен да прецени и обсъди всички установени по делото обстоятелства, които са оглед на конкретния случай са от значение за установяване на съществувалата между ищеца и починалото лице връзка, нейното съдържание и интензитет, като въз основа на комплексната им оценка определи дали съществувалата връзка обосновава евентуално задължение за обезщетение за претърпени неимуществени вреди и какъв е справедливия размер на обезщетението в този случай. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се дължи и размерът му се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД. В тези случаи при определяне дали се дължи обезщетение и какъв е размера му съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно същите, както и значението им за направените изводи. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, за това дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди и зае определяне на размера на същото, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно в обжалваната му част по следните съображения: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че бил сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т., чрез тяхната майка и законен представител М. В. Т., против Гаранционен фонд [населено място] за присъждане на обезщетения в размер на по 26 000.00 лева на всеки от тях, представляващи неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба С. С. Т., починала при ПТП, настъпило на 03.01.2018 година, заедно със законната лихва върху сумите от 30.09.2020 година до окончателното изплащане. От данните по делото било видно, че ищците били сезирали ответника с молбипретенции за изплащане на обезщетения и той бил определил сумите от по 3500.00 лева на всеки от тях, обезщетение за неимуществени вреди. Пред въззивната инстанция не се спорело, че на 03.01.2018 година, в [населено място], около 18. 30 часа, лек автомобил с неизвестна марка и регистрационен номер, управляван от неизвестен водач, при движение по [улица]от [улица]към автомагистрала „Люлин“, в района на № 667, реализирал ПТП с пресичащата пътното платно пешеходка С. С. Т., която починала. Не се спорело, че виновен за настъпване на произшествието бил водачът, напуснал местопроизшествието, който бил ударил пешеходката. Пред въззивната инстанция не било спорно, а това се установявало и от приетата по делото САТЕ, че пострадалата, за да предотврати произшествието не следвало да предприема пресичането на пътното платно на [улица]в тъмната част на денонощието. Несъмнено ищците били родственици-внуци на починалата. За претърпените от тях неимуществени вреди и връзката им с починалата били събрани гласни доказателства пред първата инстанция. В производството пред Софийския апелативен съд Гаранционен фонд [населено място] поддържал становище за неоснователност на исковете, евентуално занижаване на определения размер на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съдебен състав намирал възражението на въззивника за основателно. В задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, било прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък били лицата, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което било създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпяло от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъждало при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. При изясняване смисъла, вложен в понятието „особено близка връзка“, в мотивите на тълкувателния акт било изтъкнато, че: В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, били част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризирали с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността била станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците била причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо било да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение нямало да е достатъчна само формалната връзка на родство, а щяло да е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да бил понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61 година и № 5/69 година на Пленума на ВС-че в случай на смърт право на обезщетение имали само най-близките на починалия. Тези съображения налагали категоричния извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в ППВС № 4/61 година и № 5/69 година, се присъждало само по изключение, при кумулативното наличие на две предпоставки-да е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и претърпените от ищеца неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка била налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението била станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че била привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд. Първоинстанционният решение било постановено в отклонение от задължителната съдебна практика. Фактите, установени от показанията на разпитаната по делото свидетелка М. И., че отношенията между ищците и починалата им баба са били много близки, че тя се била грижела за тях, поради това, че майка им не се била прибирала, че между тях била съществувала особено силна връзка и че поради това внуците били понесли морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения, сочели на голяма привързаност и уважение между ищците и починалата, на сърдечност и топлота в отношенията между тях. Подобни отношения, обаче, не можели да се преценят като изключителни и нетипични за българския бит и душевност. Точно обратното. Това, че тя се била грижила в голяма степен за тях, поради неустановеното отсъствие на родителите на ищците, не било основание да се приеме, че била налице изключително силна връзка. Освен това, не се установявала и втората задължителна предпоставка-страданията на ищците да били значително по-големи от тези, които би изпитал всеки човек при загуба на обичан близък роднина. В производството и пред въззивната инстанция не се доказало от ищците, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността им с починалата е била толкова силна, че те търпели от смъртта й морални болки и страдания над обичайните (нормално присъщите) за съответната родствена връзка, които от гледна точка на справедливостта да обосноват в достатъчна степен основание да се направело изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежало само на