Решение № 12180 от 17.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5391/2015 г.

Престоят в домовете не може да бъде повече от 15 дни. Престоят над 24 часа се разрешава от прокурора.

В изключителни случаи с разрешение на съответния прокурор срокът на престоя в дома може да бъде продължен до 2 месеца. Тук изрично следва да се посочи, че оспорената разпоредба на Правилника напълно възпроизвежда нормата на чл. 37 от Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, съгласно първата алинея на която престоят в домовете не може да бъде повече от 15 дни, престоят над 24 часа се разрешава от прокурора, а съгласно втората-в изключителни случаи, с разрешение на съответния прокурор, срокът на престоя в дома може да бъде продължен до 2 месеца. Така че разпоредбата на правилника не противоречи, а в тази редакция не би и могла да противоречи, на нормите на този закон, по чието прилагане е издаден, в случая с цел да уреди организацията на държавни органи и за вътрешния ред на тяхната дейност. Оспореният правилник детайлизира уредените със ЗБППМН обществени отношения, като в относимата за настоящото производство част не нарушава границите на предоставената на издателя законова делегация и не е налице противоречие със законовите норми, чието прилагане е призвана да обезпечи. По горното обстоятелство между страните няма спор, впрочем то се признава и в самата жалба. В случая обаче, по аргумент от нормата на чл. 196 АПК, предвиждаща субсидиарно прилагане за неуредените в раздел III на глава десета на АПК въпроси, препращаща към разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, и предвид нормата на чл. 142 АПК, както и обстоятелството, че съдът е обвързан от изложеното в жалбата, ВАС следва да обсъди и да прецени съответствието на оспорената норма с текстовете на чл. 26, ал. 1 от Закон за закрила на детето /ЗЗД/. Нормата урежда обществените отношения по настаняване на дете извън семейството и гласи, че настаняването на дете в семейство на роднини или близки, както и настаняването на дете за отглеждане в приемно семейство, социална услуга - резидентен тип или специализирана институция се извършва от съда, като до произнасяне на съда дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето извършва временно настаняване по административен ред. Известно е, че законът е нормативен акт от по-висока степен. Правилникът е подзаконов нормативен акт и с него не могат да се предвиждат други или повече права или задължения, отколкото регламентираните в законите, включително този, за чието прилагане е издаден. Правилникът за приложението на един закон не може да съдържа разпоредби, които противоречат на нормативен акт от по-висок ранг, тъй като съгласно императивното изискване на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове, нормативният акт следва да съответства на Конституцията на РБ и на другите нормативни актове от по-висока степен. Налага се същественото уточнение, което следва от разпоредбата на чл. 1 на процесния правилник, а именно че домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни са специализирани заведения за приемане и настаняване на лицата, определени с чл. 35 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните и чл. 39 от Закона за закрила на детето, т. е. не тези по чл. 26, ал. 1 на този закон. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 35 ЗБППМН, в домовете от процесния вид се настаняват малолетни и непълнолетни, на които не може да се установи постоянния и настоящия адрес, са заловени в скитничество, просия, проституция, злоупотреба с алкохол, разпространение или употреба на наркотици или други упойващи вещества, самоволно напуснали заведения за задължително възпитание или принудително лечение или извършили противообществена проява и изпаднали в такова състояние на безнадзорност, което прави нецелесъобразно оставането им при родителите или при лицата, които ги заместват. От друга страна, съгласно чл. 39, ал. 1 от ЗЗД, в домове за временно настаняване, като мярка за полицейска закрила, специализираните органи на Министерството на вътрешните работи могат да настаняват деца, станали обект на престъпления или когато има непосредствена опасност за живота или здравето им, както и когато има опасност детето да се окаже въвлечено в престъпление, или е изгубено или е в безпомощно състояние, или е останало без надзор. От трета страна, и с оглед нормата на чл. 25 от Закона за закрила на детето, релевантната за настоящия случай разпоредба на чл. 26 от този закон касае настаняване на деца извън семейството, чиито родители са починали, или са неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, както и деца, чиито родители, настойници или попечители без основателна причина трайно не полагат грижи за тях, или чиито родители, настойници или попечители се намират в трайна невъзможност да ги отглеждат, или деца- жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на физическото, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие, или в случаите по чл. 11 от Конвенцията от 1996 г., или дете, чиито родители, настойници или попечители са се съгласили и отказват да прекратят участието им в предаване по смисъла на Закона за радиото и телевизията и с това се създава опасност за неговото физическо, психическо, нравствено и социално развитие. Съвкупният анализ на трите норми води до еднозначния извод, че чл. 26 от Закона за закрила на детето има предвид различна от категорията деца, настанявани по реда чл. 35 ЗБППМН и чл. 39, ал. 1 от ЗЗД, посочени изрично в чл. 1 от правилника, и затова по различен начин е решен въпросът кой орган е оправомощен да осъществи настаняването- в единия случай детето се настанява в специализирано заведение заради собственото му поведение, а във втория случай то се извежда от семейството поради поведението на лицата, които полагат грижи за него-родители, настойници или попечители. Същественото в случая е, че двете разпоредби уреждат различни обществени отношения, макар и в двата случая акцентът в тях да е детето. Затова и оспорената разпоредба на чл. 14 от Правилника, в частта на субекта на настаняване, и с оглед обекта на настаняване, не противоречи на чл. 26, ал. 1 от Закона за закрила на детето. Горното обуславя извод за материална законосъобразност на оспорената разпоредба и твърденията на оспорващия за противното не намират опора в закона. При служебната проверка за съответствие на атакуваната разпоредба с целта на посочения закон решаващият състав не установи противоречие и в тази насока. По тези съображенията доводите в жалбата за несъответствие на оспорената разпоредба на подзаконовия акт с нормативните текстове от по-висок порядък от вътрешното право на страната, съдът намира за неоснователни. Като такива съдът преценява и релевираните доводи за незаконосъобразност на оспорената разпоредба поради противоречие с нормата на чл. 5 § 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която несъмнено, с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, е международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България /от 7.09.1992 г.), поради което и част от вътрешното право на страната, с предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. В настоящия случай обаче съдът не установи наличие на твърдяното противоречие, тъй като посочената норма, регламентираща основното право на свобода и сигурност, касае правоотношения, напълно различни от уреждащите спорния въпрос за субекта на настаняване в процесните домове. Тя определя, че всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе и в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице. Т. е. тя очевидно не касае категорията деца, попадащи в хипотезите на чл. 25 от ЗЗД и настанявани по реда на чл. 26 от този закон извън семейството. Горният извод следва и от чл. 5 § 1. б. "d" на КЗПЧОС, че всеки има право на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода освен в няколко изброени по надолу хипотези и само в съответствие с процедури, предвидени от закона, една от които- лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция. Най-сетне, доводите, изведени от § § 105-108 от решение от 29.11.2011 г. на Европейския съд по правата на човека, постановено по жалба № 51776/08,подадена от пет български гражданки по дело "А. и други срещу България", с правно основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи -в частта, касаеща жалбоподателката Б., също не обслужват тезата на оспорващата фондация досежно титуляра на настаняването, защото са неотносими към процесната разпоредба на ПОРДВНМН. Този извод се налага, с оглед заявеното по жалбата противоречие досежно функцията на прокурора при настаняване в специализирано заведение-дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни, а в случая ЕСПЧ е обявил, че е налице нарушение на чл. 5 § 4 от КЗПЧОС "поради липсата на средство за обжалване, което би дало възможност на Б. да оспори законосъобразността на настаняването си в дом за временно настаняване на малолетни". Друг е въпросът, че това лице е било настанено там с прокурорско нареждане /§ 18 от мотивите/ заради собственото му поведение-многократно бягство от дома си и често от училище с цел да се "движи в лоша компания", а не е изведено от семейството поради неприемливо поведение на родителите му. Най-същественото в случая обаче е, че ЕСПЧ изрично е посочил, че настаняването е станало на основание на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните /видно от § 13 от мотивите/, а не на процесния правилник, още по-малко на основание оспорената разпоредба, и най-вече защото съдът е присъдил обезщетение за понесените от Б. морални щети поради "липсата на средство за обжалване, което би й дало възможност да оспори законосъобразността на настаняването си в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни", а не защото настаняването там е станало с прокурорско нареждане. Обобщено, подзаконовият нормативен акт в оспорената част не противоречи на норми от по-висок ранг, т. е. постановен е без нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗНА, изискващ нормативния акт да съответства на Конституцията на Република България и на другите нормативни актове от по-висока степен, нито на чл. 5, ал. 4 от основния закон досежно международните договори, станали част от вътрешното право на страната. При този анализ, след извършената цялостна проверка и по тези съображения, налагащи извод за липса на отменителни основания по чл. 146 АПК, ВАС преценява оспорената норма на нормативния акт за законосъобразна, поради което жалбата срещу нея като неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на спора и чл. 143, ал. 4 АПК искането на процесуалния представител на оспорващия за разноски е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Искането на процесуалния представител на министъра на вътрешните работи за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, е своевременно направено и основателно, поради което следва да се уважи. Жалбоподателят следва да бъде осъден, на основание чл. 143, ал. 4 АПК да заплати на МВР разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /посл. изм. ДВ, бр. 28 от 2014 г.), в размер на 400 лева.