най-близките на починалия. Не било установено връзката да била изключителна, изпълнена с особено силен емоционален и духовен заряд, а не да била типична за традиционните за българското общество отношения между баби/дядовци и внуци, с характерната за тези отношения взаимна обич, привързаност, уважение, подкрепа и т. н. В случая не били установени такива обстоятелства, които да обосновавали изключението от разрешението, залегнало в Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд, като били приложени разясненията и изводите, дадени с ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС. Видно от мотивите на решението въззивният съд е обосновал изводите си с показанията на разпитаната по делото свидетелка М. С. И., която сочи, че за периода от 2015 година до 2017 година е живяла в една махала, заедно с починалата С. С. Т., М. М. Т., Б. М. Т., П. М. Т. и тяхната майка М. В. Т.. Според свидетелката грижите да трите деца са били поети изцяло от баба им. Майката М. В. Т. е отсъствала през по-голямата част от времето, а бащата изобщо не се бил появявал. Децата били много привързани към баба си, поради което преживели тежко смъртта й, като на погребението й били съсипани. Майката била започнала да полага грижи за децата едва след смъртта на бабата. От тези показания, макар и лаконични, според настоящия съдебен състав следва извода, че между М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т. от една страна и починалата С. С. Т. са съществували отношения, обосноваващи правото на първите трима да претендират обезщетение за претърпени от смъртта на четвъртата неимуществени вреди. Наистина обичайно е дядото и/или бабата да подпомагат родителите при отглеждането и възпитанието на децата. Това подпомагане обаче не може да бъде до такава степен, че дядото и/или бабата почти изцяло да поемат грижите за децата като по този начин заместят родителите в това им задължение, както е в случая. Именно последното дава основание да бъде прието, че М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т. имат право на обезщетение за неимуществени вреди претърпени от смъртта на баба им С. С. Т.. При това трябва да се има предвид, че с молба-претенция вх. № 24-01-460/16.09.2020 година, същите са поискали от Гаранционен фонд [населено място], на основание чл. 519, ал. 1 от КЗ, да им заплатки обезщетение именно за тези неимуществени вреди. С писма изх. № 24-01-460/30.09.2020 година, изх. № 24-01-460-1/30.09.2020 година и изх. № 24-01-460-2/30.09.2020 година, адресирани поотделно до всеки един от тримата, Гаранционен фонд [населено място] е отговорило на предявената претенция, като е посочило, че всеки един от тях може да получи обезщетение в размер на 5000.00 лева, но същото трябвало да бъде намалено с 30 %, колкото било приетото от фонда съпричиняване на вредоносния резултат от страна на С. С. Т., поради което е отправено предложение всеки един от тримата ищци да получи обезщетение в размер на по 3500.00 лева. Изрично е посочено, че при несъгласие с така определеното от Гаранционен фонд [населено място] обезщетение М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т. могат да предявят правата си по съдебен ред, което те са направили. С предявяването на исковете предложението на Гаранционен фонд [населено място] за заплащане на горепосочените обезщетения е загубило действието си и не обвързва ответника, но само по себе си отправянето му може да служи като индиция, че фондът първоначално е признал правото на ищците на обезщетение за претърпени от смъртта на баба им С. С. Т. неимуществени вреди. Предвид на това съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че предявените от всеки един от ищците искове по чл. 52 от ЗЗД за тези вреди за доказан по основание. С предявените искове М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т. са поискали да им бъдат присъдени обезщетения за горепосочените вреди в размер на по 26 000.00 лева на всеки един от тях. Предвид наличните данни по делото и с оглед принципа на справедливостта залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът намира, че сумата от по 10 000.00 лева справедливо ще обезщети всеки един от тримата ищци за претърпените от смъртта на баба им неимуществени вреди. Така определените обезщетения обаче следва да бъдат намалени по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като видно от заключението на изслушаната по делото съдебноавтотехническа експертиза с вещо лице Ж. Х. Е., починалата С. С. Т. е допринесла за настъпването то вредоносния резултат, тъй като е предприела пресичане на пътното платно отдясно наляво по посоката на движение на автомобила, на необозначено на това място и без да се съобрази със скоростта на същия. Затова е налице съпричиняване на вредоносния резултат, което се изразява в 1/2 от същия и с оглед на своевременно направеното от Гаранционен фонд [населено място] възражение в тази насока, горепосочените обезщетения трябва да бъдат намалени с размера на съпричиняването, при което на всеки един от тримата ищци- М. М. Т., Б. М. Т. и П. М. Т. се дължи сумата от по 5000.00 лева, за която сума предявените от тях искове трябва да бъдат уважени. При това следва да се има предвид и това, че присъждането на суми в по-голям размер е недопустимо, тъй като първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която исковете са отхвърлени за сумите от по 5000.00 лева до първоначално претендираните по 26 000.00 лева. С оглед изложеното обжалваното въззивно решение № 1430/27.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 874/2022 година, трябва да бъде отменено като се постанови ново, с което Гаранционен фонд [населено място] бъде осъден да заплати на основание чл. 558, ал. 5, във връзка с чл. 557, ал. 1, г. 1 от КЗ, на Б. М. Т., П. М. Т., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си М. В. Т., и на М. М. Т. действащ чрез своята майка и законен представител М. В. Т. сумите от по 2556.46 € (5000.00 лева) на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на смъртта на тяхната баба С. С. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 03.01.2018 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2020 година до окончателното плащане, а по сметка на ВКС сумата от 76.69 € държавна такса. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение